• За празните думи

    Мишел дьо Монтен

    Превод от френски Олга Николова. 

     

    Още от първия ред на това есе е ясно, че за Монтен думата „ретор“ е синоним на празнодумец и измамник, „реторика“ – на напудрени речи, а „красноречие“ по-скоро обозначава вид прикритие, параван, зад който крием истината за нещата. – бел. пр.
    Илюстрацията е на Клара Пийтърс; рисува в периода 1607 – 1621г.

    *

     

    Един древен ретор казва, че неговият занаят е да кара малките неща да изглеждат големи. Той ще да е бил като обущар, който прави големи обувки за малки крачета.

    В Спарта щяха да го бичуват публично, задето е избрал за професия измамничеството и лъжата. Мисля, че Архидам, цар на Спарта, трябва да е бил изненадан от отговора на Тукидид, когато го попитал кой е по-силен в борбата, Перикъл или той: „Трудно ще бъде да се установи,“ – отвърнал Тукидид – „защото, когато го съборя на земята, той ще успее да убеди публиката, че не е паднал, и ще отнесе победата.“ Онези, които гримират и маскират жените, причиняват по-малко зло; защото малко губим, ако не виждаме истинските женски лица; докато тези се опитват да излъжат не очите, а ума ни, и да преиначат и опошлят същината на нещата. Държавите, които са просъществували в добро състояние и ред, като критската и лакедемонската, не са тачели ораторите.

    Аристон мъдро определя реториката като умението да убеждаваш народа; за Сократ и Платон тя е умението да заблуждаваш и да ласкаеш; а тези, които отричат това в общото си описание, го потвърждават навсякъде в конкретните си наставления.

    Мохамеданите забраняват на децата си да изучават реториката като безполезна.

    А пък атиняните, в чийто полис тя се радвала на всеобщо доверие, като си дали сметка колко пагубно е действието ѝ, наред с встъпителните и заключителни части на речите, забранили и основния елемент в нея  – да възбужда емоциите.

    Това е инструмент, изобретен с цел да се подстрекават и направляват тълпите и общностите, в които цари безредие, и от него има полза, когато се прилага, подобно на лекарство, при болни тела. В държавите, където простите или невежите, или хора от кол и въже са командвали делата – като Атина, Родос и Рим – където общественият живот е бил една непрестанна буря, там именно са процъфтявали реторите. И е истина, че малцина в тези републики са се издигнали до някаква обществена значимост без помощта на красноречието: Помпей, Цезар, Крас, Лукул, Лентул, Метел – всички те се облягат на него, повече дори отколкото на оръжието си, за да стигнат до високите държавнически санове – противно на нагласите на най-добрите епохи. Ето, Луций Волумний, когато се изказва публично в подкрепа на избора за консули на Квинт Фабий и Публий Деций, казва: „Това са мъже, родени за война, велики в делата си; в словесните борби –непохватни: умове, създадени за консулството. Изтънчените, красноречиви и учени мъже стават само за градска работа – за претори в съдилищата.“

    Красноречието процъфтява в Рим най-вече тогава, когато обществените дела са в най-лошо състояние и се разбунват още повече от гражданските войни: така в неораната и празна нива избуяват най-силно бурените. От което може да се предположи, че държавите, управлявани от монарси, имат най-малко нужда от реторика, защото глупостта и лековерието на множеството, което сладките звуци на тази хармония прави податливо на влияние и действия, без преценка и познание за истината за нещата чрез силата на разума, тази лековерност, казвам, не се намира толкова лесно при индивидуалния човек. И по-лесно е чрез добро образование и съвети той да бъде предпазен от проникването на тази отрова. Нито Македония, нито Персия са родили прочути оратори.

    На тези размисли ме наведе един италианец, когото наскоро гощавах, служил като иконом на покойния кардинал Карафа чак до смъртта му. Отворих дума за задълженията му. Той изнесе цяла реч върху науката за лапането с такава тържествена и важна физиономия, сякаш изясняваше труден богословски проблем. Разкри ми разликите в апетита: този, който следва постенето; този, който идва след второто или третото ястие; начините, по които може просто да бъде задоволен или да бъде събуден и изострен; йерархичната подредба на сосовете, първо в най-общ план, а после и според особеностите на съставките им и техния ефект върху небцето; разликите между салатите според сезона, тези, които трябва да се топлят и тези, които се сервират студени, украсата и полагането им в блюдото, за да изкушават повече окото. След всичко това, се впусна в описание на самото сервиране, споделяйки множество красиви и значими неща,

    и важно е да се знае, ах, няма съмнение,
    как кокошката режем и как – заека печен.
    [Ювенал, V, 123-124]

    И всичко това беше представено с големи и възвишени слова, със същите даже, с които бихме обсъждали устройството на една империя. Напомни ми за моя човек Теренций:

    Това е пресолено, препечено пък е сега,
    това е мазно, а това – без вкус.
    Ето както трябва – за следващия път го запомни!
    Наставления им давам за каквото мога.
    А накрая, мила ми Демея, тиганите ги карам да излъскат –
    като огледало! И както виждаш – раздавам се изцяло.
    [Аdelphoe, ІІІ, 3, 71]

    Вярно е, че самите гърци похвалили тържествено реда и организацията на пира, който дал Павел Емилий при завръщането си от Македония; но аз говоря за думите, а не за самите дела.

    Не зная дали и на другите се случва, но когато нашите архитекти заговорят важно с големи думи като пиластри, архитрави, корнизи в коринтски или дорийски стил и други подобни от техния жаргон, аз си представям нещо като двореца на Аполидон; а се оказва, че става дума за мижавите панти на собствената ми кухненска врата.

    Когато се говори за метонимия, метафора, алегория и разни други граматични фигури, нима не очакваме някаква странна и рядка форма на речта? А ето че с тези термини описват и раздумките на домашната ви прислужница!

    Подобна измама е и да наричаме длъжностите в нашата държава с великолепните титли на римляните, при положение, че задълженията им по нищо не си приличат, нито пък авторитетът и влиянието им.

    Така е и с една друга наша склонност, която според мен един ден ще бъде свидетелство за изключителната негодност на нашата епоха: най-славните имена, с които древността – за цели векове – е почела само две-три личности, ние раздаваме наляво и надясно на който ни падне. Платон е бил наречен „Божествен“ по всеобщо съгласие и на никого този епитет не му се свиди. А италианците, които се хвалят, и с известно право, с будния си ум и с разсъдливостта си, по-здрава от тази на другите съвременни им народи, наскоро дадоха същото прозвище на Аретино – който, освен с размитите и раздути речи, все с поанти, често изобретателни, не може да се отрече, но все нагласени и нарочно причудливи, и освен с красноречието си, доколкото може да има такова, с нищо не се отличава от средните писатели на нашата епоха. Ето колко е близко до древната „божественост“. Така и „велики“ наричаме всякакви принцове, чиято величина не надхвърля средната.

     

     

    Прочети „На пато (Крът)“ на Весо Паралията. 

    Прочети „От хаоса – ред“ на Олга Николова. 

    Обратно към съдържанието на броя.