И единствено тази поема да бе написал иранският поет Сухраб Сепехри (1928 – 1980), той би имал място в съкровищницата на светa. – бел. ред.

 

 

В Кашан1  роден съм,

не живея зле.

Имам къшей хляб и малко ум,

и вкус – на игления връх.

Имам майка – по-добра е

от листото на дърво.

И приятели – от вода течаща по-добри.

 

И Бог, който е до мен:

сред  тази нощ на аромати,

под бор висок,

върху познанието на водата

и върху закона на цветята.

 

Мюсюлманин съм.

Киблата2 ми е червено цвете.

Изворът е мястото на моята молитва,

а камъкът молитвен3 – светлината.

Степта е моето килимче.4

 

С пулса на прозорците ритуално се измивам.

В моята молитва е луната

и слънцето през нея преминава.

Отвъд молитвата ми вижда се скалата.

Всички части от молитвата ми

са блестящи.

Казвам си молитвата, когато

азанът5 е от вятъра прочетен

върху минарето кипарисово.

Прошепвам своята молитва,

следвам фразата:

„Бог е най-велик“,6

от тревата някога изречена,

и поклона на водата следвам.

 

Моята Кааба7 върху устните е на водата.

Моята Кааба е под цъфтящите акации.

Моята Кааба като повей преминава

от градина на градина

и от град на град.

 

Моят черен камък8

светлина е на градинката.

 

В Кашан роден съм.

И рисуването ми е занаят.

С бои понякога аз правя клетка

и ви я продавам,

та чрез песента на аления мак,

затворен в нея,

сърцето ви самотно да се освежи.

 

И какво видение, какво видение …

аз знам – пердето ми е без душа.

Аз знам добре, в аквариума

на моите картини няма риби.

 

В Кашан роден съм.

 

Родословието ми може да достигне

до растенията в Индия

и до глина от пръстта на Силак.9

То може да достигне

и до момиче леко нейде от Бухара.

 

Баща ми,

след две долитания лястовичи,

след двете зими,

баща ми, след две преспивания

в лунното сияние,

баща ми – отвъд тези времена почива.

А когато той почина, бе небето синьо.

Без да знае майка ми,

се сепна във съня си, а сестра ми

се разхубави внезапно.

Когато татко ми почина,

всички часовои бяха и поети.

И бакалинът тогава ме попита:

Колко мана10 пъпеш искаш?

Аз попитах:

Колко ли щастлив ще те направят?

 

Баща ми все рисуваше.

И свиреше на тар.11

Имаше и хубав почерк.

Нашата градина

бе под сянката на знанието.

Нашата градина

беше място на обвързване на чувствата

с растенията.

Нашата градина бе пресечна точка

На всеки поглед, всяка клетка

и на огледалото.

Нашата градина

Подобна на дъга бе може би –

От кръга зелен на щастието.

В онзи ден в съня си дъвчех

неузрели плодове на Бога,

пиех и вода, от философия лишена.

Ягоди берях, от разум празни.

Щом бухалът запява и изгарят

от копнеж гърдите – да го чуят.

Някой път и самотата на прозорците

лице залепваше.

Радостта пристигаше,

прехвърляше ръка

около шията на чувството.

Мисълта играеше.

Животът беше нещо като

празничния дъжд,

подобно на чинар, със скорци обсипан.

Животът бе тогава

Колона светлина с играчки,

прегръдка бе на свободата.

Животът бе тогава

на всяка музика басейн.

 

Внимателно детето се отдалечи,

полека по онази уличка

на кончетата водни.

Опаковах си багажа

и града на празните илюзии напуснах,

сърцето ми –

изпълнено с отчуждеността

на кончетата водни.

 

Посетих света:

В степта на мъката,

в градината на мистицизма,

в двореца на илюминациите на знанието отидох.

 

По стъпалата на религията се изкачих –

до дъното на уличката на съмнението,

до прохладата на финансовата ситост,

до онази влажна нощ на обичта отидох.

Отидох някого да посетя оттатък любовта.

Вървях, вървях и стигнах до жената,

до светилника на удоволствието,

до тишината на молбата,

до звука на сивите криле на самотата.

 

Видях аз по земята хиляди неща.

Видях дете луната да мирише.

Видях и клетка без врата,

в която светлината пърхаше.

И стълба, по която любовта

се качваше към покрива на рая.

Видях жена, която светлината

счукваше в хаван.

Хляб и зеленчуци имаше

по обед на софрата им.

Имаше чинийка с роса

и купичка с гореща обич.

Видях и просяк,

ходещ от една врата на друга,

за да търси песента на чучулигата.

И чистач, който се прекланя

пред обелката на пъпеш.

 

Видях и агне да яде хвърчило.

Видях магаре в диалог с люцерната.

Видях и сита крава в пасбище на „завета“.

 

Видях поет да рецитира

и да говори с лилията на „Вие“.

 

Видях и книга с думи от кристал.

Видях хартия – от материята на пролетта.

Видях музей – далече от зеленината,

джамия – от водата по-далече.

Край постелята на обезверен  факих12

видях преливащата делва от въпроси.

 

Видях катър,

товарът негов беше „съчинението“.

Видях камилата, понесла

товар от празна кошница

с „пословици и поговорки“.

Видях мистик с товар „Танана ха ай ху.“13

 

Видях и влак, с товар от светлина.

Видях и втори влак –

бе натоварен с фикх14 и движеше се

много тежко.

И трети, натоварен с политика

(и движеше се много празен).

Четвъртият се бе прегърбил

под товар от семена на водна лилия

и песен на канарче.

И самолет, повдигнал купчина

от хиляди крака – съзирах

през прозорците му прах,

качулка на папуняк,

бенки по криле на пеперуда,

отражение на жабата в басейна

и летежа на муха

над улицата на самотата,

прозрачното желание на врабчето,

слязло от чинара на земята.

Слънчевият блясък

и красивата прегръдка между

куклата и утрото.

 

Стъпала, повели стъпки

в оранжерията на желанията.

Стъпала, повели

към алкохолните подземия.

Стъпала, узаконили

на червените цветя покварата.

Стъпала към аритметиката

нелогична на живота.

Стъпала с посока

покрива на мистицизма

и към пиедестала на проявата.

 

Долу мама чашите си миеше

със спомените на реката.

Виждаше се този град –

бездушна геометрия,

израстъци цимент, желязо, камък.

Покриви без гълъби и върволици автобуси.

Цветар, предлагащ с намаление цветята си.

Поет, завързал люлка

между две жасминови дръвчета.

Момче, което бие с камъни стена училищна.

Дете, изплюло костилка от зарзала

върху вехтото килимче на баща си.

Коза, която пие

карта географска  с надпис „Море Каспийско“.

 

Едно опънато въже

с провиснали гърди по него.

 

Колелото на една каруца,

чакаща напразно коня ѝ да капне от умора.

Конят, който чака каруцаря да заспи.

Каруцарят, който спи

и чака да го навести смъртта.

 

Виждаше се любовта, вълните и снегът,

словото се виждаше, приятелството.

Виждаше се как водата

милостиво отразява в себе си  предметите.

Сянката – и в нейната прохлада: храчка кръв.

На живота влажната страна.

И тъгата източна в човешката природа.

Развратният сезон как влиза

в уличките на жените.

Самотата как мирише

и облива калдъръма на раздялата.

 

Лятото, което

в лявата ръка държи хвърчило.

Ето, тръгнало е семето към цветето.

Къщи как една към друга криволичат.

Месецът как пада

и в басейна се разсипва на искри.

 

Цветето очаквано

как ненадейно бликва от пръстта.

Младата лозница как наесен

капе по оградата.

Как вали росата върху моста на съня.

Как прелита радостта

над рововете на смъртта.

Как трагедията иззад думите наднича.

 

Как се бори процепът със светлината.

Как стъпалото се бори

с яростния крак на слънцето.

Самотата как се вкопчва

в песента привечер.

Крушите как в кошницата празна

се редят красиво.

И кръвта, потекла

от наровия плод по зъбите.

И нацистите как водят

бой безмилостен с цветята.

Папагалът как се бори с красноречието,

челото – със студенината

на молитвения камък.

 

Атаката на плочките в джамията

срещу молитвените пози.

Атаката на вятъра

срещу мехурчетата пяна от сапун.

Атаката на ескадрили пеперуди

срещу програма за борба с инсектите.

Атаката на ято водни кончета

срещу бригадата техници

от канализацията.

Атаката на полк тръстикови писци

срещу отпечатаните книги.

Атаката на думите срещу

стиснатата челюст на поета.

 

Завладяването на една епоха от един куплет.

Завладяването на една градина от щуреца.

Завладяването на една уличка само с поздрав.

Завладяването на празника от куклите и топките.

 

Убийството на една дрънкалка

върху постелята следобедна.

Убийството на приказката

върху уличката прозаична.

Убийството на мъката

по заповед на песента.

Убийството на месечината

заради каприза на неона.

Убийството на улична върба

по съображения държавни.

Убийството на някакъв поет, посърнал

от цветето премръзнало.

 

Виждаше се всичко, цялата земя се виждаше:

царуващият ред по гръцките площади,

совата, която пее във висящата градина.

Вятърът как в прохода Хейбар15

гони снопи слама историческа на изток.

По спокойното лице на езерото Негин16

лодките превозваха цветя.

В Банарес17 в началото на уличките пламваха

вечните светилници.

 

Видях народите.

Видях градовете.

Видях полетата и планините.

Видях светлината и тъмата.

Видях растенията в мрак,

видях растенията в светлина.

И човека в тъмнина, и в светлина – човека.

 

Родом от Кашан съм, но

Кашан не е моят град.

С трескав патос дом издигнах

на нощта от другата страна.

В него съм по-близо до росата неизвестна.

Чувам

как градината въздиша

и гласа на тъмнината чувам –

както от едно листо лети надолу.

 

Чувам

как иззад дървото

кашля светлината,

как водата киха

в дупките на камъните, как

лястовицата от покрива

на пролетта цвърчи.

С ясен звук отваря и затваря

своите прозорци самотата,

кожата си любовта сменява

с шум неясен

и крилете тръпнат, натежали

от копнежа по небето, а душата

сдържания си възторг

разтваря като пъпка.

Чувам:

наближават стъпките на нечия молба

и заглушават стъпките законни

на кръвта във вените,

пулса на зората,

пърхането гълъбово по перваза,

ударите на сърцето в петъчната вечер;

карамфилът с неговото мимолетно

преминаване през мисълта,

истината, дето цвили в далнината.

Чувам

полъха от преминаването на добитъка,

ехото от стъпките на вярата

по уличката закопняла

и дъждът как стъпва чувам

по клепачите на любовта разплакана,

върху тъжната и възмъжала музика,

върху песента на алени от нар градини.

Радостния звук

на счупена бутилка в мрака,

звук на скъсваната красота хартиена;

празни се и пълни

шепата на отчуждението с вятър.

 

Стигнал съм до Сътворението

на Земята и усещам

сърцебиенето на цветята. Зная

ориста непостоянна на водата

и зелената природа на дървото.

Моята душа потича

в другата посока на нещата.

Моята душа е толкова невръстна още.

Моята душа се дави от копнежа, кашля.

Моята душа е безработна:

капките на тоя бавен дъжд брои

и пресмята пукнатините, които

времето изписва по кирпича.

Моята душа

подобно камъка крайпътен

е истинска понякога.

Не видях до днес

два бора да враждуват.

Не видях върба да е предала

сянката си на земята.

Брястът дава без пари

подслона си на враната,

а страстта ми разцъфтява,

има ли листо наоколо,

и храсталакът макове ме мие,

докато течението обхождам.

 

Като крило на насекомо

утрото е непосилно тежко.

Като саксия

в музиката на растежа

съм заслушан.

Като от плод пращяща кошница

узряването ме вълнува.

Като кръчма съм – вкопана

в уморената земя.

Като хижа край морето

от трагичния

безкрай на вечността

се притеснявам.

Слънце в изобилие,

взаимност в изобилие

и зрелост в изобилие.

 

На ябълката съм признателен,

на аромата, който ми дари

едно букетче маргаритки.

 

Благодаря за огледалото

и топлината.

Няма да се смея,

ако балонът се спука.

Няма да се смея и на философията,

дето месеца на две е разделила.

Помня плясъка

от острите криле на пъдпъдъка,

ивичестия корем на зебрата,

следите на дивия козел.

Зная как расте равнеца и кога

скореца се завръща,

яребицата кога заспива и кога

умира сивата гугутка.

 

Знам що значи

месец сън в пустинята

и що е смърт в нозете на молбата –

удоволствието е като малина

между зъбите на силната прегръдка.

 

Животът просто е приятен обичай.

Животът е с крила – перата

са с размера на смъртта,

но любовта не може да надскочи.

Животът не е нещото, което

в преддверието на навика събличаме.

Животът е ръка,

протегната, за да откъсне.

Животът е смокиня

в устните тръпчиви на летата.

Животът е височината на дървото

в погледа на насекомото.

Животът е това, което чувства

една-едничка точка мрак.

Животът е това, което

прелетната птица в есента изпитва.

Животът е свирката на влака,

която мостът слуша, докато сънува.

Животът е градината, която виждаш

през прозореца закрит на самолета.

Известието, че отново са изстреляли

ракета в космоса,

докосване до самотата

на нащърбения месец, мисълта,

че можеш да усетиш аромата

на цветята на другите планети.

Животът е една чиния да измиеш.

Животът е монета дребна

от канавката да вдигнеш.

Животът е второто лице на огледалото.

Животът е цветето,

което надделява вечността.

Животът е когато всеки носи

в сърцето си земята.

Животът е еднаквост на душите

и проста геометрия.

 

Където и да съм,  какъвто и да бъда –

да се знае, че съм собственик

на тия небеса. Прозорецът,

мечтата, любовта, земята, въздухът

са моя собственост.

И няма никакво значение,

ако случайно

поникне нейде като гъба отчуждение.

Не знам защо твърдят,

че конят е животно благородно

и гълъбът, че е красив.

Кой се похвалил досега,

че капаните му лешояд са хванали?

Нищо общо няма детелината

с червеното лале.

Но щом очите си измием,

иначе ще виждаме света насетне.

Думите си също трябва да измием.

Самият вятър в дума да превърнем,

самият дъжд.

 

Трябва да затворим своите чадъри.

Трябва под дъжда

свободно да закрачим,

да отнесем и спомени

и мисли под дъжда.

Трябва да излезем под дъжда

с всички жители на тоя град,

трябва в тоя дъжд

приятеля да срещнем.

Трябва Любовта

под струите му ясни да потърсим.

Да преспим с жена под тоя дъжд.

Да играем под дъжда. Да пишем,

лотоси да засадим, да бъбрим.

 

Животът е безкраен и дъждовен миг,

потъване във времето като в река.

Нека скъсаме одеждите си, нека

и водата стъпките ни следва.

 

Светлината да опитаме на вкус,

дължината на нощта на село

да премерим,

както и съня на някоя сърна.

Топлина

на щъркела в гнездото да открием

и законите на пасбището да потачим.

Възела на гроздовия вкус

да разплетем.

Ако месецът се появи,

с отворени уста да го посрещнем.

Да не казваме, че нощ и зло

едно и също означават,

нито пък да укоряваме тъмата

за незнанието, че проникновения

градината е скрила.

 

Кошницата да приготвим

и да отнесем

цялата червенина

и всичкото това зелено.

 

С хляб и горски билки

заран да се храним

и където думите завиват,

там да засадим дръвчета,

семето на тишината

между сричките им да посеем.

 

Няма да разлистим книгата,

в която ветрове не духат – книгата,

чиято кожа не е влажна от росата,

нито книгата, в която

клетките обема си загубват.

Да не пожелаваме

от пръста на природата

да отлети мухата.

Да не позволяваме

през входа на творението

да си отиде леопардът.

 

Нека знаем,

че ако не е създаден червеят,

в съществото на живота

щеше да отсъства нещо.

 

И ако бодилите ги нямаше,

щеше да пострада и дървото.

И ако я нямаше смъртта,

вечна жажда щеше да гори ръката ни.

Ако я нямаше и светлината,

логиката на летенето

би рухнала завинаги.

И да осъзнаем, че преди корала

пустотата е царувала

в мисълта на бездните.

Вместо да се питаме къде сме,

нека вдъхнем аромата

на петуниите в болницата.

И да не питаме

на щастието изворите де са.

И да не питаме защо е синьо

на правдата сърцето.

И да не питаме какви били са нощите

на прадедите.

 

Извън нас няма живот.

Извън нас не пеят птичи гласове.

Извън нас не духат ветрове красиви.

Извън нас зелените прозорци

не отваря кипарисът.

Извън нас прах покрива

всички детски въртележки.

Извън нас историята

се задъхва от умора.

Извън нас вълната лее спомени

студени като перли по брега самотен.

 

Да застанем на брега – морето

в мрежи да вплетем и да отнемем

от водата свежестта.

Камъче да вдигнем – да усетим

тежестта на цялата земя.

 

В трескавите нощи

месечината изящна да не хулим

(Виждал съм как слиза тя

по тънкия конец на болестта надолу,

докато ръката дири

покрива на царството небесно.

Виждал съм тогава

как щиглецът вдъхновено пее.

Изучавах

с раните по своите нозе

всички керемиди и мазета на земята.

Често пъти в болнични постели

докато се мятах,

никнеха и прецъфтяваха цветя,

портокалите набъбваха,

а пламъчето на свещта се удължаваше.)

и да не се боим,

смъртта ако почука на вратата.

 

(Смъртта не е когато

гълъбите в тоя свят се свършат.

Смъртта не е щурецът

една и съща песен да повтаря.

Смъртта живее под кората

на акациите бели.

Смъртта е в климата удобен

на идеите.

Смъртта

за утрото разказва,

докато нощта над селото царува.

Смъртта вече е потеглила

към устните ни с чепка грозде.

Смъртта

във възпаленото и тясно гърло пее.

Смъртта е, дето ще поеме и вината

за красотата на крилете пеперудени.

Смъртта бере босилек по поляните.

Смъртта понякога

и с водка се налива,

понякога ни наблюдава,

скрита в сянката. И ние знаем,

че когато пълним гръд

с живителния въздух –

вдишваме и нея.)

 

Отворена вратата да оставим

за признанието, дето ни настига

иззад тоя всекидневен плет

от шум и завист.

 

Пердето да отметнем: нека

въздух си поемат чувствата задъхани.

Нека под който иска храст

съзряването да преспи.

Желанието нека своите обувки да изуе,

да изскочи от цветето – да хукне

и сезона да догони.

 

Нека самотата песен да напише

и да я запее, крачейки по улицата.

Да сме това, което сме – естествени:

като гише на банка,

като дървото,

под което сме застанали.

 

Не е наша работа да знаем

тайните на цветето червено,

може само да сме посветени,

да сме плувци в магията му светла.

Лагер да разпънем

зад чертата на познанието.

 

Да измием длани

с влагата на някое листо

и на гощавка да отидем.

Да се родим, когато

сутрин слънцето се ражда.

Да сме причината

вълнението да политне.

Росно цвете да положим

върху представите за въздух,

цвете, звук, прозорец.

Небето между сричките на битието

да поставим. С вечността

да пълним и опразваме джобове.

 

Да снемем от крилете лястовичи

тежкия товар на мъдростта.

Облака без име да оставим,

също – лятото, комара,

чинарите разшумени.

На обичта копринените висини

да изкатерим

по дъждовните въжета.

Да разтворим

всички порти пред човека,

светлината, насекомите, растенията.

 

Нашето призвание е може би

между епохите и лотосите да пътуваме

в търсене на истинската песен.

 

 

Кашан, с. Ченар,

      лятото на 1343 г. по слънчевия календар.                 

 

 

 

 

Превод Славена Красимирова Гергова.

„Избрани стихотворения“. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2009г.

 


 

1. Кашан – ирански град, известен с розовото си масло. Обратно.

2. Кибла – посоката, в която мюсюлманите извършват своята молитва – храма Кааба в свещения саудитски град Мека. Обратно.

3. В шиитското течение на исляма е прието молитвата да се извършва като челото на молещия се допира не направо земята (както е в сунизма), а се допира до специален „камък“ (перс.- мохр), изработен от пръст, взета от някой свещен за шиитите градове. Обратно.

4. Молитвата при мюсюлманите, предхождана от задължително ритуално измиване, обикновено се извършва върху специално молитвено килимче. Обратно.

5. Азан – призивът за молитва при мюсюлманите. Обратно.

6. Всяка молитва при мюсюлманите започва с фразата „Бог е най-велик!“ Обратно.

7. Храмът Кааба – най-святото за мюсюлманите място. Обратно.

8. Черен камък – мюсюлманска светиня, намираща се в храма Кааба. Обратно.

9. Силак – праисторически град близо до Кашан. Обратно.

10. Ман – мерна единица, различна в различните райони на Иран. Обратно.

11. Тар – струнен музикален инструмент. Обратно.

12. Факих – мюсюлмански законодател. Обратно.

13. Танана ха йа ху – зикар (ритуална молитва) в мистицизма. Обратно.

14. Фикх – мюсюлманско законодателство. Обратно.

15. Хейбар – свързвайки днешен Пакистан с Афганистан, този изключително тесен планински проход има историческо значение за Иран. Обратно.

16. Негин – езеро в югоизточен Иран. Обратно.

17. Банарес – свещен за брахманите град в Индия на брега на река Ганг. Обратно.