Поглед през рамо

 

„Съществува (…) субективност в измерването на времето и пространството, когато те се измерват независимо едно от друго […]Тя е  подобна на субективността на фотокамерата, която снима от една определена гледна точка. Снимки от другите гледни точки биха изглеждали другояче, и нито една измежду тях не би могла да претендира за някаква особена точност…”

(Б. Ръсел)

„Когато чуваме едно изречение, то първата и втората му думи са по-близко една до друга, отколкото са първата и третата”

(Б. Ръсел)

„…аре само моля те, не ме занима’ай с глупости!.”

 (Ъпсурт)

 

И. Б., Лч. 1970, Рис. 30×25, молив, Л.а.

 

…ем-и-и-и, нема се’а па само Леонардо от селото Винчи да ни пише как лешоядът го пернал с крило през личицето, докато оня си висял кротко в бебешката люлка, та тъй дал хляб на психоаналитичната професия во веки…

Когато човек съсредоточено жонглира в опити за собствено портретче въз основа прекъснато течащите и незрими отражения на образи в тъмното и криво чак до черен хумор огледало на невярната памет и произвежда спомени единствено за самия себе си, той поне удвоява съзнателно преживените събития. С решителна доза упорство ги докарва отново до настоящето и така ги преживява наново. Поне ги удвоява, а струва ми се, като че ли дори ги учетворява. И това прави устното слово съмнително.

Но съществуващият спомен може да се извлича от миналото и след като е станал настояще, да се съзерцава,  след това да се записва и така ­– да закрепва, а накрая –отново да се обръща внимание на самото му записване. Което от една страна води до по-добро самопознание, но от друга –  изяжда значителна част от съзнателното ти съвремие. Когато обаче писаното само стане спомен,  може вече и да се у-осмори. А това прави писаното слово още по-съмнително.

То суеверно води понякога дори до страха, че животът започва да отстъпва и да се предава пред силата на извиращия от самия него текст. Оттук следва, че и в мига, в който опишеш живота си докрай, ще се наложи да умреш тъкмо при завършването на автобиографията си. И заради това че си я завършил. Поради тази свързана с отлитането на паметта боязън, макар и тя да е във висша степен глупашка, аз не планирам да стигна чак до съвременността. За мен това е прекалено. И неинтересно, и лесно.

Надарен съм със склонност към бързо проникване в нещата (макар и не в тяхната същност), което прави лесно обяснима досадата и скуката ми, щом видя, че някой не се държи по същия начин. Щом стане ясно, че дори ще са нужни несъвършените думи, за да бъде той поне малко дотикан до някое елементарно прозрение. По тая причина и почти не съм водил дневници.

Методически погледнато, аз съм бил (и все още съм) подвластен на три характерни черти. Първата черта е известно и съвсем не слабо презрение към материалното (обективното, предметното, от гледна точка на здравия разум – една гледна точка, с която не съм на „ти”, но тя за момента ми върши достатъчно полезна работа). Не че не считам, че практическата дейност, печеленето на пари, придобиването на имоти и пр., е нещо неважно, но – винаги съм бил препълнен от равнодушие, примесено с отвращение към хората, които са потънали в своите дребни житейски страсти без да могат да повдигнат глава от битовото си съществуване. Това вегетативно битие никога не ми е било интересно и не съм изпитвал нужда на всяка цена да комуникирам с други хора (или да съм учтив с тях просто защото са други, макар че задължително съм учтив, просто защото съм аз).  От друга страна (ако искам да се разсея или просто да науча как живеят те) мога лесно и бързо да вляза в „честотите” на най-различни индивиди. От клошари и работници, занимаващи се с тежък физически труд, до такива, които сами себе си считат за върха на еволюционно-социалната стълбица. Е, нищо не пречи и на един изпаднал от обществените стандарти човек да смята себе си за такъв връх… Втората черта е, че винаги съм бил склонен да поемам рискове, като: смяна на интересите, занятията, методите, средата и стила на вписване. Третата черта е съчетание от предните две. Тя често ме е изкушавала (и продължава да го прави) да започвам важни нови неща „от нулата”. Ако речем да обобщим – всякога съм бил повече от равнодушен към външния израз на каквото и да било – за мен е ясно, че в един имейл или дори SMS може да има много по-ценни неща, отколкото в цяла луксозно издадена книга. Това равнодушие именно ме води към едно повтарящо се въздържане от цялостно ангажиране – не поради мързел или недоверие, а по-скоро поради моето, според мен силно оправдано, високомерие.

Не зная дали в дъното и на трите ми нагласи не битува нещо като дълбока, но смътна увереност, че в живота има ред и справедливост. Които не че ти гарантират, но поне не ти пречат да постигаш целите си, дори и при скупчването на най-отчайващи външни обстоятелства; стига само да играеш по правилата, да не се предаваш и не се отчайваш; и да продължаваш да изпитваш неопределена почит към онази неясна и скрита, но не съвсем песимистична природа на света. Нищо че напоследък започвам да губя частично вяра и в това душеспасително настроение.

Никога не съм изпитвал хюмиански съмнения относно причинността –   като малък, когато седях например на някоя пейка в парка и изпуснех стотинка в гъстата трева под краката си, вместо да се впусна да я диря паникьосано и хаотично, просто пусках на същото място, от същата височина и със същата скорост друга стотинка и знаех, че тя ще отиде при първата и така ще ме заведе до нея. Много обичах да ходя за риба (на булдо или блесна, че са динамични), да разплитам объркана рибарска корда („струно” му казвахме тогава), както и да правя възли изобщо и подобно на паяк да оплитам сам себе си в структури. Един път така се бях оплел, че не можахме да отидем навреме на гости, защото трябваше да режат така получилата се моя фигурално-прозирна „броня” от въженца. Изводът от всичко това не е, че съм бил скептичен – напротив, бил съм (бил съм?…) неизменно оптимистичен.

В мен, като че ли е вроден един постоянно дишащ импулс към нещо, което би могло да се нарече независимост – равна на тенденцията ако не към свобода, то поне към своенравност. Или –  към опърничавост.

Никога не съм бил поклонник на налудничавите, външни, насилствени опити за натиск от страна на Системата. В училище, по бригади (не разбирах защо искат от мен да работя и да изпълнявам „норми” при положение, че не ми плащат за труда) изобщо не работех,  не си мърдах и пръста около пионерските поръчения за през лятото и прочие щуротии. Помня, че на някакво събиране на пионерите ни казаха да направим първо критика, после – и самокритика. Аз направих критика на другите – щом толкова искат, та чак са се организирали специално за това… След това, когато ме подканиха да продължа процеса и в посока самокритика, чистосърдечно и лаконично им отговорих, че не виждам никакъв повод, нито начин, да се впусна в такова начинание. Да не говорим че познавах в десетки пъти повече произведения освен тия, фигуриращи в списъците им за задължително четене през ваканциите. Никога не съм събирал шипки, вторични суровини, и не съм гледал зайци. Не виждах как бих могъл нон-стоп да се боря за атомно разоръжаване и против Роналд Рейгън. Нямах интерес към първите, нито време за последната от всичките тия задачи. Само един път се отличих – когато дядо ми изпрати в училище по шофьора си 15 килограма стари документи за бракуване от Окръжния комитет на БКП-то в Ловеч, докато всичките ми съученици се опитваха да се перчат в социалистическото ни съревнование с честно и почтено събирани от тях една по една хартийки. И така аз напълно подло, но формално безукорно, станах първенец, без да ме е еня за каквото и да било, в тази, както обичайно, абсурдна кампания да работим за благото на развитото социалистическо общество още от най-невръстна възраст. Тия дружинни ръководителки ми бяха дошли до гуша ведно с всичките им карнавали, фестивали, прегледи на художествената самодейност и пр. Държа на това си мнение, „честна пионерска“!

Нека обобщя: детството ми беше цялостно, безсъзнателно и ведро – пълно със смях, своеволия и прегръдки. Е, понякога коригирано и с шамарчета. С една дума – блажено, макар че тогава не го усещах така.

 

Л.а.

 

1969…

Ab ovo… роден съм през лятото, по времето когато номер едно в класациите за песни е била „In the Year 2525” на колоритно-рошавите „Zager and Evans”, която група (общо-взето) предлага и елементи от донякъде свойствения ми натюрел на светло-сенчеста, непостоянна, но често тъпа болка. Нещо като атмосферата в „Арарат” или „Белият хотел” от Д. М. Томас, чиито  стихотворения и превеждах с учебна цел преди.

Първите ми спомени са, как лежа по гръб в детското ми, метално, зеленикаво-синьо легло, с бяла предпазна мрежа и нарисувано на таблата жълто пиле, което се излюпва от черупката. Това – в стаята в Ловеч. Или имам необичайно силна памет от твърде ранна възраст, което е белег за гениалност, или имам най-обикновена памет, но съм бил държан в бебешкото легло до достатъчно късна възраст за да го помня, което не е белег за гениалност. Тогава (аз винаги съм бил леко войнствен) си мислех за някаква пушка и пищов, използвайки самите тези думи в съзнанието си, което доказва, че вече съм можел да говоря. Затова, във всички случаи, спомените едва ли биха могли да са отпреди средата на третата година от  живота ми. Втори, вероятно малко по-късен спомен, е как гледам от креслото в хола по телевизор с размери на сегашна лека кола, един български черно-бял филм, наречен „Лодка в гората” (или нещо подобно). Беше, мисля, с Невена Коканова в главната роля. Хубав образ като за началото на  живота на един мъж.

Ранният ми живот, някъде до момента, в който имах честта да постъпя като опитно зайче в обществените заведения за образование и възпитание от епохата на социализма (предучилищната възраст) се състоеше предимно от рисуване с водни бои (на камиони, животни, дядо ми на лов, слънца с големи и черни щръкнали мустаци, на илюстрации към прочетени неща). По-късно преминах към цветните моливи (по-късно, доколкото помня, а иначе вероятно е било обратното). Особено впечатление ми правеше една кристална призма от библиотеката ни – равностранен триъгълник с изящни дръжки, която пречупваше и оцветяваше предметите като променяше и формата им, и разстоянията между тях.

Любимо занимание ми беше да гледам през отвор, направен от пръстите ми към нещата в хола и да се чудя как така, след като са очевидно по-големи от мен и ръката ми, влизат в частта от нея когато ги гледам през малката, образувана от мен дупчица в празното пространство. Наблюдавах и други оптически ефекти, насочен към светлината и с отворени, и със затворени очи. За известно, но много кратко време, не разбирах защо когато си закрия очите с ръце и не виждам другите, те казват, че продължавали да ме виждат.

Освен към пространството, имах и изявен интерес към времето – бях развил почти до съвършенство, т.е. до +/- 10 минути отгатването на часа без да имам часовник под ръка, включително и ако съм се събудил неочаквано нощем.

Бях заобиколен от кристали, картини, гоблени, препарирани животни и птици. Никога не съм имал интерес към технически дейности от рода на каране на автомобил, разглобяване на апарати и часовници, строителства, ремонти, майсторене в оборудвани с тезгяхи, инструменти и уреди, смушени мазетата на кварталните бараби – подобни неща са ми се стрували, като правило,  единствено лишено от смисъл пилеене на време. Време, в което човек би могъл да играе или да мисли (съзерцава) нещо, макар натурата ми да не е съзерцателна като бавност, а – точно обратното: оформена е от холерични рефлекси с реактивността на рапирист. Възприемал съм действителността като скрита активност, като сили, които чакат да избухнат. Защо не и – фатално. Вероятно поради тази ми особена нагласа уважавах законите на Нютон много преди да науча името му, и никога не съм обичал да се издигам на височини, да се люлея и пр. Здраво стъпил на Земята, която само изглежда неподвижна, третирах и третирам всякакъв род алпинисти, пилоти, катерачи, скачачи и други такива като обикновени бунаци. Водата ми харесваше, всяка пролет правех ритуално – сам или с приятели, –  прекосяване на реката по камъните, при което имаше вариант да премина на другата страна и намокрен до ушите.

Не се страхувах от нищо, само дето изрично бях забранил на баба да ми разказва тъжни приказки (ненавиждах Андерсеновите), защото после ревях като магаре. Нещо много по-лошо –  ревях като момиче.

От четене на преразказаната старогръцка митология от жълтата книга на Н. А. Кун (която баба подпъхна в ръцете ми по съвет на чичо ми), и дето я бях буквално научил наизуст, включително с илюстрациите – някъде между четвъртата и петата ми година, се запознах с интересни думи като „сонм”, „Ереб”, „Тартар” и „нимфа”, както и с концепцията (използвана и от Платон и от индийците, както щях са науча много по-късно) за упадъка на човешката история в цикъла между Златния и Железния век. Илюстрациите бяха снимки на антични рисунки, вази, скулптури и сгради. Знаех в подробности устройството на Тезеевия Лабиринт преди да познавам улиците на града ни. Мълчаливо несъгласие в петгодишния ми мозък предизвикваше единствено преразказаната концепция още в началото на „митологията“ за Хаоса – не разбирах какво ще да рече това, че в началото всичко било още смесено, неоформено, неподредено, та отпосле да се подреди и определи на базата на тази първа „материя“.  Много по-късно, при първите редове на Библията, като прочетох, че в началото Земята била „безвидна и пуста“, тия съмнения се върнаха от паметта ми в настоящето. Тогава разбрах, че елинският мисловен хардуер доста добре се връзва с юдейския чувствен софтуер, по причини, които и досега не са ми кой знае колко  ясни . Жалко само, че от стълбовете на европейската цивилизация към наши дни е дал фира точно и именно най-якият от тях – римската волева ориентация към правото, та са останали само полуразрушените горни два темела. А на всяко столче му трябват поне три крачета: ако някой от класическите римски юристи като Гай или Папиниан имаше лошата участ да се събуди в нашия свят и му кажеха, че група хора, избрани от мнозинството на плебса и наречени „народни представители“ постоянно и с огромна скорост конюнктурно променя всички закони, нерядко дори и ретроактивно – той би си помислил, че или е попаднал в ада, или че е жертва на възможно най-идиотската шега.

Иначе, дълго време мислех, че не съм можел да пиша преди да отида в първи клас, но това се опроверга от намирането на мои детски писма от тази епоха с весело съдържание, с ужасен кривопис, но – изпъстрени с химикалкови рисунки.

Вярвах, че олимпийските богове са реални, че просто са си – там някъде в планината в Северна Гърция. Аполон, общо взето, ме дразнеше. Струваше ми се надменен. Зевс ми бе безразличен, харесвах Деметра и Артемида, но не и Афродита или Арес. Мразех Хера, но симпатизирах на Дионис заради венеца му от бръшлян, а  на Хермес –  заради крилатите му сандали. Малко по-късно и вече в най-лошия случай допусках, че все пак е възможно бронзовите им статуи да висят поддържани от някакви мощни магнити във въздуха в съответно построения в античен стил храм, който си е техен дом горе. Един последващ ефект от всичко това бе, че когато около трети клас прочетох биографията на Хайнрих Шлиман, вечерта преди заспиване се разплаках отчаяно и на висок глас в леглото, тъй като той вече бе открил Троя и съответно за мен не оставаше нищо за правене. Освен много впечатлилия ме негов метод да учи сам чужди езици, който след това съм следвал постоянно, макар и не в подробностите, свързани с четенето на познат текст от стар език на новия език – в случая с Шлиман, историята за Телемах от Фенелон, ако не се лъжа.

Въобще, езикът беше важен за мен. Помня как един следобед някакво дете ме накара да се скрием под масата в градината на  къщата на леля ми и с образователна цел ме запозна с всички мръсни думи, които знаеше (а те бяха доста, или поне покриваха най-важната част от реалността). Излязох изпод масата с неясното чувство, че съм станал жертва на нещо неморално и се опитвах, без особен успех, да ги забравя, а след като това не ми се удаде, пробвах всяка една от тях да повторя мислено наобратно, за да осъществя по този начин някакъв вид „пречистване” или опрощаване факта на омърсяване. После свикнах с мръсните думи и започнах да водя двойствен живот, състоящ се в това, че в училище и на улицата псувах като каруцар, а вкъщи се държах благовъзпитано и интелектуално. Редуването на тези модуси ми доставяше особено удоволствие. Също както ми правеше кеф да лъжа –  просто така, за да изпитам докъде човек може да стигне във фалшификациите на неясното ми усещане за истина и за нейното отношение със самата нея, и то, без да го хванат или накажат.

 

1975…

В училище, в компанията в която се движех до обяд, живеехме като вълчета в глутница, със строга йерархия. В нея управлението на цялата сган беше еднолично и вертикално. Господарят определяше кой срещу кого ще играе в отборчетата по футбол и – точка; без никаква възможност за възражения или арбитраж. На никого не идваше и на ум да не се съгласява, тъй като щеше да подлежи на пердах от страна на върховния водач  или пък щеше да бъде остракиран (до което по същество не се и стигаше , тъй като това явно надхвърляше изобретателността за наказания на нашия предводител – едно пълничко и леко глупаво, но симпатично момче, което после взе да свири на акордеон и замина за музикалното училище в Плевен, където май премина на тамбура и май емигрира в Германия; както казах, не се отличаваше с особена фантазия – точ в точ като повечето български емигранти). В нея група аз не бях нито водач, нито приближен член на антуража на най-силното физически момче, а нещо по средата –  с особен полунезависим статут на дворцов шут и волнодумник, дължащ се на уменията ми в областта на остроумията, развеселяванията и обидите. Разбира се, когато се налагаше, прибягвахме и до юмручна саморазправа (рядка, кратка и контролирана, под погледа на „съдия”), но обикновено членовете на една банда не се биеха сериозно помежду си. За сметка на това след обяд, на нашата улица, аз влизах в ролята на алфа-Сребърен гръб, тъй като повечето хлапета бяха по-малки от мен.

Ходехме за риба, падахме с колелетата, строяхме си леговища в храсталаците, бягахме от водните змии и от прилепите в парка, прониквахме в пещери, изследвахме баирите и нерядко попадахме на дребни, правени сякаш от тенекия монетки, още от турско време. Вечер си разказвахме смразяващи кръвта истории, на моретата се опитвахме да викаме духове, а понякога правехме и „трампи”, като по този начин се сдобих с безценен в моите очи комплект от 52 карти за игра с цветни снимки на голи жени, на който се радвах само няколко дена, тъй като скоро ми беше отнет с порицание.

Утежнявахме кармата си като убивахме жаби и дребни насекоми. Бяхме нарочили едни дребни червено-черни нещица, на които викахме „божи кравички” за главни виновници за нещастията в света, и веднъж направих нещо ужасно: нанизах девет такива на борова игла и ги изгорих живи с клечка кибрит. Понякога тупах футболната топка и ненадейна смърт от небето постигаше мравките по асфалта. Веднъж убихме и кокошка с удари от тояги, макар че аз участвах само косвено, като подстрекател (което е още по-лошо). Очаквам за всички тия детски престъпления да платя в някой бъдещ живот. Това не ми правеше впечатление да е нещо прекалено жестоко, макар че знаех за подобни примери от любимия ми „Тил Уленшпигел” от Костер където бяха заловили бъдещия испански крал, все още дете, да гори като еретик на клада жива маймунка в килера на двореца. Подобна е историята и за Хенинг Печимомчето, когото по-късно веднъж обърках с Георг Хених поради сходството в имената.

Тогава ежедневно, от сутрин до късна вечер, припряно поглъщах огромни количества писано слово (например – „Осем приказки за миналото на света” от А. Фол, или роман за живота на Езоп). Четях безразборно и без да разбирам всичко, меко казано, – от детските приказки, измежду които бих откроил братята Грим (само първи том), индийските, френските и африканските приказки с чудесните си реалистични картинки, басни от Лафонтен, но също и сибирски приказки освен самоподразбиращите се български такива във вариантите на А. Каралийчев и Н. Райнов, приключенски романи (Майн Рид, Карл Май, после – истории за прочути ловци като Хънтър и Джим Корбет), описания на джунглата (Киплинг), „Хиляда и една нощ”, а малко по-късно, вече в класовете, и разказите на Чехов. И всякакви други, всичко, свързано с древни цивилизации, посещения на извънземни, Йети… И още –  от Уелс и Чудомир (през циклите и за Шерлок Холмс, и за проф. Челинджър на Дойл) до „Вилхелм Тел” и Йордан Йовков, който сега ми се струва прекалено сантиментален (много ме беше яд, че Индже Войвода е убит от сина си Найден). Елин Пелин пък ми идваше прекалено вулгарен. С увлечение проследявах перипетиите на Авакум Захов, екзотичните герои на Петър Бобев и фантастиките на Любен Дилов и Хаим Оливер. Тъй като можех да чета почти буквално откакто се помнех, учителката редовно ме караше да занимавам с това си умение децата вместо нея.

От предучилищните си години имам и друг спомен за изпитание силата на волята ми. С усещането, че пея фалшиво, започнах да се упражнявам дни и седмици наред в хола, гледайки към терасата, докато не останах доволен от крайния ефект. Вкъщи намерих и стар малък акордеон, марка „Баркарола” – високо в шкафа в кухнята –  и някъде около втори клас се забавлявах да изкарвам на него мелодии (само за дясна ръка, разбира се) което, прибавено към факта, че се научих да свиря и с уста, пак тогава (и силно, и имитирайки славей), успешно допълни и разшири тогавашните ми напъни за музикално самообразование. Прочетох един сборник с автобиографии на велики цигулари и реших да си направя сам цигулка от което, естествено, нищо не излезе. А защо просто не съм помолил нашите (аз съм гледан от баба и дядо, „татко“ и „майка“ и досега са за мен само абстрактни понятия) да ме запишат на уроци по инструмента – това не си спомням. Сигурно, защото са имали горчив спомен с баща ми и чичо ми, от които в тази връзка нищо не излязло навремето. Малко по-късно искаха да започна да взимам уроци по пиано, но аз решително отклоних този проект с довода, че вече е прекалено късно.

За периода до трети клас нямам особено ярки спомени, с изключение на някои задачи по решаване на триъгълници, които ми се удаваха. С други думи – явно почти нищо не ми е било интересно. Поезия изобщо не бях и чел преди трети клас, тъй като винаги ми е изглеждала изкуствена и като насилие срещу езика. В даден момент отидох в градската библиотека и си взех „Рамаяна”, тъй като ми се стори най-лека за преглъщане и една, в голяма степен, компромисна творба (епос, а не лирика – достатъчно близо до прозата, за да е почти не-поезия), от която впоследствие нищо не помнех, изключая името на героя полумаймуна-полубог Хануман. Някъде там научих за съществуването на Индия, което доведе до опитите ми да правя сам йога по книгата на А. Коглер и да тренирам културизъм по книгата на Р. Шимек. Естествено, нищо не се получи. А експериментите ми по телепатия, съвестно отразявани в нещо като лабораторна тетрадка, също не доведоха до удовлетворяващ ме резултат.

Тогава ме споходи и първото от общо трите ми мистични преживявания: един малък космически кораб на пустата вечерна улица, приличен на Луната и разположен само на два или три метра над грубо-окастреното дърво, под което напразно чаках някой да се появи за игра в късната есенна вечер, след като си бях изтърпял наказанието да не излизам този ден заради някаква сторена беля. Той беше покрит с червени и зелени кръгли петънца, копчета и щракалки, които съзерцавах в продължение на секунди или дори минути преди той да изчезне ненадейно тъй, както се и беше появил,  и в главата ми да пропълзи мисълта, че съм имал моментна загуба на памет. Дали е било нещо ейдетично или фактично, не се наемам да твърдя сега, пък и не ме интересува. След като на другата сутрин в училище ми казаха, че определено спътниците не летят ниско и бавно над земята, веднага предпочетох деликатно да сменя въпросите си.

Другите две такива паранормални явления бяха след много години –  когато чух тропота на конницата на Владислав Варненчик на неговия мемориал, както и когато гледах дърветата над Осъма от терасата, които се движеха, но не от вятъра а в същото време бяха в покой и осъзнах завършеността и сигурността на реалността зад реалността.  Макар че още като дете една вечер, и докато търсех нещо в чекмеджетата с играчки, ме прониза абсолютно сигурното усещане, че дефиницията за щастието е да имаш точно на мига онова, което искаш точно в този момент .

И нищо повече. Иначе бях доста разсеян – случвало се е да стана и да отида на училище само за да разбера там, че сградата е заключена, защото денят бил събота…

В трети клас се записах в оркестърчето по духова музика на училището, ръководено от много отдадения педагог Н. Николов в „Панайот Пипков”. Той беше известен с това, че веднъж счупил цигулка в главата на някакъв ученик. Без майтап, човекът си разбираше от работата! Свирех на най-звучния инструмент – сопран. Той се състоеше от 8 бляскави алуминиеви и леко поомачкани фунии, три ключета и много слюнка, която редовно чистех, издухвайки. Трите копчета даваха общо осем комбинации, или една октава, от сол до сол. Имах повече от мъглява представа за нотите, но печелехме редовно първо място в града в нашата категория, като по манифестации и не само, изпълнявахме мотиви от възрожденски и класически песни и пиеси, като например от Петко Стайнов, към когото изпитвах (и още изпитвам) дълбоко съчувствие предвид слепотата му. Мисля, че свирехме и дребни неща от Марин Големинов.

Повторих запазената си марка – моето упражнение с акордеона –  и в шести клас, когато, докато бяхме на море, намерих у нашите домакини (далечни братовчеди) една стара китара. Китарата и, много по-късно, цигулката (и двете  вече, няма как, и с ноти), си останаха спътници в скромните ми усилия да се понамузицирам; предимно импровизирайки, но не само.

Иначе, си организирахме дискотеки, на които слушахме Стиви Кекана, „Юрая Хийп”, „АББА” и „Неотон Фамилия”, като до трети клас включително танцувахме момичета с момичета и момчета с момчета – вероятно поради комбинация от предпубертетна срамежливост и провинциална задръстеност. После към шорт-листата ми се добавиха още “Illusion” на “Imagination”, „Абракадабра” на „Стив Милър Бенд”, „Ай лайк Шопен” на Газебо, и – естествено – „До вчера” на братята Аргирови. Всичко това обаче, като елипса с два фокуса, се въртеше около Гибралтарските стълбове на Ливърпулската Четворка и техните родни последователи-подражатели: „Щурците”. Никога не съм участвал в разни организирани арт-напъни като знамена на мира и асамблеи, грозноватата и креслива жена с големия нос и куку-тюрбан, която организираше детската художествена самодейност на национално и интернационално ниво, нещо не ми вдъхваше доверие. Инстинктивно чувствах нещо, изразено от Сенека – че глупостта се познава по тълпата около нея. По-добре всякога ми е било, като Марк Аврелий, да си джиткам „ad me ipsum“.

 

К. Б., Лч. 2013, Рис. 22×28, о. молив, Л.а.

 

Между четвърти и седми клас си продължих по добре изпитаната лична програма с постоянно четене на книги (художествени – Илф и Петров, Толкин, А. Беляев, И. Ефремов – у когото срещнах загадъчни словесца като „шакти” и „тамас”, – Дикенс, Дюма-баща, Х. Сенкевич и много научно-фантастични съчинения от току-що зараждащата се библиотечка „Галактика” („Чоки”, ”Среща с Рама”, „Онирофилм”, „Ароматът на мисълта” от Робърт Шекли, Пиркс на Станислав Лем, марсианските хроники на Бредбъри, роботите на Азимов и безчет подобни на тях), а и научно-популярни за животинския свят, лова, риболова, препарирането, туризма, следотърсачеството), както и с рисуването – но, макар всички да мислеха, че ще стана художник, относителният дял на последното все повече намаляваше по неясни за мен причини. Сега рисувам понякога, но не се отнасям сериозно към тези опити, въпреки че ми се ще да опитам – например,защо не и нещо с маслени бои? Никога не ме е привличало  скулптирането защото винаги съм усещал нещата по-скоро графично и еднотонно (затова и обичам струнните инструменти като китарата и цигулката, а не многотоновите като пианото). Добри спомени поражда в мен и притежанието на комплект „Млад химик”, с който правех опити с неясна цел или резултат, скрит в някой ъгъл на къщата. Разполагах и с подарен кокетен микроскоп с пълен комплект от иглички и увеличителни стъкълца. Много се чудех и защо съвременните художници вече не рисуват мадони като на Леонардо, а се занимават с глупости. (Продължавам да си се чудя по този въпрос.)

В четвърти клас се задълбочих и в граматиката на родния език, като особено ми привличаха схемите за образуване на причастия и наречия. Падах си по морфологията, синтактичният анализ с неговата разлика между части на речта и части на изречението, ми се струваше един абсолютно ненужен дублаж. Интересът ми към списанията („Наука и техника за младежта”, „Космос”) ме доведе пък дотам, че се изпедепсах в операции по изрязване с бръснарско ножче на снимки и цели статии в читалнята на Градската библиотека. Помня, че така се сдобих и с фотос на „Ей Си Ди Си”, който успешно допълни комиксите ми от Германия, теченията на „Пиф” (бях абониран направо от София за него в продължение на няколко години, което много ме издигаше в очите на приятелчетата ми) и сбирката ми от снимки на групи от павилионите на градските панаири. Ами, като не искат да им изрязват списанията – да са ни били направили копирни машини комунистите па, в крайна сметка…

Там някъде, и след като подочух, че един човек научил английски език, четейки само речник, пробвах и аз този метод, но успях да науча само около две първи страници, с думи като abandon и about. Помня че взимах от библиотеката дебели учебници по музикална теория и по английски език, но така и не успях да отбележа напредък в тези си благородни занимания, освен откъслечни, чисто теоретични положения – като тези за видовете паузи в нотирането, или обяснения върху особеностите на  британското произношение. Впрочем, заемах и учебници от ВИФ за това, как се играе футбол, тенис на маса – и повече от успешно прилагах след това засукани сервиси, научени по картинка, върху масите с мрежички в подземието на Протестантската църква. А след като започнахме да учим и руски език, вече можех да ползвам Голямата Съветска Енциклопедия у нас и за нещо по-различно от еротично-мотивираното ми разглеждане на репродукции на статуи с голи тела в стила на социалистическия реализъм.

В училище бях равнодушен към повечето предмети, макар че обикновено се справях като пълен или почти пълен отличник, понякога с петици – предимно по математика. Изобщо не разбирах каква е целта на това, да ни карат да се упражняваме в комбинирането на такива едни за мен безсъмнено безсмислени знаци, за които никой не си даваше труда да поясни дали нещо им отговаря в действителността или не, и какво – ако: да. Геометрията не ми харесваше, но все пак ми допадаше малко повече от алгебрата, тъй като предлагаше, все пак, нагледност на художествено-тренираното ми око. Известен интерес, по понятни причини в тази възраст, събудиха у мен единствено терминологията и описанието на начина за размножение у растенията в часовете по биология, за които имах вълнуващи догадки, че вероятно нещо подобно се случва и в отношенията между половете при хората.

Но много по-интересни тогава ми станаха размишленията в „Моби Дик”, че в определени места и времена белият цвят е бил и е още символ на смъртта, както и една книга („Вишнева клонка” от Всеволод Овчинников), която описваше начина на живот в Япония. Впрочем в Япония бялото също е цвят на траура. Простотата и асиметрията са ме привличали постоянно, затова може би тридесет години по-късно направих един хайку-проект с 64 съвършени от формална гледна точка стихотворения, на всичкото отгоре и – подредени в тайнствена (т.е., известна само на мен) последователност.

Друга голяма загадка, с която се сблъсках по това време, бяха падежите – в случая, в руския език. Обясненията на учителката, че те се познават чрез задаване на подходящ въпрос, ми се струваха – вероятно, съвсем обосновано – като въртящи се в порочен кръг, тъй като не ми беше ясно как да позная кога какъв въпрос да задам. Същото ми невинно питане по-късно затрудни и преподавателката ми по руски в Университета, която обичаше да ми казва: „…у вас есть филологическое чутье!” – например, когато някои мои състуденти се досетиха, макар и нелесно, че на руски език „наказание” си е „наказание” покрай заглавието на романа от Достоевски, а аз добавих и синонима „казнь”. Този казус се разреши по-късно, когато вече учехме немски език в Гимназията, и то някак от само себе си или по-скоро, с използването на пространствени определения вътре в смисъла на изречението. В пети клас пък попитах учителя защо робите в Древен Рим не са протестирали срещу господарите си посредством повсеместно организиране на стачки, но не получих удовлетворителен отговор на въпроса си.

Тогава развих и известен формализъм, на границата на патологията, в поведението си. Да кажем, когато четях дадена книга, считах че не съм я прочел, ако не съм се запознал визуално с абсолютно всички знаци в нея – от заглавието, през сведенията за тиража и датата на отпечатване, та чак до изписаната на задната твърда корица цена. Имах и други подобни обсесии, като тази, да прескачам фугите на плочките по тротоара, да не минавам под улични стълбове, да събирам номера на автомобили съгласно метод за аритметични операции с цифрите докато се стигне определен резултат и т.н., да събирам марки на автомобилни касетофони които си записвах в тефтерче след като погледна през стъклото на паркираната лека кола… А като бях много малък, си мислех, че е ужасно неприлично ако ти се виждат пръстите (и особено: ноктите!) на краката – примерно, ако си бос, или носиш сандали без чорапи. Навярно това е бил някакъв атавистичен срам от животинското в човека. Вече като тийнейджър изпитвах голям интерес и към всякакъв вид касетофони, усилватели, тонколони и т.н. – вероятно не толкова по технически, колкото по естетически подтици. През повечето време обаче се съсредоточавах предимно върху романите на Жул Верн или Джек Лондон. Особено впечатление ми направи началото на „Белия зъб” с четвъртата (прозрачна) стена на пещерата на малките вълчета, която после се оказа нейният изход – едно първо запознаване с проблематиката на Платоновия мит от „Държавата”.

„Етическата” ми система, така да се каже, се състоеше в някакво мъгляво убеждение-упование за вярно, сурово-аскетично и надживяващо изпитанията и превратностите на времето приятелство между мъже (не можех да си представя, че мъж може да е приятел с жена – както не мога да си го представя и днес). Това – по подобие на героичните военни и други съветски филми. Също така предполагах, че докато порасна, учените може би ще са успели да измислят и лекарство срещу смъртта.

Механично си решавах системи с две и три неизвестни към шести клас без съвсем никаква представа за евентуалното им приложение в живота, харесвах фигурата „трапец” в геометрията, донякъде симпатични ми бяха понятията за плътност във физиката и фигурите от частици, описани под влияние на силовите линии около полюсите на магнит, не разбирах добре смисъла на думата „мол” в химията, но – общо взето, си съществувах по един твърде окръглен и сякаш самодоволен начин. Толкова ли нямаше дори един учител да ни пробуди поне малко интереса, като ни спомене, че футболната топка пада по парабола? В утвърждението, че материята е постоянна и неунищожима, усещах нещо тягостно и ограничаващо ме. Също така, когато поотраснах, започнах да ненавиждам имената на (първо) руски и (после) съветски учени, които дублираха названията на повечето формули и закони в науката, и които трябваше да накарат човек да повярва, че всичко всъщност е изобретено в една точно дефинирана област от площта на земното кълбо, която съвсем случайно съвпада с политическите граници на тогавашния СССР.

Бях си изработил проста и действена мирогледна система, която бе съставена само от един въпрос и от точно един отговор. Въпросът (който задавах сам на себе си) беше, как ли би се чувствало едно хипотетично всезнаещо същество, докато съзерцава космоса и брои, и следи измененията в атомите, звездите и хората, а отговорът (който също давах сам на себе си, за да си обясня някоя и друга ситуация) беше – че всичко (включително и съществуването на всезнаещото същество) е, по принцип, възможно. Въображението ми стигаше дотолкова, че си представях като най-невероятното, но все пак не немислимо нещо на света, някой да е осъден на смърт и изведнъж, точно преди да затегнат въжето на шията му, от небето да слязат извънземни с летяща чиния, и да го спасят. Много по-сетне стигнах до извода, че в света възможностите са подобни на букети цветя, които цъфтят и чакат да ги откъснеш, но в момента, в който избереш един от тях, всички други увяхват завинаги и никога повече не поникват.  Харесваше ми донякъде представата за функция в алгебрата, както и звучението на израза „еднозначно съответствие” (сякаш криеше някаква тайна), но – до там. Намерих книгите на Мартин Гарднър със забавна математика, които ме заинтересуваха много. Точно оттам научих и за романа на Абът „Флатландия”, който прочетох едва наскоро. Ходех на много и различни кръжоци и мероприятия – от математика през хандбал до джудо, шахмат или рисуване, но без да бележа някакъв по-съществен напредък, да не говорим – успехи в усвояването на дадена материя, според регламентите на състезанията наричани ту „олимпиади”, ту „спартакиади”.  Пишех (единствен аз, под влияние на строгото домашно възпитание), докато ми отмалее ръката реферати за „Българската бойна слава през вековете”, играех футбол като побъркан, чупех редовно очилата си, биехме се с някакви други малчугани ту с камъни по главите, ту направо с юмруци и пластмасови тръби и така, необезпокояван от излишни хормони, си течеше животът, центриран около алеята, където играехме по цял ден, и чиито конкретно-обраснали с треви склонове дълги години асоциирах с абстрактната дума „природа”.

Понякога, като пускаха „западен филм”, ходехме в едното от двете градски кина и зяпахме как Ален Делон или Жан-Пол Белмондо заслужено наказват „лошите” или припадахме от смях пред филмите на Луи дьо Фюнес. Е, като поотраснах, заинтригуваха ме „Името на розата“ с Шон Конъри, „Амадеус“ на Форман и „Опасни връзки“ с Джон Малкович, но не повече. Запомнил съм само мисълта на Тарковски, че киноизкуството е ваене във времето. Общо взето, не съм нито киноман, нито оперен, оперетен, театрален или балетен привърженик или познавач; дори напротив, всеки що-годе запознат с тези изкуства, би ме сметнал, и то с пълно право, за профан и неграмотник. Не ми харесват големи, зрели хора, да се кривят, крещят и правят на маймуни на сцената, не си падам по визуалните моменти, тук изключваме рисуването, а в седми клас, когато учехме по музика, че най-съвършеният инструмент бил човешкият глас, се отнесох към това твърдение като към необоснована и дори глупава догма – подобна на мнението, че човешката фигура била най-прекрасният обект на скулптурата.

Влияние върху мен оказаха гостуванията ми от т.нар. „Източен Блок“, загробил идиотите от СИВ и Варшавския договор, във враждебната им по условие „Западна Германия” – гостуванията при чичо ми, където имах случай да чета от неговите изкуствоведски и филологически книги (като житието на Св. Иван Рилски от с. Скрино или размишленията върху азбуките на К. Куев), както и да слушам Елвис, Бил Хейли и „Кометите”, „Бийтълс” и „Модърн Джаз Куортет” в часовете, свободни от латински (и малко немски) език, който той любезно се зае да ми преподава, сякаш все още живеехме в епохата на Еразъм Ротердамски и на някого му пукаше за домашното възпитание. На него много му пукаше за мен, водеше ми и домашни лекции по история на изкуството, които после, в България, грижливо допълвах с томчетата на Михаил Алпатов. Направи ми впечатление, че цените на комиксите на Flohmarkt се вдигат всяка година, докато у нас, първо, нямаше комикси и второ, цените бяха постоянни. Е, после се появиха списание „Дъга“ и десертчето „Република“, но сравнението с приключенията на каратиста Зендо Акулата и с „Марс“ определено не беше в полза на социалистическия лагер. Проблемът ми с падежите пък си остана, но бе затъмнен от системите за спрежение на глаголите в латинския – всъщност, последните си остават винаги проблем. Що се отнася до „Бийтълс“, чак през 2009 г. успях да си направя една снимка на пешеходната пътека пред „Аби Роуд“ – като онази, която ме бе впечатлила на корицата на предпоследния им албум още в прогимназията.

В ония години имах и силно изявена склонност към влюбвания (за която се надявам, че е изчезнала към днешна дата). Още в шести клас бях изброил за себе си (ако си спомням правилно) 28 такива случая, след което реших, че повече няма смисъл да ги броя. И съм бил прав – след шести клас влюбванията тепърва предстояха. Във всеки случай се потвърди едно мое старо убеждение – че изречената мисъл е лъжа, по Тютчев. Разбира се, не твърдя, че е 100% лъжа –  за да стане беля, са достатъчни и много по-малко. Всъщност, голяма част от заблужденията на философите се дължат именно на поддържането на обратната, и определено грешна, постановка. Опитът ми се състоеше в това, че забелязах следното:  има ситуации, в които колкото и да си искрен или да си убеден, че си максимално откровен, възможно е все пак само да ти се струва, че е така. А всъщност – да не е така. И да се заблуждаваш. Заблуждаваш се, че си искрен, докато по същество, потъвайки в дълбините на неизказаното, което се мъчиш да направиш казано, достигаш до моменти в които изобщо не си сигурен и в уж най-сигурното. Вероятно това е някакъв скрит и страничен продукт на страха ти да не се разголиш прекомерно пред другия. Или е неочаквано следствие на точно обратното – на предоверяването. Във всеки случай, тогава ми изглеждаше, че ако нещо ти се струва безспорно, то всъщност винаги носи в себе си риска и да не е безспорно. Така или иначе – моето „откритие“ ми подсказа евентуалната  причина за възможното разрушаване на всяка комуникация. То води дотам, че обществената заблуда и политическата утопия стават изоморфни на личните разочарования, на пораженията в емоционален план. Неслучайно големите революционери обикновено са лоши любовници, казано с по-прости думи…

А аз, докато чаках любовта, се упражнявах в джентълменски обноски главно вдъхновен от съветските серии за Холмс и „доктор Ватсон“ с Василий Ливанов в главната роля.

 

1983…

При кандидатстванията след седми клас, освен с вече придошлите хормони, се наложи да се сблъскам и с други странности. Това бяха понятия като „работа” (не можех да проумея защо трябва да я приравняваме на единица когато решавахме задачи по физика), както и задачите с невероятно досадните влакове, велосипедисти, басейни с две тръби и – особено! – за смесите и концентрациите на вещества, сплави и разтвори, с които проблеми – разбира се – се справях по линията на най-малкото съпротивление. Уловката, например, в задачите за движение на сал или лодка с гребла по река, беше в това, че трябвало да се събират скоростите и на двата източника на движение, за да разбереш кога къде ще пристигне въпросното средство и пр. питания, коренящи се в житейски ситуации от 17-ти и 18-ти век. По литература си изработих собствен план за оправно писане на съчинения (т.нар. „отговор на литературен въпрос”), който надлежно разписваше и комбинираше познати от учебниците и учителите изрази-клишета като: „на принципа на контраста”, „пътят на лирическия герой”, „съпротивата срещу несправедливата действителност” и т.н. Те ми позволяваха с лекота да пиша за автори от Ботев до Вапцаров по един общо взето, нелишен от остроумие и наблюдателност, но все пак доста „типизиран” начин. Начинът за изразяване на оскъдните ми мисли, на всичкото отгоре и въобще не ме интересуваше – може би защото никога не съм правил правописни грешки (с изключение на писмата ми от преди да тръгна на училище, естествено!), тъй като просто знаех наизуст как се пишат думите, понеже ги бях срещал неведнъж в книгите.

Всъщност, литературата не ме привличаше – въпреки големия ми опит като пасивен неин контрагент, и дума не можеше да става аз да почна да пиша нещо „свое” и по собствен начин.  Бях по-скоро пасивен, през вечерите обичах да се усамотявам и да си слушам радио на тъмно преди да заспя. В гимназията влязох с нормални оценки от изпитите – нито добри, нито лоши, в горната една трета на всички приети момчетии. В осми клас предимно се смеехме всичките – мислехме, че го правим, понеже ни е весело.

В подготвителния клас бързичко понаучих немски на едно прилично ниво без да имам чувството, че когато говоря или пиша, го правя на чужд език, макар през пролетта да позанемарих изучаването му. Гордо финиширах с почти седем хиляди думи в тетрадката-речник и с мъгляви представи за значението и формите на конюнктива. В осми клас предимно играех футбол и свирех на китара, а през девети клас осъществих мечтата си да науча сам един език: в случая, английски, по учебниците на по-малките паралелки и с методата, позната ми от немския. Не бях достатъчно прилежен във фонетичната транскрипция на произношението и така научих първите си и всъщност, най-базисни около 2000 думи поради чиста леност и немара със собствени „интерпретации” на ударенията. Това и досега води до някои смешни изпълнения от моя страна, когато стане дума за по-дълги думи –като при quantitative, да кажем, имам склонност да кажа “куонтИтътив” вместо „куОнтитейтив”.

Тогава, под влияние на средата ми, състояща се предимно от симпатично-разхайтени мадами, на които за да не им троша хатъра, почнах да слушам „Пинк Флойд” и да опитвам цигарки, още се и насилих да прочета някакви писания от Кафка и Вонегът, които изобщо не ми харесаха. Единствената полза от последния автор бе, че в романа му за мистър Роузуотър (безумно тягостен, между другото) срещнах името на някой си Достоевски. Предпочитах си хиперболите на Реймънд Чандлър пред „Кланица 5”. А пък Достоевски е друг писател, когото заради истеричната му и мегаломанска нервозност не мога да понасям въобще, за разлика от Толстой, когото пък не мога да трая само донякъде (с изключение на късните му, кратки творби, като „Отец Сергий”, „Хаджи Мурат”, „Кройцерова соната”, разказа за смъртта на Иван Илич…). Пърсиг и Кастанеда обаче ме запалиха за нещо – помня, че в „Дзен и изкуството…” за първи път срещнах името „Кант”. Едно катастрофално за благините на мисленето име. Всъщност, тогава си изградих представа за Кант, че той повдига теми като в началото на „Антихрист“, където се пита защо, след като Господ е вседобър, е допуснал присъствието на дявола-изкусител в Рая. Една представа, която и сега поддържам, смятайки я за приблизително коректна и на който въпрос и самият Кант май не успява да отговори.

По това време се записах и в група за „политически песни“ в Младежкия дом, но ръководителят не хареса начина, по който си служех с акустичната китара – каза ми, че не трябвало да я пипам нежно, сякаш пипам гаджето си, а – да блъскам по-настоятелно акордите, в съответствие с партийната повеля. Особено – на припевите. Макар че все още нямах гадже,  го разбрах чудесно, станах, взех си „Кремонката“ под мишница и си тръгнах.

Огромна част от предметите продължаваше да не ме вълнува – освен към напълно безсмислените за мен изучавания на апокрифи в старобългарската книжнина (сега вече не мисля така), устройството на автомобила, гражданската отбрана, техническото чертане, някакви основи на икономиката с гъвкави автоматични производствени системи и потресаващи новости из живота на опериращите стругове с цифрово-програмно управление, географията и други подобни щуротии, хранех особено отвращение и към историята, физиката, и биологията. Математиката ми беше отново повече от безразлична, ако може човек да се изрази така, като степенува безразличието (толкова ли не можа някой да ни каже, че тригонометричните функции описват, например, движението на едно махало?). Общо взето, пребивавах в блажено възприемане на собственото си съществуване (но, все пак – често смущавано от повече или по-малко успешни или неуспешни емоционални афери със същества от противоположния пол), докато не станах в десети клас, и прочитането на „Евгений Онегин” през лятото не ми възвърна позабравеното по времето на предишния „хипарски” период усещане за наличие на нещо, което не мога да окачествя по-добре, освен с думата – „класика”. За подробности относно термина вижте прочутото есе на Т. С. Елиът. Така или иначе, времето си течеше като от кран на счупена чешма в мазето, докато ние учехме предимно немски език, въпреки отчаяните опити на БКП да ни направи огняроинтелигенти чрез поредното си безумно нововъведение, наречено „УПК“.

Тогава, първо – проумях, че се задават кандидат-студентски изпити. Второ, че трябва да имам съответно висок успех от общата диплома. И, трето, че около мен се е заформила свежа групичка от съвипускници-„интелектуалци”, която изисква да си препикая и аз някоя област от знанието, за да можем да водим светски разговори на научни теми във все по-често настъпващите поводи за съвместни беседи. Избрах си нещо средно между литературата и философията, най-вече защото мислех да кандидатствам журналистика – без полагане на изпит по омразната ми история, която ми се струваше изцяло лишено от смисъл струпване на данни, факти и имена, без каквато и да е връзка или поука между тях. Намерението ми не се сбъдна, но това е друга тема. Напредвах, и то по неволя, единствено още в областта на органичната химия, където имах няколко смешни провала с оценките в началото на годината и поради тази причина ми се наложи да се задълбоча в материала до ниво почти готовност за кандидатстване с този предмет към края на втория срок. И така, освен любимия ми немски (към края на обучението с приятели дори преведохме художествено няколко страници от „Антихрист” на Е. Станев), за около две години изчетох огромно количество текстове по българска литература (повече, отколкото нормално изчитат студентите по българска филология за периода на цялото си следване) – оригинални и критически, поразвих малко писането си и разбрах, че любимите ми писатели са символистите отблизо и далеч. Последните ми дадоха представа, че в края на 19-ти и в началото на 20-ти век българският език претърпява качествена и фундаментална промяна – думи като „склеп”, „сплийн”, „крин”, „злак”, „зрак”, „модър” и тям подобни, които са немислими у Вазов или дори у К. Христов, у Яворов, Лилиев, Дебелянов, Траянов и Попдимитров, очевидно вече бяха станали способни да представят нечувани дотогава у нас душевни състояния.

А аз се правех на важен – посвещавах стен-вестници на Стефан Маларме, парадирах с информираност върху теорията за метафората у Ортега, цитирах Унамуно че съзнанието е болест, коментирах Парадокса на Лъжеца, прочетен от мен в една тъничка соц-история на логиката с твърда жълта подвързия от един стар професорски хитрец (бързо-бързо ориентирал се към изискванията на партийните секретари след 9 септември 1944 г., бивш ремкеанец, за разлика от много по-достойния си ментор от Лозенград)… Тогава, към единадесети клас, се запознах и с т.нар. университетски учебник по „Символна логика” с нарисувани разноцветни триъгълници и кръгове на корицата, и останах с много лошо впечатление вследствие тоталната липса на съдържателност и подреденост, за сметка на това обилно подправен с дебелашкия работническо-селски хумор от страна на автора, което е и характерно за всичките му произведения, както имах възможност да се убедя малко по-късно. Неговият съавтор – пък се появяваше за лекциите и упражненията ни по логика пиян като кирка, което може би обяснява незавидното положение на тази наука в нашата страна по протежение на съответните десетилетия.

Може би, ако бях малко по-умен, щях да стана лекар, дипломат или режисьор. Но не бях, а и нямаше кой да ме насочи. Имаше само кой да ме обърка още повече. Както (цитирам по памет) пише Ръсел в изследването си върху обхвата и границите на човешкото познание – ако човек не е скептичен малко над средното, у него се развива навик да вярва на всичко, което му кажат по медиите – в резултат на което определени хора стават милионери или политически диктатори… (а защо не, и – двете? – бих добавил аз).

Следях и епичните битки между Карпов и Каспаров, както повечето от съучениците и приятелите ми. Бях на страната на първия, въпреки че той символизираше една отиваща си брежневистка система, тъй като самонадеяният и надменен арменец ме дразнеше не с атакуващия си облик на игра, а с арогантното си поведение извън дъската. И до днес смятам, че в борбата една задушаваща хватка, като мителшпилите на Карпов, е по-ценна от самоцелно-ефектните хвърляния, при които печелещият остава на крака. Такъв е и блусът в сравнение с метъла. Аз си предпочитам анакондата пред тигъра като стил на единоборство, макар че, от друга страна изгряващият Майк Тайсън ме хвърляше във възторг със светкавичните си нокаути. Големите змии обаче, също нападат изневиделица…

 

И. М., Л.а. 

 

Следва продължение…