• Водата нещо носи

    Мария Грубор

    Счупих и последната чаша за вино.
    Моят дом ме отхвърля
    като лошо трансплантирано сърце
    и оставам сама в смога.

    Между мен и мен всичко е казано
    само недоиздялани стихове
    ми тежат на плещите,
    А ги укротявам, украсявам и пудря
    натъпквам ги, режа и лепя
    И пак – ялова и гладна!

    Моят мозък отказва да научи
    как се меси хляб,
    как се сплита коса,
    как се прави калем на круша,
    как се пресмятат проценти,
    как се редят стихове
    и как се отглежда върба.

    Аз не знам нищо повече от това:
    разслояване на душата на евтини салфетки и пликове от сметки.
    С уста пълна с меденки взети на едро
    и ръце в джобовете без дъно,
    гледам смъртта в слепоочието
    а тя мълчи като напукано огледало.

    Да бих могла да разпродам,
    от сребърния свещник до селската черга
    и гнева и страха и мухлясалия таван
    и този чифт прокъсани чехли, в които с години играя едно напред три назад,
    но няма кой да я купи моята
    полуизядена младост.

    Напразно практикувам йога,
    разигравам дисциплина.
    Моето тяло кара по своему,
    изгубено, но мъдро
    разтроен оркестър
    Гърбът – страна в гражданска война,
    открит огън и брадясали партизани
    Стъпалата – гладките дъски на театрална сцена
    Непокорство крещят дробовете
    Червата са в стачка
    Гръбнакът боли, иска да допре земята
    а аз само се моля да удържи
    да не се скърши на две
    да не ме улесни!
    Защото
    Въздухарите ще се пръснат с вятъра
    а водата винаги нещо носи.

    Превод от македонски: Емилия Миразчийска.

    Илюстрация: „Вортицистът“, Уиндъм Люис, 1912г.

    Обратно към съдържанието на броя.