• Баснословни животни

    Джейн Лудън

    За информация относно източника виж „Лъвът, пантерата, еленът“.

     

     

    Сатирът

    Въпреки че сатирът, описван от древните поети, едва ли може да се нарече животно, тъй като човешката форма преобладава, можем да го дадем все пак като пример за баснословно същество. Сатирите и фавните се представят като мъже с кози крака и рога, които съпровождали Дионис. Идеята за подобни същества най-вероятно идва от вида на някои по-едри маймуни. Вероятно преувеличени и погрешни разкази за тези същества за пръв път са се появили в Гърция при завръщането на Дионис от експедицията му в Индия. Така, с течение на времето, сатирите започнали да се смятат за част от неговата свита и били описвани като обитатели на горите, на които те са и божествени пазители. Също вероятно е, че са били един вид олицетворение, с цел да се даде израз на покваряващото влияние на животинските наклонности у човека и прекомерните чувствени наслади. И тъй като нищо не може да се сравни с пиянството в способността му да принизи човека до скот, отнемайки на разума властта над страстите, формата на сатира може по един изобретателен начин да въплъщава падението на отказалите се от най-благородното в човека. Независимо дали това е била идеята на първите хора, въобразили си съществуването на сатира, можем съвсем рационално да приемем това обяснение и така да извлечем важна поука от тази иначе екстравагантна измислица.

     

    Сфинксът

    Провидението така е отредило, че равнините на Египет не се радват на дъжд, а се оплождат от прииждащия Нил. Тази благородна река прелива извън коритото си веднъж годишно, малко след лятното слънцестоене. Това ежегодно явление, неизменно носещо плодородие в долините на Делтата, чак то Мемфис и основите на внушителните и велелепни пирамиди, е било изключително важно за хората на Мицраим, от прочутия нашир и длъж Фарос до границите на Етиопия. Затова е било особено важно да се установят и изчислят правилно сезона, месеца, почти до точния час, когато наводнението ще започне. Най-напред внезапното нахлуване на водите е било опасно за жителите на по-ниските места, поляните и мочурищата. То често е разрушавало колибите, отнасяйки стадата и давейки непредвидливите селяни. Тогава забелязали, че звездата Сириус се подавала извън ослепителното сияние на слънцето тъкмо по същото време, когато Нил прииждал. Тя ги предупреждавала и затова я нарекли и звездата-куче – сякаш лаела от небесата, за да извести обитателите на долините, че водите ще придойдат. После друг метод бил възприет: обединили знаците на зодиака, съответстващи на двата месеца на наводнението. Тези знаци били Лъв и Дева, но естествените предпочитания на египтяните от онези времена не им позволили да обединят в едно двете фигури в същия ред, както били разположени в слънчевия пояс. Затова ги съчетали във фигурата на Сфинкса, който е наполовина млада жена и наполовина лъв. Това всъщност било загадка за древните гърци и финикийци, които пътували чак до Египет. Те виждали чудовището, но не разбирали истинското му значение. Връщали се в своите страни и изпълнени с повече фантазии, отколкото реални неща, измислили приказката за Сфинкса, който поставял гатанки на портите на Тива и убивал неуспелите да ги разгадаят. Тъй като най-вероятно приказките са били разпространявани от горделивите мъдреци на този народ, твърдяло се, че който не познаел гатанката на Сфинкса, губел живота си като наказание за своето невежество. Много по-късно, истинското значение на символа било забравено и Египет в своето суеверие започнал да боготвори фигурата, останки от която се намират все още из тази някога процъфтяваща страна.

    Сфинксът е въведен в хералдиката като украса на нашийника на офицери, отличили се в битките срещу французите по бреговете на Нил. Той е навлязъл и като украса в домовете ни по различни начини. Два много красиви сфинкса могат да се видят на фасадата на Сайън Хаус в Брентфорд, имението на Негова Милост херцога на Нортъмбърланд. Изработката им е изящна.

    Тази химерична фигура обикновено се изобразява сякаш е седнала и в покой – като най-подходяща поза за подобно съчетание на форми, така е била възприета от египетските скулптори, които след това гърците и римляните имитирали.

    Гъсениците на вечерниците [пеперуди, сред които и гълъбовата опашка, приличаща на колибри] дават името на цялото семейство – Свинксови [на български Вечерници] – защото имат навика да държат главата си изправена, подобно на сфинкс, така, както типично се изобразява.

     

    Орнамент от български ръкопис от XII век. (В. В. Стасов, 1887г.)

    Змеят

    За това баснословно животно, добре известно от творбите на древните поети и разказвачи, се предполага, че е било геният-покровител на сладководни извори в дебрите на тъмни гори и омагьосани скали. Змейовете са били впрегнати в колесницата на Церера. Те са пазителите на златните ябълки на Хесперидите и на златното руно на Колхида. В някои части на света те са защитници на карбункули и други скъпоценни камъни, скрити на дъното на кладенци и фонтани. Изобразяват се като люспести змии с ципести стъпала и с криле, подобни на тези на прилепите. Изглежда, че в началото са били йероглифен символ на опасното влияние на неблагоприятното съчетание на въздух и вода. Така, змията Питон е алегория на треската, причинена от зловонен въздух и влага. Дълго време змейове са държали герба на Лондон, като пазители на богатствата, донасяни там от всички части на света. Четири змея в чудати пози и прекрасно изваяни са поставени на пиедестала на паметника на Лондон.

     

     

    Делфинът

    Става дума за делфина в хералдиката, който е не по-малко баснословен от другите животни, споменати тук, както може да се види, като го сравним с истинския делфин. Този баснословен делфин можел да извива в арка гърба си, за да пренася любимците си през морето, без да ги измокри. Казват, че менял цвета си, когато умирал, в най-ярки краски – от синьо до искрящо жълто, а после – в червено и зелено и пр.

     

     

    Прочети за кръстато орленце в „Записки за България и българите“ на Любен Каравелов.

    Прочети „За празните думи“ на Мишел дьо Монтен.

    Обратно към съдържанието на броя.