Дърво израсна. Чак до небесата!
Орфей запя! В ухото – ствол висок!
Светът немееше. Но тишината
бе превращение, начало, скок.
Животни тичаха в гората ясна,
напускаха гнезда и пещери.
Но не страхът, не хитростта дори
за първи път към тишина ги тласна –
а жаден слух. Най-дивото ръмжене
нищожно им се строи… Там, където
къщурка с глухо скърцащи греди,
подслон, край който тъмна ярост стене,
мълчеше в пустошта на битието –
ти храм велик в слуха им изгради.
1922г.
Превод от немски Петър Велчев. (“Лирика”, Нар. култура, 1979г.)