из „По пътя на словото“, публикувана под заглавието „Детски години“ („Български писател“, 1965г., с. 218-223 ). Заглавието на настоящия текст е добавено от „Пеат некогаш“.

Учебниците по литература за шести клас започват с модула „Човекът и изкуството“. Идеята най-вероятно е, че на тази възраст учениците трябва да се срещнат с изкуството и да осмислят значението му в живота на човека. Подразбира се и словесното изкуство. Съдържанието на раздела обаче напълно противоречи на зададената цел: в него намираме едно изключително слабо стихотворение („Художник“) на Веселин Ханчев, поет, който не заслужава сериозно внимание, нито в училище, нито извън него; един разказ на Елин Пелин, доста мрачен, дори зловещ като образност („мътните води“ на Марица са „пълни с удавници“), в който един от героите се страхува, че жена му може да му изневери – тематика напълно неподходяща за дванадесет-тринадесетгодишни деца; и един откъс от „Под игото“, който няма да коментирам тук.

Прекалено дълго би било да обясня защо и как тези текстове не дават добра представа за изкуството. Искам обаче да спомена, че те дават един неугледен и пошъл образ на българската литература. Това ли е нашата литература? Бедност, мизерия и удавници, които маскираме с изкуство, както художникът в стихотворението на Ханчев покрива олющените си стени с картини? И това ли е изкуството – фототапети и сладки илюзии? С тези въпроси, разбира се, окарикатурявам текстовете, но главното им послание е именно това (изключвам откъса от „Под игото“, който не съм чела наскоро). За тази наследена от комунизма схема, в която българската литература се представя предимно като поддръжник на партийния патос, чиято цел е да обрисува мизерията в живота (а в българския живот – така ни учеше литературознанието на режима – само мизерия, бедност и страдание!) съм писала подробно другаде. Тук бих искала да дам алтернативата – един друг текст, който според мен би бил неимоверно по-полезен и по-вълнуващ за учениците и който дава много по-вярна и жизнеутвърждаваща представа за ролята на изкуството, на литературата, и – най-важното – дава усещане за нейната мощ и красота. – Олга Николова

* * * * * *

Тая година брат ми се връща от Цариград в разгара на жътвата. Аз съм жетвар, спя на нивата и не зная, че си е дошъл. На другия ден слизам с кон в село да взема „ручок“ за жътварската ни чета. Брат ми, щом чува цвиленето на коня, излиза усмихнат на двора. Той е висок, изправен и с пораснали мустачки. Пристъпва към мене, подава ми ръка и ме гледа с благи, сърдечни очи. Аз се смущавам, избягвам погледа му, но той ме прегръща през шията и слага в ръката ми една книга.

– Нося ти я подарък. Искам да я прочетеш.

Започвам нетърпеливо и с разширени очи да прелиствам книгата. Мама, която наблюдава срещата на двамата братя от къщната врата, се обажда:

– Костадине, ти не целуна ръка на бачито си!

Една картинка в книгата привлича всичкото ми внимание. Един негър се е качил на дебело, клонесто дърво и стреля с лък в стадото диви свини, което грухти около дървото. Зад негъра стоят на по-висок клон две деца на моя възраст. Чувствувам, че ушите ми почервеняват от любопитство. С бавни стъпки и впити очи в картинката отивам под петровката, сядам на татковия стол и гласно прочитам написаното на корицата:

– Капитан Майн Рид. „Жилище в пустинята“.

Отварям книгата на първа страница и започвам да чета, да мърдам устни. Брат ми е доволен от моето увлечение, оставя ме сам да чета, а той се качва в гостната стая и се забавя. Мама сега се показва на вратата на лятната кухня и вика:

– Костадине, ручокът е готов. Викай бачито си да натоварите коня, че слънцето бърже се дига!

Тичам нагоре по белите дъсчени стълби на чардака и задъхан, се втурвам в гостната:

– Бачи! – И онемявам.

От насрещния ъгъл на празнично наредената гостна ме гледат две черни очи. Черна рамка огражда лицето на един странен млад човек. Той има черна къдрава коса и брада, мургаво лице и голямо, открито чело. Брат ми става от масата , на която го заварвам да седи, прегръща ме през раменете и ми казва с усмивка:

– Това е поетът Пушкин. Аз го нарисувах.

За първи път чувам това име и в първия миг си мисля, че пред мене е портретът на човек, който много е обичал Пушкин.

– Бачи, добър стрелец ли е бил този Пушкин?

А брат ми тихичко се засмива и забелязва:

– Той не е нито стрелец, нито ловец, а е най-големият поет в света – русин.

– Поет ли? Но какви хора са поетите?

Брат ми слага ръка върху една дебела книга на масата.

– Ето тук са събрани всичките произведения на Пушкин.

Аз го прекъсвам:

– Бачи, време е да натоварим ручока на коня!

– Тогава друг път ще ти прочета най-хубавите стихотворения на Пушкин…

Качвам се на натоварения кон, излизам от вратника, прекосявам реката, изкачвам жълтия бряг до Бойниколовци и тръгвам по пътя, който води към Синора. Минавам през зашумените лозя, изкачвам биволския гръб на равнината и виждам в далечината Капцималовия бряст като облачна сянка. Вляво от него е нашата нива „Баба Стефна“. Изведнъж започвам разпалено и с увлечение да си мисля, че вековният бряст е дървото от картинката, а полето наоколо е пустинята. Струва ми се, че съвсем ясно виждам: на дървото на ниския му клон стои с лък негърът и със стрелите поразява дивите свини, които нападат, грухтят и искат да изядат двете деца. . .

Изваждам книгата от пазвата си да чета, но конят маха глава да се брани от досадните полски мушици и ми пречи да следя редовете и дребничките букви. Правя му строга бележка да не ми пречи да чета, но той дига глава, изцвилва и бърза да се отбие в страничния път. Облак от герданлийки профучава над главата ми и пада в близката непожъната нива. Ами ако герданлийки се превърнат на диви свини и се насочат към стария бряст? Надавам боен вик, подплашвам птицата, която е кацнала на крайпътната трънка, и започвам да стрелям по въображаемите диви свини с пръстите на двете си ръце. . .

И дръг път съм викал и пял от коня на път из равнината, но сега гласът ми кънти, минава свободно през слънчевите пръстени на летния ден и нарежда нови, странни думи, които тичат пред мене като малки, топли ветерушчици. Запяват и всички щурци-жетварчета. Двете криле на равнината се раздвижват от тая слънчева песен. Струва ми се, че ония големи очи от стената на нашата гостна – очите на поета Пушкин – ме гледат от светлата стена на деня и ме карат да пея:

Жнала Яна на два пътя,
на два пътя, на три друма. . .

Пристигам на нивата. Сестрите ме посрещат, казват ми, че са чули отдалече песните ми, и бърже разтоварват коня. Шесточленната ни чета веднага сяда на ручок. Аз не съм гладен, изправям няколко снопа и сядам под сянката им. Започвам да чета „Жилище в пустинята“. Разказът е тъй увлекателен, че гърлото ми засъхва от вълнение и едва преглъщам слюнката си. . . В пустинята е сред Тракийската равнина, а нашата кола с чергилото е, която търси място да спре, ново село да засели. . . Ето там по нажежените плещи на Билиджоорман започват премеждията и изпитанията. Двете деца сме аз и бачито, а негърът е онзи странен млад човек от портрета – Пушкин. Той носи вълшебен лък и колчанът му е пълен с огнени, слънчеви стрели. Една от неговите стрели полетява и се забива в снагата на бялото облаче и то пада върху Главовите брястове като ранен гълъб. . .

Жътварите викат за вода, но аз не ги чувам, прелиствам страниците на книгата и със затаен дъх следвам подвизите на добрия и предан негър. И изведнъж сам се питам – какъв е тоя свят, който се ражда от малките черни букви? Как са могли страшната пустиня, девственият лес, дивите зверове и добрият и безстрашен негър да се съберат в тая малка книжка? Нима е възможно нашата равнина, узрелите ниви, светлият простор, кръстосаните пътища и всички добри орачи и жетвари да станат на малки черни буквички и да изпълнят целия свят с хубостта си? . . . Щурците се надуват до пукване.

Ура-а!

Всички, всички са спасени! Ето ги радостни и щастливи. Те са заселени в питомна, кротка и богата земя. И аз съм между щастливците и всичките слънчеви стрели са мои. От слога на „Баба Стефана“ до Капцималовия бряст и оттам до миражните замъци на Лозенград се простира питомната земя, сред която е най-прекрасното жилище в света – бащината ми къща. И в ъгъла на гостната стая моят брат е окачил портрета на Пушкин. Лесно ли се става поет? . . . Ще стана, ще се кача на коня, ще тръгна през равнината и докато не стигна до гнездото на слънцето, няма да спра. . .

– Костадин ще стане учен човек! – казва драгоманинът, сянката на когото пада върху босите ми крака.

Кака Мария – годеницата на Никола Димитров Арабаджиолов – нарочно забелязва, за да ме ядоса:

– Татко казва, че от него човек няма да стане!

Бърже се изправям на крака, измъквам от изправения сноп шепа класове и започвам да ги хвърлям върху нея като стрели. Тя маха с две ръце да пази очите си и вика:

– Костадине, ще ми извадиш очите!

– Нали няма да стана човек? На пък – напук на тебе ще стана човек!

– Костадине, пие ми се студена вода! – обажда се голямата ми сестра и се заглежда в изрусялото от слънце небе.

Сега съм на гърба на сивия кон. Той е по-нисък от Арапа и когато върви, клати главата си и от всяка трънка се плаши. Щом излизам на пътя, и го препускам.

– Костадине, ще счупиш стомните! – вика след мене кака Ирина.

Изведнъж ми дохожда на ум песента, която са пели в къщата на дядо Костадин керванджиите, настигнати от снежна виелица. И започвам да подражавам гласа на мама:

Твойте са стомни калени,
аз ще ти купя сребърни.
Иху! . . . Иха! . . .

. . .