• За средновековния пейзаж

    Джон Ръскин

    „Модерните художници“, том III, глава XIV.

    1. Разглеждайки духа на класическия [1] пейзаж, бяхме принудени да се ограничим до оставеното ни в писмен вид. Интересни резултати могат да се извлекат от разглеждането на египетските и пейзажни скулптури и тези на Ниневия, но не си струва да им се прави цялостно изследване, защото броят им не е достатъчен, за да се стигне до изчерпателност. Пейзажът като част от скулптурата е по необходимост ограничен и обикновено не изразява чувствата на земеделеца, тъй като присъства, за да обясни мястото и обстоятелствата на дадени случки, а не сам за себе си. През Средновековието обаче имаме нещо съвсем различно – литературни, скулптурни и живописни пейзажи, които, взети заедно, свидетелстват за общите нагласи на народния ум в почти всички забележителни части на Европа.

    2. Това свидетелство, в своята широта, е по чуден начин убедително. То показва, че средновековният ум е в пълно съгласие с античния, доколкото смята, че равнината, потоците и горичките от трепетлики представляват приятните места на земята, а скалите и планините – що се отнася до човешкото обитание – се отхвърлят и недолюбват. Но средновековният ум съществено се различава от античния в това например: приятните равнини за него никога не са разорани ниви, нито богатите ливади с лотоси, подходящи за пасища, а градини, пълни с цветя и разделени от благоуханни живи плетове, със замък по средата. Трепетликите са извор на радост, но не защото са полезни за „строителите на колесници“ [„Илиада“, IV, 485], които ще правят от тях колела, а защото са сенчести и стройни. Овошките, отрупани с вкусни плодове, особено ябълките и портокалите, заемат по-важно място в пейзажа. Пеещи птички – не „морски врани“ [каквито се споменават в „Одисея“, V, 66], а славеи – са кацнали на всяка клонка. И идеалното занимание на човека не е обработването на земята, а събирането на рози в градината и язденето из поляните със соколи за лов на рамото.

    На последно място, планинският пейзаж, макар и възприеман като неприветлив за обитание, винаги се представя като място за съзерцание или за общуването с висши същества. В идеалния пейзаж на ежедневния живот, планините са изобразени като достатъчно приятни, стига да са далеч.

    В тази голяма промяна трябва да се отбележат три жизненоважни елемента.

    3. Първо, пренебрежението към земеделието от страна на благородниците – фатална промяна, която постепенно довежда до разрухата на това съсловие. В средновековния пейзаж тя се изразява в това, че всичко се превръща в един вид градина; край оградите, плетовете, крепостните стени, навсякъде са пръснати прекрасни, безполезни цветя и най-вече рози. Рицарите и дамите са обрисувани в тези приятни места, докато пеят или се ухажват. Идеята да бъде представен някой стар рицар, като Лаерт (независимо колко злочест) с „дебели ръкавици, за да предпази ръцете си от тръни“, докато реже лозето, би била възприета като най-чудовищно посегателство срещу приличието; а пък ако някой сенатор, подобно на Цинцинат, се заеме да оре нивата си, оттам насетне той не би могъл да се покаже на публично място.

    4. Вторият съществен елемент е наличието на по-сантиментално отношение към природата. Ако иска да се забавлява, древният грък се затваря в красив атриум с чудесна вечеря и компания от приятели философи и музиканти. Средновековният рицар излиза из владенията си, за да бере рози и да слуша как птичките пеят; или яхва коня си, взима сокола и отива на лов. Вечерните му пиршества, макар и бурни понякога, не отбелязват най-високата точка на удоволствия в ежедневието му; и ако типичното разбиране за привлекателността на живота, в контраст с ужаса от смъртта, трябва да бъде изобразено, за средновековния човек то никога не е обилно пиршество в зала, а само деликатен десерт, поднесен в портокалова горичка, в чиито сенки седят музиканти; или разходка на кон в майска утрин със сокол на ръка.

    Тази промяна явно е здравословна и тя е много интересна.

    5. Третият жизненоважен елемент е видимото усещане, че има нещо нередно в това ядене на ябълки и яздене със соколи; че има нещо друго, което човек би трябвало да върши на този свят; и че планините отсреща, в контраст с приятните градини, са мястото, където това друго нещо може да бъде най-добре научено – това очевидно представлява безкрайна и нова почит към планините и още една здравословна промяна в настройките на човешкото сърце.

    Нека да погледнем какви са признаците и различните следствия от тези промени, една по една. 

    6. Първите две, назовани по-горе, макар че едната е лоша промяна, а другата – добра, са много тясно свързани. По-поетичното удоволствие, което буди природата, произлиза именно от това, че на нея вече не се гледа с окото на земеделеца; и колкото по-безполезни са тревите и цветята, толкова по-очарователни изглеждат те. Празът вече не е най-важното растение в градината – това сега са лилиите и розите. В тревите, които за древния грък са само храна за конете, средновековният рицар вижда зелен килим, върху който бели стъпала ще танцуват, и затова и красотата на неговата мекост и цвета му имат по-голямо въздействие. А пък потокът, който гъркът се задоволява да спомене само като резервоар под прага на двореца, средновековният човек разпределя в градински езера и фонтани, а във водите им вижда ту огледало за хубави лица, ту магия, която улавя слънчевите лъчи и дъгите.

    7. И тази промяна в чувството съдържа две други, много важни. Когато на цветята и тревите се гледа като на източник на живот и следователно с благоговението, дължимо на тези божествени дарове, необходими за неговото оцеляване (както благоразумният земеделец винаги е гледал на тях), макар и красотата им да е по-малко усещана, тяхната връзка с божественото се чувства много по-силно. И семедайната трева и плодоносното дърво, макар предмет на по-малко възхищение сами по себе си, са дълбоко свързани в сърцето на човека с почитта към Церера, Помона или Пан. Но когато сред по-заможните слоеве на обществото се загубва усета за тези необходими ползи, тъй като изкуството на земеделието се предава в ръцете на селяните, плодът и цветето, чиито дъх и яркост се превръщат просто в източник на удоволствие, вече се възприемат с далеч по-малка признателност като божи дарове. Вместо съкровища, те стават играчки, случайни подаръци, чиято цел е забавлението, а не обещана награда за положения труд. Тъй че ако древният грък не би стъпил сред браздите по полето и не би откъснал грозд от асмата, без да отправи благоговейна мисъл към боговете на растителността, благодарение на които семето връзва плод и цветето потъмнява, средновековният рицар откъсва теменужката, за да я вплете в косите на своята дама, и посипва с рози земята, по която тя стъпва, без особено да се замисля за даряващата го с тези неща природа. Той изпитва само нетрайно, случайно и неволно въодушевление. Тъй като еврейската система на жертвоприношения е премахната, както и цялата езическа митология, а заедно с нея и цялата идея за обредното принасяне на месо или на първите плодове за годината, най-дълбокият елемент от мисълта, свързана с даровете на природата, избледнява от умовете на поетите, художниците и учените. А селянинът, снизен до крепостничество и лишен от обща култура, става неспособен на богата и образна мисъл. От друга страна, с изчезването на тази идея за осезаемо духовно присъствие в материалната природа, се засилва мистериозното чувство за необяснимия живот на нещата. И умът започва да се отваря именно за съзерцателното и патетично единение с природата, [2] които споменахме като характерни за модерната епоха.

    8. По-нататък: другата специфична разлика се дължи на много по-голямата усамотеност на живота на бароните, лишени от всякакъв интерес към земеделската работа. Замъкът на древногръцкия благородник в ранната епоха може да има градини, ниви и чифлици, но със сигурност е разположен близо до оживен град или пристанище: по-късно самият град се превръща в основното му местообитание, а владенията извън него се посещават само за да бъде наглеждана работата или когато се намират на пътя на войската. Животът на средновековния барон, кацнал в замъка си на висока скала, е много различен. Влизането в града се ограничава до важни политически и военни дела. Повечето време той прекарва в изолация като самотен лъв. Да, селото, населено с неговите васали, се шири по склоновете на скалите под него, но собственото му жилище виси мрачно и самотно между къщите и мълчаливите облаци, от изгрев до залез с гледка към втечнения пламък на някоя спокойна, непропътувана река и безкрайните вълни на необходени хълмове. Колко различни трябва да са били мислите за природата на онзи, който живее сред ярките мраморни колони на гръцкия храм и дворец, разположени един до друг, – сред покрита с жито и маслини равнина, или на брега на проблясващото, пълно с кораби море – от тези на владетеля на някой планински нос в зелените клисури на северна Европа, който нощ след нощ, сред разбитите от бури камънаци, закръглени в кули, наблюдава светкавиците над празното море, проблясващи по пясъка на Харлех, или пък гледа как мъглата променя формите си безспир сред непроменливите борове, обрамчили гребените на Юра.

    9. Подобно влияние върху умовете на хората са имали и по-честите  странствания и поклонения, в сравнение с тези на древните гърци. Разстоянията са по-дълги и самото пътуване – по-самотно. За гърка, отиването до Египет или до Хелеспонта е причина  за дълговечна слава и баснословие, а горите на Дунава и скалите на Сицилия затварят портите на понятния свят. Каквито и части от това тясно пространство той да прекосява, винаги го прави с флотилия или с армия. Лагерът в долината е винаги пълен с хора, а корабите са разположени предпазливо в близост до брега. Но за средновековния барон – от покритите с пирен шотландски възвишения до пясъците на Сирия – светът е тренировъчна площадка или поле за приключения. Увереният ход на коня му е проникнал в най-отдалечените гори, там, където няма дори пътеки, и е удържал на знойния пек на незнайни пустини. Често сам – или, ако е с компания, в повечето случаи придружен от  подчинените си, неспособни напълно да се приобщят към неговите замисли, – той вероятно е бил принуден да се обръща към мълчаливата природа наоколо и често се е изкушавал да заговори на цветето край пътя за любовта си, и на чезнещите облаци – за стремежите си.

    10. От друга страна, идеята за оттеглянето от света в името на себе-покаянието, борбата с демони или общуването с ангели и с техния Цар – за което самият Христос е дал пример на всички хора – правят планинското усамотение едновременно свято и страшно за средновековния ум, по начин непознат досега от нехристиянските периоди. От една страна, на скалистата пустош се придава святост, защото именно сред такива хълмове Божественото се е проявявало в най-голяма близост до човека, и почти винаги сред хълмовете. Неговите светци са се оттегляли в съзерцание, за да общуват с Него и да се подготвят за смъртта. Тези хора, които познават историята на Мойсей, сам на планината Хорив, или с Израил на Синай – тази на пророк Илия край потока Херит и в пещерата на Хорив; на смъртта на Мойсей и Аарон на Ор; на подготовката на дъщерята на Йефтай в Юдейските планини; на непрекъснатото оттегляне на самия Христос в планините, за да се моли, изкушението му в пустинята на Мъртво море, проповедта му на хълмовете на Капернаум, преображението му на Ермон, и вечерните му и сутрешни разходки по Елеонския хълм през четирите или пет дни преди разпъването му на кръста, – не биха гледали без почит и любов сините възвишения, опасващи златистия им хоризонт или теглещи към ниското под  тях загадъчните облаци от висините на тъмнеещото небе. Но към чувството за светостта на планините се прибавя и това на едно особено страхопочитание. Сред всичко това – призрачните спомени за пророците, стъпвали  по тях, присъствието на ангели и пребъдващите мисли и думи на Спасителя – планинските възвишения изглеждат сякаш отделени от дейния живот и към тях отиват само онези сърца, които го отричат. И точно защото изглежда необходимо за благородния човек да се оттегли в планината, за да се подготви за своята мисия или да усъвършенства духа си, в сравнение с нея ежедневният свят се обявява за профанен и опасен. За тези, които обичат този свят и работата в него, планините представляват постоянен укор и неминуемо стават предмет на съзерцание, изпълнено с болка и страх, каквито човекът, отдаден на суета, изпитва, когато по случайност чуе стряскаща проповед или присъства на погребение. Всички подобни асоциации се подсилват от практиките и правилата на епохата; и хиляди сърца, които иначе биха се радвали на прелестта на дивия пейзаж, се отдръпват от него с боязън, защото знаят, че монахът се оттегля там за покаяние, а отшелникът за съзерцание. Ужасът, който древният грък изпитва от планината единствено когато тя е гола и необитаема, сега се насочва към едни от най-прекрасните места на земята; чувството се подчинява на политически интереси, но никога не бива преодоляно и превърнато във  възхищение; военните амбиции превземат граничните скали или се впускат в непроходими клисури, но единствено за наказание или от отчаяние хората се наемат да прекосяват изпъстрените с минзухари склонове на Шартрьоз или меките поляни и росни ливади на Валомброза.

    11. Във всички тези изменения в характера и принципа има склонност към страстно, чувствено наблюдение и удивление пред природните гледки, много подобно във всички отношения, освен в суеверния страх от планината, на нашето отношение днес. Но в едно нещо средновековният ум си прилича с античния – и това е най-ярката отличителна черта и при двата, която се противопоставя на всички тези чувства, разгледани досега – а именно, възхищението от човешката красота и постоянното внимание, насочено към нея. Отдадени на същата физическа подготовка като гърците, от юношеството си нататък, техните лица са изваяни дори в още по-възвишени форми. Защото, макар и с по-неправилни черти и добили в някаква степен северняшка грубост и твърдост в израженията, макар и с по-тънки устни и по-рошави, безформени вежди, техните лица притежават сериозност и финес, отпечатък най-напред на мисловността, наложена от християнството, както и на по-романтичния и разнообразен живот. Така, Средновековието издига една човешка красота, и при мъжа, и при жената, с която класическите периоди не могат да се сравняват. И тази красота се представя с най-грациозното и великолепно облекло, което човечеството някога е изобретявало. Силата на техния гений в изкуството се насочва до голяма степен към облеклото. Най-добрите им майстори и най-блестящите им познавачи се заемат да плетат ризници и да бродират одежди. Чудесните изкуства на позлатяването и металната резба им позволяват да създават доспехи, бляскави и деликатни като оперението на тропически птици. Най-богатото и ярко въображение намира израз в съчетанията на цветовете и невероятните вариации на форми по щитове и нагръдници: тъй че сред всичките красиви гледки, на които е могъл да попадне нечий поглед в средновековния свят, една от най-хубавите несъмнено е била тази на младия рицар на кон в ранната утринна светлина…

    12. Сега, ефектът на това превъзходно присъствие на човешката красота върху човека най-общо, е същият, който намираме и при древните гърци: първо, мислите и погледите се насочват единствено към тази красота, за сметка на всяка друга. Тревата по полето се възприема винаги малко или повече като килим, върху който се танцува или лежи, както при гърците като полезна реколта. Второ, доколкото обръща внимание на тази по-низша природа, в нея средновековният човек избира само онова, което е грациозно, симетрично и яркоцветно. Всичко грубо, назъбено, тъмно, диво, неоформено, се отхвърля, като принадлежащо на „диваци“ или чудовищни гиганти; всичко, което буди възхищение, е нежно, светло, уравновесено, прибрано, симетрично – симетрично в благородния и свободен смисъл; защото онова, което ние, модерните хора, днес наричаме „симетрия“ или „равновесие“ се различава много от средновековната симетрия, както равновесието на бакалски кантар или на египетска мумия с омотани до тялото ръце се различава от равновесието, което излъчва рицар на коня си, който нанася удар с алебардата си в галоп; равновесието на мумията изглежда съвършено и все пак несъмнено едностранчиво, ако измерим тежестта на праха ѝ – а рицарят в равновесието си се движи и променя като вятъра, и все пак е истински и точен като законите на живота.

    13. И тази любов към симетрията се подсилва още повече от особените задължения на изкуството по това време. За да можеш да инкрустираш цвете или листо в бронята или да ги покажеш ясно на стъклото, е абсолютно необходимо да премахнеш сложността им и да ги опростиш до дисциплиниран и правилен модел – и още повече че за всякакви военни цели, фигурата, каквато и да е тя, трябва да е разпознаваема от голямо разстояние. Дали ще даде верен образ на природата, видяна отблизо, не е от никакво значение. Но е от голямо значение, когато знамето на рицаря блесне на слънце на завоя на планинския път, или се издигне, разкъсано и кърваво, сред прахоляка на битката, да бъде ясно какво изобразява.

     [Следва цитат от поемата „Мармион“ на Уолтър Скот, завършващ с тези стихове (буквално):]

    Те видяха литналия сокол на Лорд Мармион,
    и бялото, неопетнено знаме на Тънстал,
    и светлия лъв на Едмънд Хауърд.

    Необходимо е било не само да се вижда, че е сокол, а че е именно соколът на Лорд Мармион; не само че е лъв, а че е лъвът на Хауърд. Затова, в името на задължителния принцип на разпознаваемостта, всички дребни детайли на подобието в изобразяването на природата биват жертвани. Това ще рече най-вече извивките, които са най-объркващите линии. Така че правият, издължен гръб, два пъти по-дългата опашка, разперените и стърчащи нокти, и други неестествени елементи на формата в прави линии стават средствата, чрез които леопардът – сред мъглата и вихъра на битката – се различава от кучето, или лъвът – от вълка. Старите майстори постигат възхитителна яркост и жизненост, макар и с тези необходими промени във формата (на които по повърхностен начин се подиграват днешните занаятчии).

    По-нататък, за да се постигне бляскавата хармония на цветовете и открояването на отделните форми – всички объркващи сенки, всички неясни и двусмислени линии биват отхвърлени: оттук и пълното отричане на естествения облик при повечето майстори, както и спокойното приемане на практиката на изобразяване, която ни представя глигана или лъва сини, червени или златни, според емблемата на рицаря или нуждата този или онзи цвят да присъства на определено място в композицията. Същата практика сякаш отрича, че което и да е тяло хвърля сянка въобще или че попада в мрак.  

    14. Всичко това изпълнено по този начин е абсолютно, възхитително, прелестно и правилно за своите собствени цели; и онези, които го презират и му се подиграват или не изпитват удоволствие от него, са напълно невежи по отношение на най-висшите принципи на изкуството, и нямат никакъв опит и познания по отношение на цветовете. Но макар и достойно за възхищение, неизбежното следствие от този начин на изобразяване е още по-голямото отдръпване на човека от наблюдението на фината и сложна красота на природата: тъй че майсторът първо е подходил лекомислено към природната красота, като я е приел за по-нисша от тази на човека, а след това е започнал да мисли неправилно за нея, защото поради практични съображения непрекъснато я е променял и опростявал.

    15. Сега, ако съберем всички тези различни източници на особеното средновековно отношение към природата в едно, ще получим:

    1-во. Любов към градината, вместо към обработваната земя, която води до сантиментално, вместо практично и земеделско, съзерцание на природата.

    2-ро. Загуба на усещането за същинското присъствие на Божественото, което води до фантазии за одушевеността на тревите, цветята, облаците и пр.

    3-то. Постоянно, и малко или повече необременено, общуване с дивата природа.

    4-то. Страх от демонично или ангелско присъствие в планините, което води до благоговейна боязън пред тях.

    5-то. Предпочитание към радостта от човешката красота, което води до относително пренебрежение към природата.

    6-то. Последваща любов към реда, светлината, разпознаваемостта и симетрията, което води до неприязън към дивата пустош, тъмнината и загадъчността на природата.

    7-мо. Неточност в наблюдението на природата, причинена от обичайната практика да се стилизират нейните форми.

    20. В момента, в който се въвежда небето (и е удивително как това се случва изведнъж, като в много ръкописи намираме на съседни страници разграфен заден фон и тъмно синьо небе, превъзходно градирано към хоризонта) – в момента, както казах, в който се въвежда небето, духът на изкуството се променя завинаги и оттам нататък постепенно, все повече и повече, подражанието на природата се превръща в цел.

    Четейки тези страници от „Модерните художници“ на Ръскин, човек може да се обърне към своето старо изкуство – своите стари песни и старата везба – и да се запита:

    Как е представена природата там? И какво отношение към нея е въплътено в тези форми? – бел. ред.


    [1] Под „класически“ Ръскин разбира предимно старогръцки и римски, тоест, античен. Обратно.

    [2] Ръскин има предвид типичните за Романтизма описания на природата като отражение на душевното състояние на поета. Това явление той описва в предишна глава в книгата, като го нарича „pathetic fallacy” или „заблуда на чувството“: когато поетът е обзет от силни чувства, той вижда света в краските на своята емоция, т.е. заблуден е от своето чувство. Морето не е „жестоко“ по природа, но корабокрушенецът, загубил своите другари, го възприема като такова. За Ръскин подобни фигури на речта са добри само при определени условия (когато наистина изобразяват състояния на силни чувства); честата им употреба в поезията е слабост и показва липса на стремеж към истината. Обратно.

    Обратно към съдържанието на броя.