Дърво израсна. Чак до небесата!
Орфей запя! В ухото – ствол висок!
Светът немееше. Но тишината
бе превращение, начало, скок.

Животни тичаха в гората ясна,
напускаха гнезда и пещери.
Но не страхът, не хитростта дори
за първи път към тишина ги тласна –

а жаден слух. Най-дивото ръмжене
нищожно им се строи… Там, където
къщурка с глухо скърцащи греди,

подслон, край който тъмна ярост стене,
мълчеше в пустошта на битието –
ти храм велик в слуха им изгради.

1922г.

 

Превод от немски Петър Велчев. („Лирика“, Нар. култура, 1979г.)