из „Тракийската култура: казано и премълчано“

 

Редакторите биха искали да сложат тук, за сравнение, следните стихове на Езра Паунд:

……….
Чин се моли в планината и
………. (когато се върна)
написа върху ваната си
………. ПОДНОВЯВАЙ (MAKE IT NEW)
………. ден след ден
разчиствай бурените
сечи трупите
поддържай – за да расте.

— „Песен LIII“

 

 

 

из „Предисловие към второто издание“

 

Историческото проучване не се нуждае от херменевтика, колкото и самата херменевтика въпиющо да се нуждае от История, та дори и от собствената си история. А историческото проучване няма посочената потребност, понеже то самото е чиста херменевтика, стига да се помни старогръцкото значение на глагола херменèуо – тълкувам, обяснявам, превеждам (устен или писмен текст), т.е. да се направи разбор на словото, за да стане то ясно, та като стане ясно, всяко поколение да изживее човешката драма, скрита в думите му и – което е още по-съществено – скрита в подредбата на изказа му.

Понеже изживяването на човешката драма се смята за задача на музата Клио, тази на Историята, онези, които не желаят да я изживеят, безспорно трябва да се оттеглят от същинската херменевтика, докато е време, въпреки че биха могли, естествено, да си пишат за нея и дори да издават книги с написаното. Неколцината останали, явни симпатизанти на Клио, ще бъдат длъжни обаче да преглътнат поне още две предварителни условия, уви, също толкова стари, колкото и току-що цитираното за поколенията.

Отпърво се усвоява изводът, че става дума за драма, понеже Историята е опит за себепознание, което, както е известно, е най-мъчителната дейност на Човека, захванал се да я облекчава с погрешно предписаното му лекарство, че светът си съществувал вън и независимо от него. За жалост светът е в Човека и се преоткрива и пренарежда от Човека, стига той да приеме, че е редно да бъде изписван с главна буква, както е и в този пасаж. Сетне се стига до второто условие, което пък от херменевтическа гледна точка е още по-задължително, а именно, че когато субектът на изследването реши да се себепознае и да се саморазглежда като обект на същото изследване, тогава премълчаното от Историята става съдбоносно по-важно от казаното и дори от написаното от нея.

 

„Какво друго, освен култура“

В своя „Панегирик“ Изократ е написал, че „Атина е направила така, щото името елини да обозначава вече не произхода, а мисловността, и елини да се наричат по-скоро тези, които споделят нашата култура, отколкото онези, с които имаме общ корен“ (превод Д. Бояджиев).

Тези думи, отдавна забравени, са прозвучали на старогръцки език през IV в. пр. Хр., още когато Александър, синът на Филип II Македонски, не бил станал Велик. Те съдържат четири ясни становища, които би било добре да си звучат на всички днешни езици на хуманитарните науки. Първото е, че народностното име се придобива, а не се получава даром от родителите и от общинските власти. Второто е, че тази придобивка се извоюва не толкова чрез умението да се живее в един град и да се плащат данъци за това, а чрез усвоен начин на мислене. Третото становище гласи, че именно този начин на мислене определя културата на своите носители в нейния смисъл на обучено и възпитано поведение, пайдейа, съгласно старогръцкия оригинал, а четвъртото оповестява различия между хората само и единствено като различие между техните пайдеи, сиреч между техните промислени действия.

Къде всъщност личат такива промислени действия – следва да бъде запитан Изократ от позицията на съвременния прагматизъм, бил той парламентарен, или електронен. Как къде – е отговорът на автора – в общественото благо, разбира се!

За голямо съжаление, на латински език нещата били казани не тъй искрено, поради което в Европа повечето от най-важните думи предизвикват и до днес подозрения. Цицерон, който отлично е знаел старогръцки, не успял да открие равностойно понятие на пайдейа, а се задоволил с обработка на душата. Така той използвал битовите познания на своите сънародници да обработват почвата и допуснал, че както почвата очаква да бъде обработена чрез агрикултура, така и душата трябвало да изтърпи обработката чрез култура, каквато била философията. Понеже философията не изисква непременно действия и дори, изглежда, по-полезно би било да не ги върши изобщо, то в следващите векове европейците започнаха да смятат, че колкото повече си увеличават културата, толкова повече трябва да си скръстват ръцете, за да стигнат до Хердер. Хердер беше романтик и веднага видя, че такова продължително бездействие е напълно хуманна отлика, та противопостави своята култура, написана този път на немски език, на останаталата натура, като обяви първата за духовност, а втората за естественост и по този начин постанови два свята.

 

Фол, Александър. „Тракийската култура: казано и премълчано“ (2009г., с. 11-12, с. 13-14). С любезното съгласие на Валерия Фол.