На пато (Тоя поганец – живото)

Весо Паралията

Кратък речник в помощ на читателя:

да затне роза – да се закичи с роза
он се спине – престава да е надут, спихва се
пехливанлък – силова борба
поганец – мръсно, подло същество; плъх
скроб – рядка каша от царевично брашно
топуз – метална топка или къс, използван като тежест за кантар и др.
унетре – върте

*

Зимъска четеньето пò ми иде отръки. Ногу-ногу работа нема – нещо да изтръчиш да нараньиш стоката, да унесеш дръва и да видиш пуши ли комшийскио комин. Па се свиеш като мачка до печката и предеш, предеш, мислиш за сичко и нищо. Мисльенето е тънка работа – требе да знаеш какво да подведеш конецо и какво да го караш равен – ни да е на бабуни, ни да се кине. Почнеш ли да мислиш за едно, гледаш да не залиташ настрана, оти че се уплетеш я у трънак, я у копривак. И место да ти се изясна, нещата че се умръса. Те тека я направих кога жена ми, бившата де, ми каза, дека ме напуща. Заметах се налево и надесно, па и нагоре подрипах от вопроси: Кой съм я? За кой ме мисли она? Она коя е? Я за коя съм я мислил? Оти не съм разбрал нищо? Оти требеше да разбирам? Надека да одим? Одека идем? У главата ми беше скроб, у сръцето – топуз. Не ядех, не пиех, не говорех – бех призрак у дреи. Целио бех у рани. Не веруех, дека че оживеем. Ама полека-лека почнах да мислим – акъло ми бега настрана, а я го вращам, като как се враща говедо от чуж имот. И почнах да изкаруем некаква нишка – низпръво въздебела и назъбена като тривонь, ама се научих. И его, сега знам, дека сичко си е от мойта си просточа: я на мене си не веруех, на нея веруех, като ка е Господ. А човеко не мож да е Господ – он човек не мож да е, та Господ! Човек е същество немощно – ни мож да го натовариш като магаре, ни мож да го дигнеш до седмото небе – плаши се човеко, свет му се завива от високото и пада; и като пада, се фаща за пръвото, кое му е подръка: това мож да е некой друг човек, мож да е чаша, а мож да е и книга. Секи пат, кога четим книга, си мислим, дека това не е друго, а сламка, опит за спасение. Писателите са се ора, дека можеха да са у кръчмата (а понекога са си баш там) или у затворо, или да са си турили въжето; ама они са се фанали за писаньето и сал на едната дума висат; със сичка сила се дръжат за нея и окат колко им глас дръжи – белки ги чуе некой и се наведе да ги гушне. Писатело е дете, кое пада от седмото небе ногу длъго време и понекога, ако ногу здраво се дръжи за думите, се научуе да лети и ние врат че си прекинеме да го гледаме какво се вие като ястреб над тоя поганец – живото.

Седим до печката и се чудим що праят ястребите зимно време без печка! Що ги грее у тая фрътуна? Друга им е направата  сигур, друг им е огино. Те тоя огин като открием у некоя книга и, чини ми се, и на мене крила ми никная. И си мислим, дека това чека от нас Господ: да разбереме, дека мъката ни е като пашкуло на гъсеницата, инак нема одека да дойде пеперудата.

И те баш у тия денове на греянье и мисленье, лично госпожа Елеонора ми даде две стихотворения и ми каза най-после да зафанем да четим стойностни неща, като тия на Яна Букова, а не да пуним главите на ората с глупости, и особено – главата на братовчед ю Мите, кой, место да си гледа гайдата, почнал да се напиня и да ю говори за тоа и оня, без вобще да разбира от изкуство.

И я зафанах да четим:

МИЛОСТИВИТЕ ЧУДЕСА НА ТЕХНОЛОГИЯТА

Госпожа Елеонора
която бърка радиото с телефона
и телефона с гласовете
на мъртвите
с които разговаря
не се разбира добре с тишината.

Госпожа Елеонора (ние едно време ю викахме Нора-пуйката, ама нейсе) се мисли за ногу важна и редко отвара уста да се разговори с некой, ама те, мене ме спре и тека ме насоли, та мож цела зима да изкарам, без да мръднем, барабар сос суравата туршия и зельето. „Чети – вика – само стойносното и ако не разбираш нещо, питай по-умните от тебе, а не се опитуй да развиваш теории по ваште селски вечеринки“. Са, я не знам она за какви теории ми говори, оти я имам ногу теории, включително за пуйките, ама не седнах да я питам – ем она бръзаше, ем я се бавех – и ногу убаво стана тека, инак чеме да се подфанеме, а пехливанлък сос жена не ми е баш у характеро. И те, сега четим:

В дъждовните дни
и особено през нощите
със смущения по всички мрежи
тишината пулсира
едно автономно сърце
под кожата на дясното й слепоочие
точно там където носеше розата
в някакви други години
Дали защото постоянно се страхува
че губи слуха си
Дали поради двамата любовници
преминали живота й
в различно време

У началото бех сигурен дека стихотворението е баш за Нора-пуйката – она от маненка бръка нещата едно с друго: на божите кравички викаше мравки, а на воловете – крави. Подносехме я с другите дечурлига и я карахме да яде джибре, като ю казуехме, дека от това расна циците. Бая джибре изеде, ама, гледам, ефект нема кой знае каков. Инак се развеселюеше и стаяше приятна донекъде, ама не дотам, та да затне роза. Най-напреж ме усъмни те тая роза. Нора и роза! Любовници мож да е имала – за секи влак си има пътници. Ама роза! Не веруем. За розата си требе кураж, а она има сила колку свински меур – ритнеш го еднаж и он се спине. За друга госпожа требе да е това стихотворение, не за наша Нора; некоя госпожа по-тека (“дантелена луна“, разбираш ли).

Я не веруем у женската поезия, сакам да кажем – не веруем да има цици. И у мажката не веруем; не веруем да оноде права. Сметам поезията за роза – носи я тоя, кой има кураж да се затне с нея.

У другото стихотворение па се явява една книжарка, коя разправя за един, дека одил при нея да пита за „испански кораби“.

В книжарницата, където работя, идва да ми говори за
испански кораби, аеростати с имена на зверове,
полярни експедиции , изгубени в огледалата. (И само
човек с моята професия разпознава онзи мирис на
влажен хляб и на спарено, който оставят след себе си
книгите). С течение на Времето забелязвам, че едното
му око е стъклено. По-точно едното му око е стъклено
топче от ония известни в детството ми под името
„гуда“.

Веднага мога да кажем, дека човеко го бие самоста до такваа степен, та му иде да отпраши къде некоя Индия, ама ако може да запре у Америка.

На книжарката горкио човек ю мирише на леб и спарено, от кое она си вади заключението, дека при нея се явява некаков книжен плъх. Като ка она па не е. Лично я не сметам тека; на мене книгите ми мериша на огин, ама таков, дека само тлаи – ако го разбуташ, че гори и че те сгрее, инак тека и че си изгасне и че те остаи сам и измръзнал.

Сега, това, дека човеко имал стъклено око, вобще нечем да го коментирам, оти се сещам за друго едно такова око и почвам да се чудим кое одека иде и надека пооди, баш като кога жена ми ме напущи. Додека гледаме само отвонка, унетре нема да улезнеме.

И те тека, остаяш човеко без кораби.

Обратно към съдържанието на броя.