На изток от дома ми, издълженото бърдо е легнало през небето като снишения корпус на подводница. Над него източният небосклон сияе в отраженията на далечна вода и човек има усещането за платна оттатък хълма. Дърветата са се слели в тъмновърха гора, но когато се приближавам, те бавно се разтварят като ветрило, небето слиза сред тях, и те са вече самотни дъбове и брястове, всеки със своята огромна зимна сянка. Хоризонтите със своя покой и самотност ме теглят към себе си, през себе си и напред към следващите. Наслояват се в паметта като скални пластове.


Минавайки през града, реката тече на североизток, завива покрай северната част на хълма и се  отправя на юг. Горната част на речната долина е равна и открита, по-надолу се стеснява и склоновете ѝ стават стръмни, край устието на реката отново е равна и открита. Наоколо като острови са пръснати ферми. Реката тече бавно, лъкатуши; твърде малка е за дългото и широко устие, което някога е принадлежало на много по-голяма река, събираща водите на по-голямата част от средна Англия.
Подробните описания на природни гледки са тягостни. При повърхностен поглед всяка част на Англия прилича на всяка друга. Разликите са фини, обагрени от любовта.

Първата птица, която потърсих беше козодоят, който гнездеше в долината. Песента му е като струящо вино, леещо се отвисоко в дълбока и ековита бъчва. Ухаен е звукът, като букет, издигащ се към притихналото небе. В яркостта на деня тя звучи по-тънко и сухо, но щом започне да се свечерява, омеква и добива дъх. Ако песента имаше мирис, тази би била на смачкано грозде, бадем и тъмна дървесина. Звукът се излива и нищо от него не се губи. В цялата гора прелива. После спира. Внезапно, неочаквано. Но ухото все още го долавя – дълго, чезнещо ехо, което се вие и оттича сред околните дървета. В дълбоката неподвижност, между ранилите звезди и дългото отражение на деня, козодоят полита радостно. Плъзва се и пърха, танцува и подскача, леко и безшумно и все по-далече. На рисунките той има жален вид като на жаба, печално излъчване, сякаш е обвит в гробницата на здрача, призрачен и смущаващ. Във вечерния сумрак човек вижда само силуета и полета му, неуловимо лек и весел, елегантен и пъргав като на лястовица.

Чуйте песента на козодоя.

Соколът-скитник


Най-трудно от всичко е да видиш това, което е действително пред теб. В книгите за птици има рисунки на сокола-скитник и текстът дава много сведения за него. Едър, сам на искрящо белия лист, соколът отвръща на втренчения ти поглед – смел, изправен като статуя, яркоцветен. Но когато затвориш книгата, никога повече няма да видиш тази птица. В сравнение с близкия и неподвижен образ, действителността ще бъде бледа и разочароваща. Живата птица никога няма да бъде толкова едра, толкова лъскаво-цветна. Ще бъде далече в пейзажа и ще продължава да потъва все по-далече, по ръба на невидимото. Рисунките са восъчни фигури в сравнение със страстната подвижност на живата птица.

Есента се издига към ясното небе. Царевицата е орязана. Полетата блестят след събраната реколта.
Над овощни градини с киселия мирис на окапали плодове, оживени от синигери и червенушки, соколът-скитник се спуска плавно и каца на крайбрежна елша. Речни сенки къдрят на вълнички суровото, сякаш обладано от духове лице на сокола. Минават през студените очи на чапла. Слънчев лъч просветва. Чаплата ослепява бялата роговица на реката с копието на клюна си. Соколът излита бързо нагоре към разкъсващите се облаци.

Соколът-скитник вижда земята, както кормчията вижда брега, докато навлиза с кораба си в дълго устие. Водната диря се отдалечава зад него, дирята на разцепения хоризонт се плъзга от двете му страни. Като моряка, соколът-скитник живее в един изтичащ се свят без устойчиви връзки, свят на дири и наклони, на потъващи земни и водни равнини. Ние, които сме закотвени и заземени, не можем да си представим тази свобода на окото. Соколът-скитник вижда и помни десени, които ние дори не подозираме, че съществуват: разграфените градини и гори, безкрайните вариации на многоъгълни полета. Той се ориентира из местността чрез поредици от запомнени симетрии. Но какво разбира? „Знае“ ли наистина, че ако нещо расте по големина, то се приближава? Или пък се доверява на размерите, които вижда, тъй че далечният човек е прекалено дребен, за да го уплаши, но близкият човек е огромен и следователно ужасяващ? Може би живее в свят на безкрайни пулсации, на постоянно смаляващи се и уголемяващи се неща. Устремен към някоя далечна птица, към едно пърхане на бели крила, може би усеща – докато птицата се превръща в бяло петно под него – че не може да не я нападне. Цялата еволюция при него се е развила към една-единствена цел: да свърже в едно прицелващото се око и забиващия се нокът.

Рано през април, където има габъри, се появяват ята от пеещи зеленики. Много от тях жужаха и мъркаха сънливо в огряната кория на Норт Уд. Някои се хранеха в дълбоката гниеща шума, заедно с чинки, големи синигери, един блатен синигер и червеношийка. Често ятото излиташе към дърветата, като крилата им изшумоляваха сухо, а после отново се спускаха безшумно през раздвижените прашинки в решетото от светлина и мрак. Жълтите лъчи на слънцето трепваха в ситния дъжд от птичи сенки. Птиците в ято са сякаш нанизани на един огромен нерв. Реагират прекомерно дори и при най-малкото движение или промяна в светлината. Внезапно видях черешарка сред тях, едра и властна, направо грубиянка, с тежка жълта човка подобна на носа на ледоразбивач. Извика гръмогласно и натъртено: „чинк“ – съскане и пукане и изсвирване в едно. Потърсих я отново, но не можах да я открия. Не я видях да се появява. Не я видях и да изчезва. Като другите войнствени на вид птички, черешарките са подозрителни и боязливи.
Наситеният мирис на синчец се смесваше с мириса на сяра, долитащ от овощната градина. Една кукувица бавно долетя откъм реката, следвайки извивките на потока. Дойде в гората и започна двумесечната си неуморна песен. Дори и човек да е много близо и да я вижда ясно, двете ноти на песента ѝ сякаш идват от много далеч, някъде вътре в нея.



Небето бе сиво, но светлината прииждаше в устието заедно с прилива. . .

Илюстрации: акварел на Константин Щъркелов; рисунки на (поред) козодой, сокол-скитник, кукувица.

Изд. „Уилям Колинс“, 2017, с. 27-28, 48-49, 188.