Богдан Тетовски

Аз тука главно влизам и излизам,
излизам, влизам, влизам и излизам.
Не съм разбрал, обаче, цяла вечност
какъв е смисълът на странното брожение
на стенния часовник със махалото
като живеем само в две движения.
Ала един ден влезе някой в стаята
започна да крещи и да се мята,
строши бутилки и портрети, към стената
посегна да ме вземе и изхвърли.
Защото аз от там сурово гледах.
Но този нов за мен човек внезапно стихна,
на масата в една голяма чаша
по чудо оцеляла. Най-спокойно
се люшкаше назад – напред водата
в познатото движение омразно.
Замислих се и бавно констатирах,
че съм се върнал в себе си накрая.
Прозореца разтворих нашироко,
видях: момчета стрелят по врабчета,
ала прозорците се пръскат на парчета
и като луди всички духове на времето
изхвръкват от запарените дупки
и тръгват безразборно, без посоки
след птичи гласове и къси рокли.
Така е весело, така е най-правдиво –
животът трябва да се изяде, да се изпие,
а любовта съвсем да се излюби,
за да се върна в себе си изцяло
от ярост и от щастие погубен.

Илюстрация: Андрей Тарковски, полароид.

Обратно към съдържанието на броя.