Счупих и последната чаша за вино.
Моят дом ме отхвърля
като лошо трансплантирано сърце
и оставам сама в смога.

Между мен и мен всичко е казано
само недоиздялани стихове
ми тежат на плещите,
А ги укротявам, украсявам и пудря
натъпквам ги, режа и лепя
И пак – ялова и гладна!

Моят мозък отказва да научи
как се меси хляб,
как се сплита коса,
как се прави калем на круша,
как се пресмятат проценти,
как се редят стихове
и как се отглежда върба.

Аз не знам нищо повече от това:
разслояване на душата на евтини салфетки и пликове от сметки.
С уста пълна с меденки взети на едро
и ръце в джобовете без дъно,
гледам смъртта в слепоочието
а тя мълчи като напукано огледало.

Да бих могла да разпродам,
от сребърния свещник до селската черга
и гнева и страха и мухлясалия таван
и този чифт прокъсани чехли, в които с години играя едно напред три назад,
но няма кой да я купи моята
полуизядена младост.

Напразно практикувам йога,
разигравам дисциплина.
Моето тяло кара по своему,
изгубено, но мъдро
разтроен оркестър
Гърбът – страна в гражданска война,
открит огън и брадясали партизани
Стъпалата – гладките дъски на театрална сцена
Непокорство крещят дробовете
Червата са в стачка
Гръбнакът боли, иска да допре земята
а аз само се моля да удържи
да не се скърши на две
да не ме улесни!
Защото
Въздухарите ще се пръснат с вятъра
а водата винаги нещо носи.

Превод от македонски: Емилия Миразчийска.

Илюстрация: „Вортицистът“, Уиндъм Люис, 1912г.