Денем го грàди, нощем се рони

Олга Николова

Растението, скалата, пеперудата, лъвът… Всяко следва своя ритъм. Растението се свива и развива, откакто зеленината е обвила за пръв път земята – в такт с орбитата на планетата (и всички звездни орбити) и танцуващата спрямо сезона амплитуда на атмосферната температура. Скалата, в невидими за нас (титанични) измерения, се уголемява и смалява под напора, от една страна, на земното ядро, а от друга – на дъжда и вятъра. До камъка, пеперудата е сякаш ефимерно, несигурно видение в мистериозната си предопределеност. А лъвът, преследващ газелата под кедри и кипариси, е съвършено в крак с времето.

Детайл от „Пролет“ на Сандро Ботичели, 1482г.

Тук няма и помен от двоумене или раздвоение. И на фона на тази лекота, на тази музика на сферите на битието, как фатално разединен и несвойствен сам за себе си изглежда човекът! Звездният ритъм на небето, дал форма (най-буквално) на цвета на перуниката в ръката му, той е заместил с циферблати. Спрямо тях той става и ляга, чрез тях си обяснява онова, което му се струва непостижимо отвъд цифровия параван на телефона – ще рече: природата; и собствената му природа, да уточним.

Тук-там някой Хамлет търси ред в разстроения свят.

И „щастлив е онзи, комуто е дадено отново да събере в едно пръснатото си сърце“ – е написал Ришар от Сен Виктор преди осем века.

Видно е, че проблемът не е нов. Същият се загатва и в българския израз „с цялото си сърце“ и може би той ни отпраща към самото начало на себе-окултуряването на човека. Да живееш с цялото си сърце – нима това не би означавало, че си постигнал най-висшата мъдрост?

И се питам: защо сърцата ни са така разбити, умовете ни – толкова разединени, и поведението ни – тъй нестройно и противоречиво? Защо сега, когато повече от всякога имаме достъп до най-доброто, създавано от човека във всички изкуства и през всички епохи, ние сякаш сме парализирани и безсилни? Огледайте се – наоколо са отраженията на нашите състояния на духа. Огледайте нашите градове, нашите улици, градини, книги, картини и музика. Кое от създаденото от нас дава форма на чувства, заслужаващи да пребъдат? Кое е израз на възторжена в яснотата си мисъл? Не е ли трагично това, какви грозни и опустошени гледки ще оставим след себе си – ръждясали железа, бетон и пластмаса? С какви грозни и опустошени гледки сами себе си сме заобиколили – като в капан? И как ще излезем от него? …

Не зная. Зная, че разкъсваното от противоречия същество денем гради, нощем руши. И зная, че когато човек милее за общото благо от една страна, а от друга – за собствения си джоб, по неведомите пътища на съдбата, джобът неминуемо печели.

„Каритас“ („Любовта / грижата“), Джото, ок. 1306г.

Джорджо Вазари е записал една притча в своите „Животописи“ на старите майстори, която може би има нужда да си припомним. Тя показва как и защо в късното Средновековие – а на тази епоха Европа дължи най-много от красивото си наследство – изкуствата се възраждат.

Ето какво гласи притчата:

Когато славата на Джото се разнесла, папа Бенедикт XI, който търсел художник, за да изрисува църквата „Св. Петър“ в Рим, „изпратил един от своите придворни от Тревизи в Тоскана, за да проучи какъв човек е този Джото и как рисува“ – разказва Вазари.

„По пътя към Флоренция, където искал да види Джото и да провери дали има други художници, майстори на мозайката и живописта, папският пратеник се спрял и в Сиена и разговарял там с много художници. Взел рисунки от тях и продължил към самата Флоренция. Когато пристигнал, отишъл в ателието на Джото, където заварил художника, зает с работата си. Пратеникът казал на Джото какво намерение имал папата и за какво евентуално искал да го наеме, и накрая поискал рисунка, която да покаже на негово светейшество. Тогава Джото, който бил много възпитан човек, взел лист хартия и четка, натопена в червена боя, прибрал ръката си до тялото, така че да образува един вид пергел, и със свободен замах на дланта си нарисувал такъв съвършен кръг, че било чудо да го видиш. Тогава с усмивка казал на пратеника:

– Ето рисунката.

Пратеникът, който помислил, че Джото се шегува с него, отговорил:

– Само това ли ще ми дадеш?

– Повече от достатъчно е – отвърнал Джото. – Изпрати я заедно с другите рисунки и нека видим дали ще бъде разбрана.

Папският пратеник, като видял, че друго няма да получи, си тръгнал, много недоволен и убеден, че са му се подиграли. Все пак, когато пратил на папата работите на другите художници и техните имена, изпратил и рисунката на Джото, като обяснил как той я нарисувал, без да движи цялата си ръка и без помощта на пергел. Папата и неговите учени придворни веднага съзряли превъзходството на Джото…“ Джото бил избран и така били нарисувани фреските.

Да отбележим, че мнозинството поети днес смятат за достатъчно да махат с четката по платното, а в кривото подобие на кръг там откриват израз на уникалното си (в кривината?) усещане за света. Ще се върнем към това разбиране за „свобода на изразяването“ малко по-долу. Нека да обърнем сега внимание на папата в тази притча:

„Папата и неговите учени придворни веднага съзряли превъзходството на Джото“.

Папата най-напред е заобиколен от учени. Малък, но съществен детайл.

Папата целенасочено праща да бъде намерен най-добрия майстор – не най-евтиния, не сина на братовчед му, не онзи, който най-много се харесва, не онзи, който ще му докара повече поклонници в църквата, а най-добрия. И ето че най-добрият вече столетия води поклонници пред италианските фрески.

И най-важното, за този папа майсторството е моментално разпознаваемо. Този папа явно не е смятал, че изкуството – а изкуство ще рече именно майсторство – е лична работа, въпрос на вкус, нещо толкова субективно, че никой няма право да налага оценката си, или толкова абстрактно, че никой не може да отсъди и всичко е въпрос на маркетинг.

Моментално разпознаваемо е за него изяществото на кръга.

С други думи, имаме стремеж към добра среда и стремеж към най-доброто изкуство, а после – и нужните знания, за да бъдат осъществени тези стремежи, както в случая на Джото, тоест, на художника или поета, така и в случая на папата, или на спомоществователя и издателя. 

Е, очевидно папата е имал и нужните средства, бидейки един вид възел в преразпределението на средствата в обществото, какъвто е и всеки съвременен инвеститор, куратор и издател, макар и в по-малък мащаб.

Без предходните елементи обаче, без стремежа към добро изкуство и среда, без знанията, нужни, за да видиш какво означава простия кръг на платното, средствата могат да послужат само за едно: да се въртят и да събират още средства. С което и се занимават понастоящем почти всички наши издатели и културни спомоществователи. Наливат от пусто в празно, въртят едни средства в кухото си самолюбие, и сякаш не им и хрумва дори, че истинското съзидание са мисълта, стихът, музикалната фраза, арката с изящни колони, фасадата с мозайки, шарката на тъканта и фино засуканата нишка, а средствата са именно и само средства. И дори и събрани на едно място (в джоба например!) си остават средства, докато не бъдат разменени за богатства – форми на духа. И сякаш не им и хрумва дори, че за да има красота, трябва да има майстори, а за да има майстори, камо ли пък те да се развиват и да създават среда около себе си, тяхната работа трябва да бъде припознавана и тачена. И сякаш не се и сещат дори, че ако дават път на глупостта и комерса в културата, уж за да събират средства за по-стойностни неща, те с едната ръка градят, а с другата рушат. И сърцето им е пръснато не на парчета, а на прах, издухван от безпощадното време и замъгляващ напълно очите им с безбройните си противоречия.

Прочитайки това, мнозина, заети с въртенето на средства, биха възнегодували:  „Напротив, нашите цели са да създаваме култура! И словото, и духа…“ И прочие, и прочие. Но без особени усилия ще забележите, че между думите и делата им зеят бездни. Ще ги чуете да казват на поета да се радва, че въобще писанията му са били издадени (какви хонорари, какъв труд?!), и ще ги чуете да ви обясняват нещо за лошото разпространение и за лошата публика, и за един куп други неща, които непрекъснато се повтарят, за да забравим, че най-основното липсва: знанието за доброто и стремежът към него. А няма ли ги тях, изграденото денем, както споменахме, се руши нощем – то не може и никога няма да може да стои самостоятелно, без да го подпира (временно) някоя идеология или нечий „проект“.

Вътрешното разнопосочие носи разруха. И човек върши нещо, както трябва, само когато го прави с цялото си сърце.

*

Вероятно читателят е подминал без особено внимание единствената употреба на думата „свобода“, или по-скоро нейната производна „свободен“ в притчата за Джото – художникът описва кръга със свободен замах на ръката. Как мислите, дали тази свобода на жеста, която е всъщност неговото пълно овладяване, стои в основата на съвършения кръг? И как мислите, дали свободата тук означава, че ръката не трепва, че духът, като стрела, е събрал всички свои възприятия в едно – в своя стремеж?  Това овладяване на себе си, чрез което човекът постига свобода на действие, за да може да създава, е необходимо условие за изкуството. Свободата не означава да правиш „каквото искаш“ или „да изразяваш себе си“, когато нито си овладял прийомите на изказа (движенията на ръката и мисълта), нито съдържанието („себе си“). Тази псевдо-свобода, която ни се представя за „себе-изразяване“, е една от най-големите заблуди на нашето време. Нарочно или поради личен духовен недоимък някои се опитват сякаш да ни убедят, че свобода е да даваш излаз на собственото си безсилие, а истината е, че свободата е упорстване в доброто, в яснотата.

Проблемът е, че когато майсторът рисува кръга, направеното изглежда толкова лесно! Но този негов свободен жест е средоточието на целия му живот. Нашият папа вижда лекотата в кръга на Джото като това, което тя е – духовна лекота, постижима само когато човек е овладял страстта си и от сляп вихър я е превърнал в кристална, струяща яснота – чрез конкретни умения. 

Когато Вазари записва историята с Джото, вече са минали няколко века от смъртта на художника. Случката очевидно е живяла в умовете на хората и те са ѝ придали формата на притча, както е и записана от Вазари. Ние не знаем къде в този разказ се полага границата между историческия факт и човешкото осмисляне на факта в художествено повествование. Но знаем кое хората са сметнали за важно и то за толкова важно, че да го предават от поколение на поколение, във форма, разбираема и за неукия, и за учения.

Единственият в притчата, който сякаш не разбира нищо, е пратеникът, посредникът. Но той все пак е предал рисунката, както е трябвало (не е прекъснал преданието). Нашата толкова богата на информация и бедна на смисъл и красота, посредствена епоха ще успее ли да направи поне това?

И на фона на тази лекота, на тази музика на сферите на битието тук-там някой Хамлет…

Последната илюстрация изобразява детайл от моста на Колю Фичето в Бяла.

Обратно към съдържанието на броя.