На пато (Крът)

Весо Паралията

 

Кратък речник в помощ на читателя:

гръльенье – окопаване на картофите
ептен – съвсем
измули глава – показва се, като от дупка
изпиня врат – изпъва врат
крът – къртица
маана наодите – намирате кусури/недостатъци
ОФ-то – Отечественофронтовска организация отпреди 1989г, която е трябвало да включва и некомунистическите кръгове
пластенье – преобръщане на сеното, за да се изсуши, пластене
попцувкуе  – някой, който час по час ругае, но по-скоро тихо, под нос и по определен повод
прашенье – окопаване на пипера и доматите
прашанье – питане
саато – часа
сал – само
трен – влак
цвик  – течността, която се отделя от млечните продукти (сирене, извара, кисело мляко)
тула – тухла
уапан – ухапан
юлар – поводите на оглавника

 

 

Щом и у кръчмата секи почна да уноси книги и да ги чети на глас, значи свето ептен се е побръкал и ората не издръжая.

Вчера, некъде къде седам саато вечерта улазим у това богоугодно место с надежбата да опнем нодзе, да изпраим гръбо и да отдънем от вънкашните борби с крът, рачец, охлюв, колорадски бръмбар и секаква друга градинска гад. Да седнем като цар на столо и да  остаим чашата да ми свети у очите – тая поза я съм я отработил до край и моем да издръжим тека минимум три месеца, стига да има кой мене да ме издръжа. И веруйте ми, нема да зажалим ни за гръльенье, ни за пластенье, ни за прашенье, ни за какво и да е прашанье.

Улазим я, весел като младенец, лек като перо и си мислим, дека съм стигнал Меката на тишината и спокойствието. А оно що! Ужас невиден! Мите Гайдаро, возправен насред кръчмата чети на глас стихотворение некакво. Ама не нещо да си мрънка под носо, а яко залега над четеньето – окол врато му пара като на селскио бик, кога види юница на юлар у ливадата; опульен, одзверен, като ка трен го гази. Народо по масите притинал, не смее да шавне. Я, и я ни напред, ни наздат, току замръзнах до вратата. А Мите гръми, та цепи селото:

дойдох с дъжда и ще си ида с вятъра
едва ли някой някога липсва на някого
отказвам да бъда съучастник в разрухата
отказвам да бъда още една тухла в стената
отказвам да говоря от името на всички
ако знаех кой съм аз, щях да зная кои са всички 

–Мите, – прокашля́  се, та проговори Сане Механико – ние знаеме, братко, дека не ти е лесно. Ама не си сал ти, его е и Вуйката, и он не знае кой е, па не реве, нали Вуйка?

–Ъхъ, ич не сакам да знам – хили се Вуйката и мести чашата по масата като некаков удреман гросмайстор, демек сичко е премисльено, ако изглежда като бутанье на кьорав у плет.

– Абе, днеска никой не знае нищо, ако сите зная сичко – намесуе се Боре Кръчмаро откъде трибуната на тезгяфо. Ама тая мъдрос место да изясни работа́та, некакво ептен я разматуе. Народ докачлив – не тръпи да го турая под общ знаменател, та тека да излази некоя чужда сметка.

– Кой не знае кой е, да земе да си каже, като  Митете наш, та да му олекне – бута си капата надзат Йосе Гълъбо.

–Това не съм я, бе, главо – вее веснико пред очите му Мите – това го казуе поето Росен Карамфилов.

– Епа, щом не си ти, оти ни занимаваш?

– Занимавам ви, оти човеко е обявен за „поет на София“. Това е се едно тебе некой да те обяви за баш пияница на селото.

– Къде си видел пияница тука, бе? – подрипа като уапан Йосе.  – Тука сал ти си малко отвеян с тия глупости, що ни ги разпраяш. Мани що не знаеш кой си, па се мислиш и за тула от некаква стена.

– Не съм я тулата, главо, не съм – наводи се къде него Мите, като ка Йосе е глух. – Я само ти четим що е написал Росен Карамфилов; написал е човеко стихотворение и некакви други ора тека са го аресали, та са го обявили за най-важен у цела София.

– А, у София! – подсминуе се Сане – Оно у София секи е важен, там прос човек нема.

– Глейте, глейте, натам стихотворението е баш за вас – надокуе ги Мите и па чети:

ужасът стана реалност и оживя в словото
омразата е зараза омразата е проказа
тя е лош момент от много лоша фаза
тя е да си глътнеш езика и да пукнеш

– Ле-ле, тоя кълне като некаква бабичка – крекоти се Вуйката.

– Мани що кълне, па и повтара едно и също: за-за-за-за… Сигур е пелтек, завалията – ожалюе го Сане.

– Пелтек-мелтек, ама го пиша по весниците, а вие висите тука у нищото и сал маана наодите – опитуе се да ги жегне Мите.

– Ааа, – засе́га се Боре – мойта кръчма не е нищо, да си имаме уважението.

– Не кръчмата, Боре – браньи се Мите – она си е бомба. – Целото това место тука е „нищо“, оти е далече от секаква цивилизация. Нали тека, Весо?

– Я имам по-друго сфащане, – дръжим се настрана я – ама лекцията днеска си е твоя и нема да зимам страна.

– Затова те аресуем, оти знаеш кога да траеш – вика Мите и па изпиня врат и чети:

толкова обидно кратък е пътят
така обидно мимолетен е шанса
затова търкайте билетчета с надежда
бъдете умни поживейте в гетото на надежда
кой говори изобщо за поезия тука
милата отдавна отиде на боклука
превърнахме я в мляко и то се пресече 

– Значи, млекото се пресича, кога не си си измил съдо – тежко-тежко, се едно чети доклад пред ОФ-то, се обажда за пръв пат Миле Царо. – Сега, я разбирам дека това не е баш млеко, а нещо като цвик; нещо като измишльотина, коя требе да е истина, ама не е. Вобще, литературата си е едно нищо, едно „зажми да те лажем“. Ама, според мене, и у това говоренье требе да има некаква мера. Значи, ако говориме за млеко, требе малко от малко да знаеме какво да го издоиме, какво да го свариме и какво да го подквасиме и подсириме. А тука я не видим никаква таквая подготовка. На това момче не му връви писаньето и оно се вкиснуе, та чак замирисуе. И, като гледам, нема кой да му каже, дека прокисналото се изфръля, а не се лиска по весниците.

– А и тръка билетчета, като бабичка – забелезуе па Вуйката и изеднъж се сепнуе, и вика:

– Абе, това мож да не е никаков Росен; мож да е некоя бабичка под севдоним – толку млеко, клетви, билетчета!

– Не веруем некоя бабичка да си зареже работа́та и да пише по весниците – усъмнуе се Мите и па чети, ама вече никаков бик не е, а е един измачен до крайнос вол.

циркът е пълен с лъвове маймуни и клоуни
гробището – с хора които се състезават
освирепели от стремежа към кинти и слава
това е по-гадно даже и от пиянска свада –
мерене на атрибути и мрънкане под носа
все пак накрая за протокола нека спомена –
поезията издъхва докато ние си мерим силите
мамка му колко нелепи сме пред нейното величие

– Верно, тоя си е самио он. Сека бабичка знае дека у гробищата народо си кротуе. Тоя, дека пише тия работи требе да е маж и оно маж на ногу ракии, а и на доста кьотек. Или он е лош на пиянство, или с лоши ора се е собрал. А и попцувкуе, гледам. Нема лошо, сал не знам защо това у София толку ногу се ценьи! – клати глава Вуйката и праи победен ход с чашата.

Я се отлепуем от вратата, седам до Мите и усещам, сос стапалата усещам какво некъде един крът копа тунел къде другио край на свето и знам, дека некой ден че измули глава у некоя кръчма у Америка, та че ошашави народо.

 

 

Прочети „Ламцадрица“ на Рада Барутска.

Обратно към съдържанието на броя.