• На пато (Де бре!)

    Весо Паралията

     

    Кратък речник в помощ на читателя:

    дуристрашен – огромен, неизбродим
    завалийката – горката
    нефелен – недъгав; (прен. ) некадърен
    подуляк – жабок, надул резонаторните торбички на гушата си
    стурам капа – свалям шапка
    теферич – разходка, угощение на открито място, на въздух
    тлака – седянка с близки хора, за да се свърши някаква работа
    хайлазин – безделник, готован
    да шукне – звук да издаде, да продума

     

     

    Едно време, чини ми се, ни критици, ни литературоведи е имало, па културата си е връвела баш какво требе. Ако песента ти изкара огѝн на очите или смех на устата, като лѝскье по гората на́пролет, значи е убава. Ако музиката те дигне от местото и те понесе като как орел носи заяк, значи убава е. Ако приказката на некой човек те придръпа къде себека, като ергенин – мома у тевното, значи е убава.

    Едно време не са ти спущали културата по телевизията и по весниците, като ка си сакат и нефелен, та не можеш сам да преценьиш  кое ти требе и кое не ти требе.

    Едно време културата е стаяла заедно с  тебе у четри сабале, заедно с тебе е упрегала воловете, заедно с тебе е връвела по пато и с тебе е стурала капа пред слънцето. И затова кога човек е отварал гръло да запое,  песента е била бистра като у оная песен:

    Море сокол пие вода на Вардаро,
    море сокол пие, вода се цъклее,
    вода се цъклее низ белото гърло.

    Кога си насред истината, нема как да излажеш. Затова отколешните песни са безценни, оти са родени вътре у човеко, като бисер у мида – от ногу мъка и ногу сила.

    А сега? Изтепая се да се препирая какво и как да се пише. Тека ли требе да е, онака ли требе да е! Културата била буксувала. Че буксуе, зер, като сте я турили у витрина и даже сте я надписали. Смее ли да шукне завалийката, нали требе да си стои до етикето, инак че я манат оттам и повече никой нищо нема да чуе за нея. Сега нема седенки и сборове, нема тлака и теферич; сега ако те не покажа по телевизоро и те не пиша у веснико –  нема те; сега не решавая  уото и сръцето кое е убаво, а го решава некой си некъде.

    Културата днеска не буксуе, она си пооди;  оти нема с кого да оди по пато, нема с кого да срешне слънцето дзаран.

    Културата требе да е се с тебе, да е се у тебе, нема как да ти я собщат по телевизоро.

    Понекога си мислим, дека е по-лесно да изринеш оборите на оня хайлазин Авгий, отколку  да накараш некой да си отвори душата.

    Да ви кажем, това днеска вече не е поезия, а „Мис Вселена“ – кой от кой е по-убав?! Ама ногу ни стана за гледанье. Едни от писателите се накръвили и налитая на бой,  едни се навели доземи и бръзая да се измешая с народо, та не мое да ги уло̀ви и следово куче, апа други рева с глас, като ка си им изел и десерто, и тараторо.

    Де бре! Некой бил отказал да ти стури капа! Па не му се видиш важен, не му мязаш на слънце, а може човеко и вобще да нема капа.  Зарежете я тая работа с капите! – че ги измешаме и че стане още по-страшно. Оти, вие, кога пишете, зер стурате капа на тия, що че ви чета? Па, его е, народецо си трае, тръпи ви и даже културно ви ръкоплеска, а не ви подплескуе, кога изплеснете и се замаймуносуете; кога се запраите на светите кападокийски отци; тръпи ви читательо и кога се закланяте на глинените си идоли, напраени по-калпаво от селска подница. Барем да можехте погача да изпечете! А вие що? Сал едно големеенье от вас – подуляк до подуляк и дуристрашно тресавище. Е, требе да се найде пат, нема сите да се давиме, я.

     

     

    Прочети „Изкуството не е за малодушните“ на Олга Николова.

    Обратно към съдържанието на броя.