„Лютнята на Гасир“ е първата част от епоса за Уагаду на народа Сонинке (Судан), записана в проза от Лео Фробениус в началото на 20-ти век и публикувана първо във Volksmärchen und Volkdichtungen Afrikas (1921 – 1924г.). Настощият превод е по английското издание на избрани песни и митове от Африка African Genesis на Лео Фробениус и Дъглас Фокс.

Уагаду очевидно е обожествената форма на обществото като град (полис / държава). Макар че на български думата „град“ е в мъжки род, алегорията изисква Уагаду да бъде в женски. В този запис читателите ще забележат, че името на царя се използва за име на цялото племе, както и като събирателно съществително за представителите на племето. Дауси се наричат епическите песни на Сонинке.

Няколкото допълнения в скоби са на записвача.

(Frobenius, Leo, and Douglas Fox. African Genesis, 1937, с. 97-110.)

 

Четири пъти Уагаду се издигна в своето великолепие. Четири пъти Уагаду изчезна и се скри от погледа на човека: веднъж заради суетата, веднъж заради лъжата, веднъж заради алчността и веднъж заради раздора. Четири пъти Уагаду промени името си. Най-напред се наричаше Диера, после – Агада, после – Гана, после – Сила. Четири пъти обърна лицето си. Веднъж на север, веднъж на запад, веднъж на изток и веднъж на юг. Защото когато хората я виждаха, Уагаду винаги имаше четири порти: една на север, една на запад, една на изток и една на юг. Това са посоките, от които Уагаду черпи силата си, за да пребъде, независимо дали е построена от камък, дърво или пръст, или живее само като сянка в ума, копнеейки за децата си. Наистина, Уагаду не е от камък, нито от дърво, нито от пръст. Уагаду е силата, която живее в сърцата на хората и понякога е видима, защото очите я виждат и ушите чуват звъна на саби и щитове, а понякога е невидима, защото непокорността на хората я преуморява и тя заспива. Сънят обзе Уагаду за първи път заради суетата, за втори път – заради лъжата, за трети път – заради алчността, за четвърти път – заради раздора. Ако Уагаду се открие отново за четвърти път, тогава ще заживее тъй крепко в умовете на хората, че няма никога вече да бъде изгубена, и суетата, лъжата, алчността и раздорът никога вече няма да ѝ навредят.

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Всеки път, щом по вина на човека Уагаду изчезваше, тя придобиваше нова красота и когато се появяваше  отново, великолепието ѝ бе още по-могъщо. Суетата даде песента на певците, която всички народи (от Судан) ценят и на която подражават. Лъжата донесе дъжд от злато и перли. Алчността донесе писмеността, на която и до днес пишат Бурдама, а в Уагаду бе работа на жените.  Раздорът ще направи петата поява на Уагаду дълговечна като дъжда на юг и камъните на Сахара, защото всеки човек тогава ще носи Уагаду в сърцето си и всяка жена – Уагаду в утробата си.

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Уагаду първо бе изгубена заради суетата. По това време Уагаду бе обърната на север и се наричаше Диера. Последният ѝ цар се наричаше Нганамба Фаса. Фаса бяха могъщи. Но те остаряваха вече. Всеки ден се сражаваха срещу Бурдама и Борома. Сражаваха се всеки ден и всеки месец. Нямаше край борбата. И от борбата силата на Фаса растеше. Всички мъже на Нганамба бяха герои, всички жени – прекрасни и горди от силата и героизма на мъжете на Уагаду.

Всичките мъже на Фаса, които не бяха паднали в единоборство с Бурдама вече остаряваха. Нганамба беше много стар. Нганамба имаше син – Гасир – и той беше възрастен, защото вече имаше осем възмъжали сина и те имаха деца. Всички бяха живи и Нганамба управляваше семейството и царуваше над Фаса и над кучеподобните Борома. Нганамба остаря толкова, че Уагаду бе изгубена заради него и Борома станаха отново роби на Бурдама, които взеха властта чрез сабята. Ако Нганамба беше умрял по-рано, щеше ли Уагаду да изчезне за първи път?

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Нганамба не умря. Чакал ядеше сърцето на Гасир. Всеки ден Гасир се обръщаше към сърцето си: „Кога ще умре Нганамба? Кога Гасир ще стане цар?“ Всеки ден Гасир чакаше баща му да умре, както влюбеният чака да изгрее Вечерницата. През деня, когато Гасир се сражаваше като герой срещу Бурдама и караше неверните Борома пред себе си с кожен ремък, мислеше само за сражението, за сабята, за щита, за коня си. През нощта, когато заедно с вечерта яздеше обратно към града и сядаше в кръга от мъже сред синовете си, Гасир слушаше как героите хвалят подвизите му. Но сърцето му не следеше разговора; сърцето му се ослушваше за звуците на дишането на Нганамба. Сърцето му бе пълно с мъка и копнеж.

Сърцето на Гасир копнееше за щита на баща му, щита, който можеше да носи едва след като баща му умре, и за сабята, която можеше да изтегли едва когато стане цар. Ден след ден гневът и копнежът на Гасир растяха. Сънят го подминаваше. Гасир лежеше и чакал ядеше сърцето му. Гасир усещаше мъката, надигаща се в гърлото му. Една нощ Гасир скочи от леглото, излезе от дома си и отиде при един стар мъдрец –  мъдрец, който знаеше повече от другите хора. Влезе в дома на мъдреца и попита: „Киекоро! Кога ще умре моят баща, Нганамба, и ще ми остави сабята и щита си?“ Старецът отговори: „Ах, Гасир, Нганамба ще умре, но няма да ти остави сабята и щита си! Ти ще носиш лютня. Сабята и щита други ще наследят. Но заради твоята лютня Уагаду ще бъде изгубена! Ах, Гасир!“ Гасир каза: „Киекоро, лъжеш! Виждам, че не си никакъв мъдрец. Как ще бъде изгубена Уагаду, та героите ѝ празнуват победи всеки ден? Киекоро, ти си глупак!“ Старият мъдрец рече: „Ах, Гасир, не можеш да ми повярваш. Но пътят ти ще те отведе при яребиците в полето и ще разбереш какво казват те, и това ще бъде твоят път и пътят на Уагаду.“

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

На следващата сутрин Гасир отново отиде с героите да се сражава срещу Бурдама. Гасир беше гневен. Гасир извика на героите: „Останете тук назад. Днес аз сам ще се бия с Бурдама.“ Героите останаха назад, а Гасир отиде сам да се бие с Бурдама. Гасир метна копието си. Гасир се впусна срещу Бурдама. Гасир размята сабята си. Удари надясно, удари наляво. Сабята на Гасир беше като коса сред жито. Бурдама се уплашиха. Ужасени, те извикаха: „Това не е Фаса, това не е герой, а е някой Дамо (непознато и на певеца същество).“ Бурдама обърнаха конете си. Бурдама захвърлиха копията си, всеки мъж – двете си копия, и побягнаха. Гасир извика благородните си воини. Гасир каза: „Съберете копията.“ Вои́ните събраха копията. Вои́ните запяха: „Фаса са герои. Гасир винаги е извършвал велики подвизи. Но днес Гасир беше по-велик от Гасир!“ Гасир се завърна с коня си в града и героите яздеха след него. Героите пееха: „Уагаду никога не е печелила толкова копия, както днес.“

Гасир остави жените да го окъпят. Мъжете се събраха. Но Гасир не седна в кръга им. Гасир отиде сред полето. Гасир чу яребиците. Гасир се приближи до тях. Една яребица застана под храста и запя: „Чуй даусите! Чуй за моите подвизи!“ Яребицата пееше за борбата си със змията. Яребицата пееше: „Всички същества трябва да умрат, да бъдат погребани и да изгният. Царете и героите умират, погребват ги и гният. Аз също ще умра, ще бъда погребана и ще гния. Но дауси, песента за моите битки, няма да умре. Ще бъде пята отново и отново и ще надживее всички царе и герои. Ху-у-у, да извърша такива подвизи! Ху-у-у, да пея дауси! Уагаду ще бъде изгубена. Но дауси ще пребъде и ще живее!“

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Гасир отиде при стария мъдрец. Гасир каза: „Киекоро! Бях в полето. Разбрах яребиците. Яребицата се хвалеше, че песента за подвизите ѝ ще надживее Уагаду. Яребицата пееше дауси. Кажи ми дали хората също знаят дауси и дали дауси може да надживее живота и смъртта?“ Старият мъдрец каза: „Гасир, бързаш към своя край. Никой не може да те спре. И понеже не можеш да бъдеш цар, ще бъдеш певец. Ах! Гасир. Когато царете на Фаса живееха край морето, те също бяха велики герои и се биеха срещу онези, които имаха лютни и свиреха дауси. Често враговете Дауси вдъхваха страх в сърцето на Фаса, които бяха герои. Но те никога не пееха дауси, защото бяха от първи ранг, от Хоро, а дауси се пеят само от хората от втори ранг, от Диаре. Диаре не се биеха като герои, заради подвизите на деня, ами заради славата на пиршествата вечерта. Но ти, Гасир, след като не можеш вече да си втори от първи ранг (на царя), ще бъдеш първи от втори ранг. И Уагаду ще бъде изгубена заради това.“ Гасир каза: „Проклета да е Уагаду!“

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Гасир отиде при един занаятчия. Гасир каза: „Направи ми лютня.“ Занаятчията каза: „Ще ти направя лютня, но тя няма да пее.“ Гасир каза: „Занаятчийо, свърши твоята работа. Останалото е моя.“ Занаятчията направи лютнята. Донесе я на Гасир. Гасир удари струните. Лютнята не пееше. Гасир каза: „Виж, лютнята не пее.“ Занаятчията каза: „Нали това ти казах.“ Гасир рече: „Е, накарай я да запее.“ Занаятчията каза: „Нищо повече не мога да направя. Останалото е твоя работа.“ Гасир каза: „Какво да направя тогава?“ Занаятчията каза: „Това е парче дърво. То не може да пее, ако няма сърце. Трябва да му дадеш сърце. Носи това парче дърво на гърба си, когато отиваш на бой. Дървото трябва да звънти с ударите на сабята ти. Дървото трябва да поеме рукналата кръв; кръв на твоята кръв, дъх от твоя дъх. Твоята болка трябва да бъде неговата болка, неговата слава – твоята слава. Дървото не бива да бъде като дърво в гората, а трябва да бъде проникнато от твоя народ и да бъде част от него. Затова трябва да живее не само с теб, ами и със синовете ти. Тогава тоновете, идващи от сърцето ти, ще ехтят в ушите на сина ти и ще живеят в хората, а живата кръв на сина ти, течаща от сърцето му, ще се стича по тялото ти и ще заживее в това парче дърво. Но Уагаду ще бъде изгубена заради това.“ Гасир каза: „Проклета да е Уагаду!“

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Гасир извика осемте си сина. Гасир каза: „Синове мои, днес отиваме на бой. Но ударите на нашите саби няма вече да ехтят само в Сахел, а ще ехтят през вековете. Аз и вие, синове мои, искаме да пребъдем и да надживеем всички други герои в даусите. Най-големият ми син, днес ние двамата, ти и аз, първи ще влезем в битка!“

Гасир и най-големият му син се впуснаха в боя преди другите. Гасир беше прехвърлил лютнята през рамото си. Бурдама се приближиха. Гасир и най-големият му син атакуваха. Гасир и най-големият му син се биха първи. Гасир и най-големият му син изпревариха другите герои и ги оставиха далеч назад. Гасир се би не като човек, а като Дамо. Най-големият му син се би не като човек, а като Дамо. Гасир се хвърли в бой с осем вои́ни Бурдама. Осемте Бурдама го притискаха. Синът му се притече на помощ и покоси четирима от тях. Но един Бурдама промуши сърцето му с копието си. Най-големият син на Гасир падна мъртъв от коня. Гасир се разгневи. И извика. Бурдама избягаха. Гасир слезе от коня и взе тялото на най-големия си син на гърба си. После се качи на коня и бавно потегли обратно към другите герои. Кръвта от сърцето на най-големия му син капеше върху лютнята, която също висеше на гърба на Гасир. И така Гасир, начело на своите герои, се върна в Диера.

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Най-големият син на Гасир бе погребан. Диера бе в траур. Урната, в която тялото седеше свито, бе окървавена. Тази нощ Гасир взе лютнята си и удари по нея. Лютнята не запя. Гасир се разгневи. Извика синовете си. Гасир каза на синовете си: „Утре ще се хвърлим в бой срещу Бурдама.“

Седем дни Гасир се хвърляше в бой с героите си. Всеки ден един от синовете му се хвърляше в битката пръв заедно с него. И всеки ден Гасир донасяше обратно в града тялото на един от синовете си, преметнато на рамото му, заедно с лютнята. И така, всяка вечер, кръвта на един от синовете му капеше върху лютнята. След седемте дни на сражения в Диера настъпи голям траур. Всичките герои и всичките жени сложиха червени и бели дрехи. Кръвта на Борома (явно от жертвоприношения) течеше навсякъде. Всичките жени плачеха. Всичките мъже бяха гневни. Преди осмия ден на сражения всичките герои и мъжете на Диера се събраха и казаха на Гасир: „Гасир, на това трябва да се сложи край. Имаме желание да се бием, когато е необходимо. Но ти, в твоята ярост водиш безсмислени и безкрайни сражения. Върви си от Диера! Неколцина ще се присъединят към теб и ще те придружат. Вземи добитъка и онези Борома, които ти принадлежат. Останалите от нас предпочитат живота пред славата. И макар да не искаме да умрем без слава, не искаме и да умрем само заради славата.“

Старият мъдрец каза: „Ах, Гасир! Така Уагаду ще бъде изгубена за първи път!“

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Гасир и последният му, най-младият син, жените му, приятелите му и неговите Борома тръгнаха в пустинята. Тръгнаха през Сахел. Много герои излязоха заедно с Гасир през портите на града. Много се върнаха. Малцина придружиха Гасир и най-малкия му син в Сахара.

Яздиха надалеч: ден и нощ. Стигнаха в пустошта и в тишината спряха. Всичките герои и всичките жени и всичките Борома заспаха. Най-малкият син на Гасир заспа. Гасир не можеше да се успокои. Седна до огъня. Дълго седя. Заспа. Изведнъж Гасир скочи. Ослуша се. Недалеч зад гърба си чу глас. Звучеше сякаш идва от самия него. Гасир се разтрепери. Чу лютнята да пее. Лютнята пееше дауси.

Когато лютнята запя дауси за първи път, цар Нганамба умря в град Диера; когато лютнята запя дауси за първи път, яростта на Гасир се стопи; Гасир заплака. Когато лютнята запя дауси за първи път, Уагаду изчезна – за първи път.

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Четири пъти Уагаду се издигна в своето великолепие. Четири пъти Уагаду изчезна и се скри от погледа на човека: веднъж заради суетата, веднъж заради лъжата, веднъж заради алчността и веднъж заради раздора. Четири пъти Уагаду промени името си. Най-напред се наричаше Диера, после – Агада, после – Гана, после – Сила. Четири пъти обърна лицето си. Веднъж на север, веднъж на запад, веднъж на изток и веднъж на юг. Защото когато хората я виждаха, Уагаду винаги имаше четири порти: една на север, една на запад, една на изток и една на юг. Това са посоките, от които Уагаду черпи силата си, за да пребъде, независимо дали е построена от камък, дърво или пръст, или живее само като сянка в ума, копнеейки за децата си. Наистина, Уагаду не е от камък, нито от дърво, нито от пръст. Уагаду е силата, която живее в сърцата на хората и понякога е видима, защото очите я виждат и ушите чуват звъна на саби и щитове, а понякога е невидима, защото непокорността на хората я уморява и тя заспива. Сънят обзе Уагаду за първи път заради суетата, за втори път – заради лъжата, за трети път – заради алчността, за четвърти път – заради раздора. Ако Уагаду се открие отново за четвърти път, тогава ще заживее така крепко в умовете на хората, че няма никога повече да бъде изгубена, и суетата, лъжата, алчността и раздорът никога няма да ѝ навредят.

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!

 

Всеки път, щом поради вината на човека Уагаду изчезваше, тя придобиваше нова красота и когато се появяваше отново, великолепието ѝ бе още по-могъщо. Суетата даде песента на певците, която всички народи (от Судан) ценят и на която подражават. Лъжата донесе дъжд от злато и перли. Алчността донесе писмеността, на която и до днес пишат Бурдама, а в Уагаду бе работа на жените.  Раздорът ще направи петата поява на Уагаду дълговечна като дъжда на юг и камъните на Сахара, защото всеки човек тогава ще носи Уагаду в сърцето си и всяка жена – Уагаду в утробата си.

Ху-у-у! Диера, Агада, Гана, Сила! Ху-у-у! Фаса!