Кратък речник в помощ на читателя:
Ако има кой да се удзре
По едно време Сане Механико си купи мотор – зелен като гущер. Ногу смех отнесе Сане тогай. Пристигна с него един понеделник приквечер – таман беме зафанали да люпиме карти и … току нещо изгръме. Пожлътелите чаши зад гръбо на Боре Кръчмаро се размръдая, като ка скомина ги фана. „Ба мааму!“ – издина Мите Гайдаро и затисна тестето, да се не разфръчи у тоя катаклизъм, та после, ка останеме сал ние на свето, да нема що да праиме.
– Дали ни не удария руснаците? – приведе се и току само що не се укопа у земи Миле Царо.
– Руснаците най-ногу шамар да ти удара, Миле – успокои го Дане Кавалджията – они сила за повече немая.
– Аа, немая – одзръна́ се Миле. – Тебе умрел конь ритал ли те е?
– Хора! Приятели! Драги селяни! Братя и сестри!- изокна се тръжествено Йосе Гълъбо.
– Стига си ни сестросовал – скастри́ го Вуйката, – ако казуеш нещо, казуй, не ми се прай на Цицерон.
– Добре сега, оти ме супорди́суеш! – навири очи Йосе – Що сам ти толку напраил, та ми викаш „Цицерон“?
– Он и Цицерон чеше да ме праша същото – промръмори Вуйката.
– Саках да кажем – отказа се да реве Йосе, – саках да кажем, дека мож да е избунал вулкан и да ни опръли като пилци.
И точно те у тоя момент у кръчмата улезна Сане, црън като арапин, като ка през комино, а не през вратата улази.
– Вулкан е, я ви казах! – измяука Йосе. – Те, Сане се е вече изпекъл, та чак се роньи.
– Каков вулкан, бре Гълъб?! – размазуеше саждите Сане – Моторо изгръме.
– Каков мотор, бре Сане?! – рекоме сите у един глас.
– Па, мойо мотор – ухили се Сане и тури каската на масата.
– Чекай сега – придръпа каската Мите, – мотор или танк си купил? Като ти гледам каската, слазиш директно от Т-34.
– Танк за педесе лева не мож да земеш – осведоми го Сане.
– Ама зер купи мотор за 50 лева?! – живна и Ваньо Свинята.
– Купих и ногу убаво си връвеше, ама те, у тоя кьоравлък при вас, гръмна.
– Глей сега – намести се на столо Мите, като какво се наместуе съдя при тегаво дело. – Ако си земал моторо от същото место, от кое си земал каската, има голема вероятнос да са ти пробутали торпедо.
– Това е верно – намеша се Дане Кавало, – големи шашми стая по пазаро. На братовчедка ми Нора Пуйката лани место газов котлон, ю беа пробутали заяк мъжкар – турен у кутия, трае като котлон, иди го разбери що е.
– Да се благодариш, Санко, дека на тебе още не са ти пробутали ракета „земя-земя“ – подпре го психологически Мите.
– Или „земя-Марс“ – разкикоти се Вуйката, – чеше да превариш ония с еднопосочнио билет.
Излезнаме да видиме що е толку купил Сане за педесе лева, та фръли Ваньо Свинята у такваа завис. А оно що да видиме – едно поцрънело нищо. Преднио калник се откинал и отфръкнал чак на слъбите, та Мите чеше да се сопе. Таман да го изрита, па се удзре у него, като некой Шамполион у Розетскио камик.
– Абре, Сане, ама що е това, бре? – фана да оклича още по-отблизо Мите. – Тая сирота комай никого си нема, да я ожальиш. Ни дреа, ни яденье, сал една бира.
Тая, последната дума „бира“ сите ни собра като една светкавична експертиза и установиме, дека верно стая дума за бедна женица, нарисуена връз калнико какво я е макья родила, сал с една дуристрашна чаша бира пред нея.
– Сега – почна да се почешуе Йосе – я не знам допи ли ми се или ми се…
– Досраме те, Гълъб, досраме те – обясни му Вуйката, – досраме те, дека не знаеш що сакаш. Я примерно твръдо знам, дека пиеньето требе да си връви, ако че́ окол тебе мотори и жени да фръча.
– А не – изпиня се Дане, – сексо е на първо место. – Нередовнио секс те праи нервен и почнуеш да наодиш маана на секо нещо. Его е Боре! – оти мислиш е таков маанджия?
– Алалем че улезнеш у суио режим – стрелка го с очи Боре.
– Я това го не одобруем – не се дава Вуйката – не мож да се бръка едното с другото. Значи, требе да има ред.
– Е, баш за редо говориме, де – кое да е първо: жената или пиеньето? – подсеща го за дневнио ред Мите.
– Абе, вие у Европа ли сте или още сте си на дръвото? – намешуе се Дане. – Ако ви чуя, дека турате жената до чашата, че ви лепна по едно дваесе години като нищо.
– Мани друго, ама че ни излезне и име на пияници, та имиджо че ни ойде на кино.
– Е, баш на кино нема как да ойде, оти требе да тепа чак до София. Най-ногу да забие при Надка Библьотекарката, и там че си откука чак до Страшнио съд – отбелезуе Дане.
– Айде, айде, нищо ю нема на жената, ако е с очила – излази с голи гръди да я защитава Мите.
– Глей го каков е джентлъмен! – цъка с голема возхита Йосе.
– Не съм джентлъмен – сеца се Мите, – а реалис. По-добре Надка, отколко некоя като Мария Лалева.
– Коя? – праи си фуния на уото Йосе.
– Една, дека не е като Надка – опищала е свето, като ка ние ни жени, ни книги сме видели.
– E, кажи де, кажи що пищи толку таа Мария? – подпитва го Йосе.
– Те – вади от джебо некакви листе Мите и чети:
Пиеса за ъгъл
Тези нови любови
са така уморителни…
С разказите за бившите,
с многото въпросителни,
с бягствата за романтика,
пък местата – все същите.
(Не, че галактиката
от това е на свършване.)
Толкова драматургия
във пиеса за ъгъл.
Някак си до абсурдност.
(А пък светът е кръгъл).
Толкова възклицателни
за прощална целувка.
Господи, остарявам ли?!
Или съм вече кучка.
– Значи, убаво е – почешуе се Йосе, – ако ми го прочетиш па, че заспим; тече си като вода и ти си задремуеш – та, та, та-та, та, та… Надка тека не мож да ти говори – она или креска като дива шатица, или трае като морж.
– Ти па ногу моржове си видел – сосича го Дане.
– Айде да остаиме моржовете и да наблегнеме на културата – прокашлюе се важно Мите.
– Я – обажда се Вуйката – тука видим голема мъка. Жената си е фанала ново гадже, ама я фаща саклет, оти он ю разказуе за некакви други жени, с кои са обикаляли по същите ливади, дека сега я води и нея. И те тека она па разбира, дека свето е кръгъл като тиква и ю иде главата да си откине. Я не знам що ю пречи тая работа!
Вуйката се изокнуе къде Сане, кой още се връти окол поцрънелио мотор.
– Санко, я кажи, ти като фръчиш насам-натам, земята кръгла ли е или не е?
– Кръгла ти е кратуната, Вуйка, а земята си е земя, требе ли сега да си зарежем работата и да ти обяснявам! Ей, да ти писне от недоучен народ.
Тевното беше почнало да се сгъстуе, та от Сане се видеше само малко нещо от белите му патъци и единио образ, що беше успеял да избрише от саждите. А и целата група беше некъде из тевното пръсната, сал Мите стоеше изтъпен под вънкашната ламба и се удзираше у лискьете, като ка тека нещо чеше да му се проясни.
– Прочети, прочети още – току се обажда невидимио Йосе.
Мите сал това и чека.
Не съм ви ближна
Не просто безбожно, а трижди прокълнато гола
ще разхождам душата си пред очите ви слепи –
да ви гледа от упор, да ви стряска с въпроси,
да ви плаши със смях и със липса на дрехи.…
Облечете добре лицемерното лустро,
наметнете грижливо завистта си със риза,
закопчайте прилично, пристегнете я гузно.
Ако имате две, отминете. Не съм ви ближна.
– Таа ногу набожна бре, Мите! – прогръмева Боре откъде вратата на кръчмата, къде се беше облегнал – половин у сенкя, половин у светло – Не ю е чис косъмо, да знаеш.
– Ти па! Она че се скине да ока, дека е безбожна… – поправя го Мите.
– Мани я ти – подсминуе се Боре – гола била, прокълната, нече ни ризата, ама връти-суче, се къде Господ накланя.
– Мите, ти имаш ли две ризи? – праша Миле, ама тека едно смирено праша.
– Па, имам две-три.
– Е, жената те нече, да знаеш – заключуе Миле и па се отрауе.
– Това стихотворение яко ви се опе. Че пробуем с друго – воздиша Мите и па чети:
Едната болка никога не стига
за среща, за раздяла и за драма.
Понякога е нужно да избираш
между лъжата и мига за вяра.
– Мите, ей алоу, де усвести се! – почнуе да маа пред очите му с калнико Вуйката. – Какви са тия глупости! Каква лъжа, каква драма, бе! Я се земи у ръце.
– Това не съм я, бре; това е Мария Лалева.
– Глей, глей какво човек отеднъж се повредуе – увръколи се у Мите Вуйката.
После додава тио, като как е виждал сигур у филмите, потупуе по рамото Мите и вика:
– Добре, добре – ти не си Мите Гайдаро, ти си Марето Лалева. Само се успокой, дишай длъбоко, а я че ти донесем чашата. Оно не случайно е казано, дека сичко е от занемарено пиенье.
– Не съм я Мария Лалева – кой знае защо ока со се глас Мите – това е стихотворение от нея.
– Глей, сега па не бил и Марето! – зачудуе се Вуйката и па потупуе Мите:
– Добре, добре, не си Мите, не си и Марето, ти си Зоро, а я съм… Що съм я бре, Сане?
– Ти си свети Мина, Вуйка – отговара, се едно рапортуе, Сане. – Не усещаш ли дека мож да лекуеш?
– Усещам – веднъг си признава Вуйката. – Усещам една сила да ме подпиня изунетре, ама не знам дали е арна или е лоша.
– А, тука има едно стихотворение баш за твойо случай – радуе се Мите:
Понякога са нужни сто въпроса
без отговор, за да покълнеш верен.
Самата болка никога не проси,
защото е орисана на честност.
– Комай е за лошо тая сила, що я усещам – отеднаж се изпунуе с категоричнос Вуйката. – Значи, ако още малко некой ми стеня за тая болка, ели че фанем гората, ели че ме арестуя за средна телесна повреда.
– Селска простотия е това, Маре, селска простотия! Тия ора бъкел не разбирая от поезия – вайка се Мите и си мръмори:
Едната болка никога не плаче
от тишина, от бедност и от песен.
Понякога… понякога обаче
се моли да осъмва лесно.
– Алалем – клати глава Вуйката – алалем ти ич нема и да осъвнеш. Какво скрибуцаш като бичкия у чвор, бе! Де кажи нещо убаво. Я не знам кой им е казал на тия ора, дека това що пиша е за книга! И айде, они пиша, ама защо требе убави ора като тебе, Мите, да ги чета! Се едно като видиш некъде боклук, да го земеш и да го туриш на масата, а па и на други да го подносиш. Малко хигиена требе у тая работа.
Тевното се беше подквасило ептен. Кащи ли имаше околвръз или дзверове, никой не знаеше. Моторо, и он беше утанал у тая неизвеснос. Шестимата мажье стоьеха под мижавата крушка като некакви стражи на некакво важно нещо и ако имаше кой да се удзре у них, чеше да види, дека нема да се дада лесно.
