За да четеш поезия, отдалечена във времето – например старогръцка: Омир, Архилох, Сафо – двадесет и седем-осем века ни делят! – се иска здрава мускулатура на въображението.

Мускулатура? Ние днес си мислим, че въображението е даденост. Човек или го има, или го загубва някъде след тъй завидното детство. Е, детството е завидно, доколкото като неопитно и диво същество, нестабилно крепящо се на двата си крака и неовладяло дори най-простата хватка върху действителността, детето се препъва из заобикалящия го свят с нечленоразделно възторжени звуци. Мама и тате бдят този свят да бъде разчистен от фатални препятствия. Може да се каже дори, че мнозина цял живот се стремят да се върнат към този върховен,  безотговорен, нечленоразделен екстаз – с помощта на опиати, холивудски филми, броене на пари, писане на „поезия“, дори изкачване на  Еверест, както се разбра от новините неотдавна.

Това, което наричаме въображение при детето, всъщност е неговата асоциативна свобода. Необременено все още с готови идеи, които автоматично да свързват всичко непознато с познатото, детето има свободата да асоциира елементите на своята действителност както му хрумне. Въображението върши нещо подобно – то осъществява неочаквани връзки между нещата. Но докато детето пребивава в хаоса или в реда, създаден от родителите му, то зрелият човек сам създава своя космос (своя ред). Връзките между нещата не са просто хрумки. Те вече разкриват – понякога с внезапна яснота – взаимосвързаността на нещата в света, и в най-добрия случай, винаги съдържат нещо ново. Ако построеното от едно живо и здраво въображение беше сграда, бихме могли да си я представим като дворец, извисен величествено на ръба на непознатото. А за да се крепи един ум на този ръб се иска сила.

 

Глава (Афродита?), Кипър, ок. 510-480г. пр. н. е.

 

Чрез литературата човек се учи да обитава именно хоризонта на новото. И вместо отново да напомням, че нашата литература сега се състои предимно от местене на камъчета от един речен бряг на друг по отъпкани пътечки в ниското, а ние искаме замъци по орлови скали, ще рече – архитектура, замисъл, размах, откривателски дух! – нека се опитам да дам един пример.

През 1917г. железопътната линия, чийто строеж тъкмо привършва край Порта Маджоре в Рим, внезапно пропада, откривайки входа към малка подземна базилика, състояща се от три кораба и атриум. Архитектурно базиликата предшества модела на ранните християнски храмове. По надписи по стените е датирана от времето на император Клавдий или средата на I в. н. е. Сводовете на тази базилика, построена на 7 метра под нивото на древноримския път (сега на 13 метра под земята), обаче са украсени с изображения, свързани с питагорейството и орфизма. Базиликата, останала недовършена навремето поради кой знае какви исторически обстоятелства, е питагорейски храм. Тя е и знак за едно историческо разклонение: едната от пътеките е била изоставена от човечеството. Това е периодът, в който християнството абсорбира и измества питагорейството завинаги.

Сред великолепните релефи на подземната базилика на Порта Маджоре е изобразена и Сафо на ръба на скалата в Левкада. Едното ѝ стъпало виси във въздуха над вълните, а другото вече е отлепило пета от камъка и се държи само на пръсти. Вятърът е издул като платно на кораб около главата и раменете ѝ воала, който тя задържа с дясната си ръка. В лявата държи лирата, която ще посвети на Аполон. Самият Аполон, чийто храм е красял същата варовикова скала на Левкада, е изобразен (на отсрещна скала в релефа) в типичната за Аполон Левкадски поза, известна и от някои монети – с лък в едната ръка и факел в другата. Според мита, разказан от Овидий в „Героини“ (XV), Сафо се хвърля от скалата поради несподелената си любов към Фаон. Овидий пише повече от шест века след Сафо. Как и защо е породен този мит и каква е връзката му с питагорейството, никой не знае. Много от релефите в базиликата всъщност остават неразгадани. Но две неща са сигурни: първо, Сафо е била предмет на митологизиране, както и Архилох, на когото е бил  посветен и храм. (Митологизират се и до днес някои наши поети – корените на това явление са архаични.) Сафо във вековете след нейната смърт става „героиня“, полубожество. После, независимо дали самата Сафо е изповядвала питагорейски идеи, нейното име, а вероятно и поезия, през I в. н. е. се свързват с питагорейството.

 

За възможната връзка между Сафо и Питагор разполагаме само с един фрагмент – тъй-наречения флорентински остракон, парче от глинен съд, използван вероятно от някой ученик в древен Египет (III-II в. пр. н. е.), за да препише за домашно част от химн към Афродита. Счупените глинени съдове са били рециклирани като листчета за писане – на бележки, писма, сметки, заклинания и т.н. Въпросният остракон, намерен в Египет и оповестен през 1937г., съдържа няколко строфи от химн, известен и преди това благодарение на два цитата в произведения на други автори. В него Сафо призовава Афродита да дойде в своя храм: ябълкова градина с поляна с цветя. На олтара димят благоухания. Студен извор ромоли под цъфналите ябълкови клони и под сенките на рози. От морето повява ветрец (веселият смях на богинята) и потрепващите в светлината листа (вероятно на цветовете на ябълките) се ронят като в сън.  В последната строфа Афродита, чието име се споменава там за първи път – началните три строфи са описание на градината-храм, – трябва да налее нектара на веселието в златните чаши, приготвени за обреда. Песента завършва с „Налей!“ Вероятно става дума за пролетен момински обред, подобен на  лазаруването.

 

Откакто е намерен остракона, професорите-класицисти спорят дали става дума за действителна или за въображаема ябълкова горичка, и на о. Крит ли би била тя или другаде. И това описание, съдържащо всички елементи на питагорейския рай (извор, цветя, свещени дървета, райски мирис, блаженство), означава ли, че Сафо споделя питагорейски идеи или това са просто типичните поетически елементи в подобни химни. Тези въпроси несъмнено са интересни – ако си класицист. Нека споровете продължават! Ако си читател обаче, който не борави със старогръцки, камо ли с архаичния език на Сафо, и си роден двадесет и шест века по-късно, други неща изпъкват като по-важни и те са свързани с въображението, което единствено може да даде достъп на ума до описаното в песента.

Нека да погледнем превода на български на този химн от Яна Букова („Стигмати“, 2009г., преиздадена наскоро от изд. „Да“):

Ела от Крит при нас, в свещеното
си обиталище, тук, в прекрасния
ябълков лес, където в олтарите
дими тамян.

Тук хладни води ромолят през клоните
на ябълките и всичко е засенчено от рози,
и от листата, потреперващи от вятъра,
се стича сън.

Тук детелината цъфти, хранеща конете,
и с нея другите цветя на пролетта,
и повяват кротки ветрове…

Тук положи венец върху косите си,
Киприда, и в златните чаши нектар,
изкусно приготвен за нашия празник,
налей ни.

 

Не е нужно да си много начетен, за да усетиш, че този превод е слаб, както по отношение на ритъм (такъв няма – чисто ритмично и мелодично, имаме болезнена какофония), така и по отношение на образността. С изключение на последната строфа, преводът е просто проза, разположена графично като стихове. Не е предадено нищо от напевността на оригинала, а че такава напевност има, можем да съдим и по това, че Сафо е пеела своите тъй-наречени стихотворения и не ги е записвала дори. От друга страна, Букова явно не е искала да направи и превод изцяло в свободен стих, тъй като се забелязва опит да се следва броя на срички на ред.

Още по-неудачен е самият избор на фрази – „детелината цъфти, хранеща конете“, „кротки (?) ветрове“, „ябълков лес“? Къде е проблемът тук? Нека да го кажем така: скъпи читателю, какъв образ предизвикват в твоя ум думите „ябълков лес“? С какво асоциираш „лес“ например? Като при повечето говорещи български език, вероятно „лес“ извиква образа на високи, вековни дървета или най-малкото голяма гора. А как изглеждат ябълките – в контраст? Колко високи са те и колко гъсти? Как са разположени? Спомни си къде си виждал овошки в горичка. Нужно е може би да си припомним, че ябълките са облагородени дървета, споменати като овошки още от Омир, както и че обикновено ги наричаме „дръвчета“ не само защото са ниски и малки в сравнение с едри видове като някои дъбове, чинари и тополи, а и защото те са мили на човека и плодовете им са сладки. Всички тези съображения (асоциации, образи, свързани по звук и картинност фрази) се съдържат в дълбочината на думите. Когато нямаме усет за тази дълбочина, се получават стерилни словосъчетания като „ябълков лес“.

Ще вметна тук, че се надявам да е ясно защо ни е нужен добър речник на българския език, който дава историята на думите (корените) и техните характерни съчетания, или съчетания, маркирали развитието им (обикновено дело на добрите писатели), ще рече, тяхната валентност, цветовата им обагреност , образност, хармонии, звучене.

Но този наш „ябълков лес“ не е само плод на липсата на усет за дълбочината на конкретни думи. Добрият, умелият преводач най-напред би се запитал каква е тази свещена горичка, alsos на старогръцки. Какво означава тя за древния грък и какво е означавала тя конкретно за Сафо? Едва след като си отговори на този въпрос, преводачът би могъл да търси как да предаде чувството на своя език. И той има шанс въобще да намери думите на български само ако си дава сметка, че между древния образ и този в ума на съвременния читател зее бездна! Помислете, къде ние днес виждаме горички от овошки, камо ли с мраморни олтари в тях, вместо индустриално подредени редици на големи площи, или вместо просто плодове в супермаркета? Какво понятие имаме въобще за свещено място – не само обитавано от бога за древните гърци, но и място, където всеки гонен е можел да намери убежище, тоест, място на свещена закрила, както и на празничност и празнична обредност? Какво понятие имаме за природа толкова красива и спокойна (цъфнали ябълки недалеч от брега на морето), че да бъде тя дом на божество?

Въпреки че alsos се дава в речниците като „свещена горичка“, често е ставало дума за градини около извори и храмове. Дърветата са садени в геометрични форми, например в редички от двете страни на храма (храма на Хефест на агората в Атина), в кръг около олтар и фонтан (тополи в чест на нимфите, споменати в „Илиада“), или в други конфигурации (съществува дисциплина, наречена „пейзажна археология“). Съвсем ясно е, че за Сафо ябълковата горичка е „райско“ място, най-буквално. То предизвиква  блаженство и това го отличава от другите. „Ябълковият лес“ на Яна Букова не се отличава с нищо. Той не съществува, защото въображението на преводача не е успяло да свърже по никакъв начин древния образ със съвременната действителност – нито в описанието на облика на дърветата като цяло, нито в бълбукащата вода, нито в капещите сънливо, в проблясващ екстаз, цветове.

Същият проблем имаме и в превода на един друг известен фрагмент, в който Сафо стои, ако не в действителност, то поне мисловно, пред строената войска и казва: някои смятат конницата, други пехотата, трети – флотата от кораби сред блесналото море – за най-красивото нещо на земята; аз казвам: най-красивото е онова, към което неудържимо ни тегли любовта. Всички могат да разберат какво казвам, продължава Сафо. Нима Елена (най-хубавата сред смъртните) не напусна съпруга си, най-достоен сред мъжете, и не забрави и дом и дъщеря? (Следват откъслечни фрази в прокъсания папирус.) В края, песента се връща към основната идея. Сафо си спомня за Анактория и заявява, че би предпочела слънчевото ѝ лице и звънливата ѝ походка дори пред всички лидийски бойни колесници и пехотинците с кръглите им щитове и развети шлемове.

Обзалагам се, че ако можехме да попитаме един древен обитател на Лесбос, кои са най-хубавите гледки в неговия свят, той би отвърнал – е как, (след цъфналите ябълки!) – войските, разбира се, строени в цветните им, бляскави доспехи! И конете с гладките им, лъскави гърбове, потрепващи под лъчите на слънцето! И всичките тези лъкове в стройни редици! А пък колесниците от Лидия – чудо и приказ! Не си виждал такова нещо!

Да вметнем – в поезията на Сафо Лидия е синоним на богатство и пищност. Дори и жените в Лидия са по-красиви!

Силата на тази песен се състои именно в това, че гледката на войските, пък да не говорим за лидийските колесници, СА сред най-красивите неща на света. Иначе няма смисъл да ги сравняваме с лицето и неустоимата походка на Анактория. Отново да вметнем: походката в древногръцката поезия, както и в българските стари песни (виж „Авлига пее“ например, или споменаването на стройната стойка и на мъже, и на жени) е естетическо явление. Също естетическо явление, извор на естетическа наслада, е синхронното движение на група хора – били те конници или игроорци. Такова е и съчетанието на злато, сребро, пера и цветни украси по доспехи и дрехи – и то остава такова, докато масовото производство на евтини тъкани и синтетични бои не го помита и захвърля в забвение.

В превода на български няма и помен от подобни гледки. В него се явява една съвременна жена, която просто предпочита да се заглежда по приятелката си, вместо по войската. Не е направен никакъв опит да се пресъздаде образ, различен от наследения от миналия век – на войника в мрачната му, зелена униформа – или на този от холивудските филми с преобладаващото там кафяво. Ничие въображение, с други думи, не се е опитало да изтъче нишки, за да свърже онзи архаичен усет за красотата с нашия и да ни изведе за момент от лабиринта на грозотата, който е нашето съвремие. В този превод Сафо е обърнат към себе си, типичен лирически поет, който е убеден, че чувствата му са много важни, макар и лишени от естетически заряд, и че читателят от учтивост трябва да кима с разбиране. А, предпочиташ Анактория? Чудесно. И защо това да ни интересува?

Ще цитирам:

Някои казват конницата, други – пехотата, трети
– флотът е най-прекрасното нещо на тази земя.
А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
което обичаме.

[…]

Сиянието на лицето ѝ, изящната ѝ стъпка
– това бих искала да видя, повече от
всички лидийски колесници и вoѝните,
влизащи в битка.

 

Не зная за вас, но на мен този превод не ми разкрива нищо за връзката между любовта и красотата  – връзка, на която впоследствие се основава цялата трубадурска традиция. Любовта поражда възприятията за красивото; тя е преобразяваща сила – и това е нещо, което човечеството постоянно забравя и постоянно трябва да преоткрива. Тази песен на Сафо е един от първите записи на осъзнаването на тази връзка. Ефектът на стиховете очевидно зависи от общоприетите нагласи на мястото и времето, срещу които Сафо възправя своето проникновение, и простият буквален превод не върши работа. Още по-малко върши работа превод, който няма ритмичен или въобще звуков характер. Въображението тук, както и самите сетива, от които зависи (слух, зрение, усет за пропорции и т.н.), са прекалено слаби, за да пренесат оригинала в съвремието.

Цитираните две песни на Сафо са сравнително добре запазени като цяло. А какво се случва със същинските фрагменти, при които се искат още повече усилия?

Но да оставим Сафо и да се обърнем към Архилох.

Миналата година на български излезе превод на фрагментите на Архилох от Георги Гочев и Петя Хайнрих (изд. на НБУ). Тъй като Гочев е класицист, а Хайнрих – поет, предполагам, че единият е доставял критическия апарат, а другият – нещо като поетическо звучене.

Нека да спомена, че не чета старогръцки, макар че знам как да използвам речници и къде да намеря бележки и преводи на други езици, и че се опирам единствено на публикуваните преводи на Архилох в „Литературен вестник“, които са предостатъчни, за да си състави мнение човек.

За Архилох читателят трябва да знае две неща: до нас са стигнали само фрагменти, но въпреки това характерът на поета изпъква ярко  дори  само и чрез тези откъслеци. Поет с толкова ярък темперамент се е явявал общо взето веднъж на няколко века в европейската литература (Катул, Вийон, Рембо…). Мелеагър го нарича „бодил с изящни листа“.

Почти до средата на XX век в изследванията на античността – както в литературата, така и в археологията – фрагментът е бил трън в очите на изследователя, нещо, което трябва да се коригира. Когато Артър Еванс открива Кносоския дворец на Крит (разкопките са от 1900 до 1931г.), той налива бетон, доизгражда стените и дорисува фреските, които съвременният посетител на музея в Ираклио приема за най-чиста и автентична монета. Всеизвестната статуя на Нике от Самотраки се състои от 134 парчета и в сегашната си форма е доизкусурена, включително цялото дясно крило, от археолозите. В литературата фрагментите се „реконструират“ до що-годе пълноценни стихотворения (точно както, макар без глава и ръце, Нике е пълноценна статуя, а не сбор от фрагменти). Тези практики вече не са модерни. При цялата му отдаденост на ерзаца, съвременният човек държи на поне привидната автентичност.

За да се превеждат фрагменти обаче, без  те да бъдат донаписвани, и това да има смисъл от литературна, а не просто академична гледна точка (макар че, как ги делим двете?), фрагментът трябва да бъде разбран като недоизказана цялост. Има, така да се каже, специална естетика на фрагмента. Когато например разполагаме само с една дума или една фраза –

  1. Бързоног
  2. Обърна се
  3. Остров в мъглата
  4. Живият се радва на песента
  5. Гнезда в миртовия храст
  6. Глазираният ум на изпечен мошеник
  7. Сезон след сезон / времето старее.

(По английския превод на Гай Давенпорт)

чарът на четенето зависи от способността ни да си представим, дори само като сянка, като преминаваща над главите ни птица, идеята за цялото, както и да усетим случайната игра на съответствията и ехото между различните фрагменти. Затова има значение в каква последователност са разположени фрагментите (най-малкото съвсем кратките трябва да се облегнат смислово на по-дългите). И има значение, в тълкуването на фразите, дали избраните думи на български задават очертанията на една по-обща картина. Като, надявам се, излишно е и да се споменава дори, че цялостният превод би трябвало да пресъздаде усещане за онова, което отличава поета в неговата среда – неговият характер трябва да изпъкне, а за да стане това, преводачът трябва да притежава, да е развил такова усещане.

За всички тези ефирни елементи на превода са нужни знания и въображение, наред с добро ухо и тренирано око. Ако преводачът не чува музиката на оригинала, той не може да пресъздаде звученето. Ако не вижда образите, не може да ги прерисува на друг език. Ако не осъзнава смисловите връзки, не може да ги положи наново в друг контекст. И ако няма усет за липсващата цялост като възможност, не би могъл да я загатне в новото съчетание на думи.

В публикацията в „Литературен вестник“ на фрагментите на Архилох преводачите са избрали да сложат на първо място (защо?) следното:

фр. 89

 

всичките сега по ней……………………………………..
с дим покриват те …………………………………………
с корабите, остри..…………………………………………….
вражи, става сух……………………………………………..
слънце, хъс……………………………………………………..
с многото мечти ……………………………………………
Наксос [1], влизат………………………………………………..
сеч на дървеса……………………………………………….
траят и държат мъже ……………………………………
на войската ей това ………………………………………
сякаш че без гняв…………………………………………..
братски……………………………………………………………
от което срязаха парче………………………………….
с удари рушат…………………………………………………
тия работи на мен духът………………………………..
из дълбочини………………………………………………….
но макар мъртвец…………………………………………..
знай сега, ако…………………………………………………..
думи, който ще………………………………………………..
и на Тасос там едни………………………………………..
и Тороне [2]…………………………………………………………..
другите на корабите бързи……………………………………
и…от Парос………………………………………………………
брат………………………………………………………..
дух…….…………………………………………………………….
огън, който тъкмо в кръг…………………………………
в края на града…………………………………………………
те земята щом сквернят…………………………………..
и Ерксиас [3], хвърл.………………………………………………
тръгва той на път……………………………………………..
не, не са попътни те…………………………………………………………….

 

Ако сте успели да прочетете тези редове, без да трепнете при безсилната употреба (например) на „вражи“, „дървеса“, „траят“ или „ей това“, и без да сте се почувствали потиснати от  безсмислието на написаното, браво! Вероятно имате бодър дух, способен да устои на всеки щурм срещу здравия разум и майчиния ви език! Преводачите да ме прощават – този превод е не просто неудачен, а отчайващо некомпетентен, ако ще и двамата вече и да сънуват на старогръцки. И най-видимият знак за това е, че дори чисто синтактично, трудно може да си представи човек, че тези словосъчетания принадлежат на ЕДНО стихотворение – на български.

Просто като тест, бих искала да насърча читателите да се запасят с добра воля и да прочетат фрагмента отново. За какво става дума в него, поне бегло? Бихте ли могли да кажете?

Моят отговор на трениран читател е: не. А отговорът на един случаен слушател, на когото имах неблагоразумието да прочета този превод, бе да ме погледне с такава мъка и безмълвен зов за пощада, че човек би си помислил, че го бях закарала на брега на Стикс и го насърчавах да се повози с лодка из Ада.

От едно публично пререкание с Георги Гочев относно фрагмент в английския превод на Давенпорт („Истината се ражда / както пада гръм“ – фр. 176 в Давенпорт, фр. 251 в изданието на Бюде от 1958г.), стана ясно, че за Гочев най-висшата ценност в превода е точността спрямо оригинала, под което той разбира най-вече зададеното от речника и граматиката. Преводачът не трябва да си позволява много свободни тълкувания, които твърде се отдалечават от заложеното в речника – особено пък в университетско издание. Но дори да приемем, че задачата на българския превод е да даде максимално точни еквиваленти на старогръцките думи, без да се стреми да пресъздаде особения дух на Архилох (несигурна работа, като да гониш вятъра! – за нея би се искало някаква вътрешна свобода), преводът пак не работи. Той нито носи полза на тези, които боравят със старогръцки, нито може да привлече обикновените читатели – защото, освен всичко друго, не се разбира.

А че би могъл да се разбира, тоест, както споменах по-горе, да загатва по някакъв начин за изгубената цялост на стихотворението, си личи например по коментари като този на (английския класицист) Мартин Уест:

Фрагментът описва епизод в конфликта между Парос и Наксос, (сравни с фр. 94). Използваното бъдеще и сегашно време показват, че става дума за развиваща се драматична ситуация. …

Редове 4-8. „Дързост и смелост изпълват νέοι [néoi – младите – бел. О.Н.], които жадуват да стигнат Наксос и да унищожат овощните им градини, но по-старите мъже ги възпират“?

Редове 19-21. Някои [загинаха] на Тасос и Тороне, други [намериха гибелта си] в морето? Сравни 24.11-14.

28. Ерксиас се появява и във фрагмент 88 и може би 110. Приема се винаги, че става дума за приятел на Архилох, но питането в 88 и молитвата тук са по-подходящи за обръщение към божество, а името изглежда да е титла, Защитника. Херодот го дава като превод на значението на името Дарий (6.98), което съвременните иранисти тълкуват като „онзи, който здраво държи доброто“ (Р. Д. Кент, „Староперсийски“, с. 189). Продължението на повествованието предполага молитва накрая на фрагмента.

(Studies in Greek Elegy and Iambus, 129)

 

Ясно е, че преводачът, който пише:

Наксос, влизат………………………………………………..
сеч на дървеса………… (!)

подобно на Яна Букова по-горе с нейния „ябълков лес“, не си е задал въпроса какви са тези дървета и защо някой ще ги сече при битка, или ако си го е задал, не е пожелал да поеме отговорността да тълкува текста пред себе си. А след като той не го е изтълкувал, как би могъл читателят?

Абсурдно е да се смята, че може да има буквален превод без тълкувания от страна на преводача. По простата причина, че никъде, между никои два езика, няма съответствие едно към едно между думите. И какво? Нима трябва да кажем: по дяволите дълбочината и многомерността на всяка фраза на всеки един човешки език! Дявол я взел и отговорността на преводача не само да пренася образи от една култура в друга, ами и да създава смисъл и красота за ползата на своите читатели!

Оглеждайки качеството и количеството на преводната поезия, която се публикува напоследък, изглежда, че за повечето наши литератори и издатели преводът на поезия е нещо като екскурзия до културни дестинации. Катул (или еди-кой-си) трябва да се преведе на български по същата „необходимост“, поради която човек „трябва“ поне веднъж да посети Верона! Отива, зяпа, връща се и нито за Верона е имало полза от мероприятието, нито за въпросния посетител. Преводът, когато заслужава името си, е най-малкото честен опит да се пренесат важни образи, метафори, ритми, мелодии, проникновения и понятия, които във взаимодействието си с местната традиция я обогатяват и развиват. Това предполага, че преводачът, един същински Янус, гледа и в двете посоки и знае какво върши – знае, че се занимава с обществена дейност – и нито пълни местната традиция с клишета и петостепенни произведения, нито с некадърността или безотговорността си разваля оригинала, създавайки заблуди, ще рече, прегради между двете култури!

С това не искам да кажа, че не трябва да се опитва, но честният опит изисква, как да го нарека… – що-годе трезва преценка? Базирана на солидни аналитични умения и естетически усет? А. За момент ми се изплъзна от паметта, че именно тези последните две неща болезнено ни липсват. Обществена дейност? Всеки „за себе си“ пише.

„Налей!“ – пее Сафо.

„Ей го – минава
свирачът на корнет.“ – подхвърля Архилох. (Корнет?)

„Подухва бризът.“

А ние къде сме?

*

И за жалост, може да се каже, че старогръцката поезия остава в голяма степен недостъпна за българския читател.