Другото време

„…няма нищо вечно и неповторимо…“

 

К. Б., Лч. 1988, Рис. 22×28, молив, Л.а.

 

1988…

…да, да – и досега помня тази фраза: точно с тези, доста озадачили ме тогава думички,  отправени към мен от момиче, отличаващо се с определено леконравното си поведение, когато се сбогувах с моя малък град, в който „освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи“, за да попадна в големия град, в който дори и това вече не се случваше лесно. Всъщност голяма част от онова време – около един месец, и в периода на абитуриентския бал – леко ми се губи, тъй като тогава рядко  преспивах два пъти на едно и също място – бяхме достатъчно малки, та Ловеч да ни се види пълен с нощни изкушения от всякакъв род и вид, пък и учителите ни вече бяха вдигнали ръце от нас. Все пак, след блестящи оценки по литература и едно позорно, но напълно достатъчно за целите ми представяне по история, записах първия курс на философията през 1988 г. в Софийския университет, който тогава тъкмо празнуваше своята стогодишнина. Бях се класирал и за немска филология, въпреки факта, че на изпита писах доста свободно и едва ли не си измислях думи с помощта на различни представки и наставки, когато исках да се изразя „по-ясно” според собствените ми идиосинкретични критерии. Разбира се, в Ловеч вече бях успял да се запозная с някои писания на Тодор Павлов, както и с книги за Кант от надлежно проверени съветски автори като Арсений Гулига и дори със самите „Икономическо-философски (или беше обратното?) ръкописи” на човека с голямата брада, плюс някои откъси от Хегеловата „Наука логика”, в която прочетох, че битието всъщност е просто дума и е същото като небитието. Нещо, което тогава, както и сега, ми прилича на една огромна не просто неистина, а направо – глупост. По това време (лятото преди университета, което прекарахме в безкрайни алкохолни запои на Морето, гарнирани със слушане на „Либерта“ „на макс“ в 6 часа сутринта под плажните чадъри) главата ми бе препълнена с усвоени фрази като „тъждество на историческото и логическото”, „пътят на изложението е противоположен на пътя на изследването”, „човечеството като цяло не може да си постави цели, които не е в състояние да изпълни” и „диалектиката е алгебра на революцията”, и въпреки разочарованието ми от факта, че нито едно от светилата на официалната естетика (от Тимофеев през Каган в СССР до Пенчо Данчев и Пантелей Зарев у нас) не бе успяло да обясни що е то „художествен образ”, страстно воювах в частни записки с консервативно-мухлясалия за мен мит за Одисей на Тончо Жечев и бях особено горд с формулировката, която бях намерил за личността на Левски, а именно: „гений на ставането”, каквото и да трябваше да означава това. В същото време публично наричах Съветския съюз „Империя на Злото”, под влиянието едновременно и на Роналд Рейгън, и на „Междузвездни войни”. Тогава си бях купил и една антология на съвременната американска поезия, от която ми допадна Грегъри Корсо. Емили Дикинсън познавах бегло още отпреди, в преводите на Цветан Стоянов. Керуак също ми харесваше, но повече – по принуда, отколкото – по убеждение. Никога не съм си падал по Лермонтов – просто още един неприятен тип с навирен нос, в моите очи.

Не много месеци по-късно в София, продължавайки да изучавам Маркс, Енгелс и Ленин (, който винаги ме е дразнел с просташкия си вкус и стил на писане), за която цел специално си бях набавил многотомните им, но  все пак, не пълни издания, разбрах, че марксистите така и не могат да се справят в теорията на отражението с това да разберат какво точно е съзнанието. Както и че имат и ще имат големи проблеми, както със системата на диалектическите категории, която така и не бяха завършили, така и с всички нови открития в науката. През цялата си история те бяха удивително враждебно настроени с чугунените си сталинистки мозъци и към генетиката на Мендел, и към относителността на Айнщайн, и към логиката на Ръсел, и към кибернетиката на Винер, за сметка на което пък разполагаха със собствените си доморасли и безспорно – идиотски теории на „учени” като Лисенко, Мичурин, Мар. В свободните от марксизъм дни се „утешавах” с „Животът на Арсениев” на Бунин и с катехизиси от различни християнски деноминации на български, руски и френски език.

Но идеологията ми по това време продължаваше да е стриктно-марксистка, което в разбирането ми означаваше – Маркс, коригиран чрез ретроспекция към Хегел. Дотам, че, – както вярвах, кризата на социализма по това време можеше да бъде разрешена само чрез нова революция: този път –  от социализъм към комунизъм… Или както се изразявах – аз представлявах едно от радикалните крила или перца на съществуващото само в моята глава движение „македонствующе ново ляво младохегелианство”. Резултат от всичко това , към края на първи курс изненадващо се появи една, по новоплатонически извезана, ръкописна, в буквалния смисъл на думата, студия върху философския смисъл – не върху смисъла от  заниманията с философия, нито върху смисъла на нещо определено като битие и пр., а върху това, какво представлява самата философска нагласа. Главният извод тук беше, че тази гледна точка е нещо самостоятелно и „идеално“, и съвсем различно от „реалността“ – една доста съмнителна „новина“, поднесена от моя милост в подражание на Платон… Скоро към тези интереси се прибавиха и заниманията ми с ересите в историята на средновековната философия, които доведоха до някакво, от сегашна гледна точка, доста фалшиво и милозливо мое, като че ли християнско светоусещане. Ако трябва да съм по-точен: християн-социалистическо такова. Всъщност, марксизмо-социализмът ми продължи доста дълго – някъде от 1987 до след 2002 г., когато беше заменен от безмилостно либертарианство в икономически и политически смисъл. Понякога, още в Ловеч, той (марксизмът ми) беше смущаван от сведенията, почерпени от книжки, издадени от БАН и преразказващо-критикуващи екзистенциализма, от които още като ученик си бях изработил представа, че същият е нещо като внезапно и краткотрайно възприемане на нещата (като синьото небе) такива, каквито са, – а това пък изобщо не се срещаше у Ленин. Във втори курс всичко това бе започнало да ми идва малко в  повече, и затова реших (с утвърдена молба до ректора) да премина към индивидуален план  на обучение, за да си изясня сам всички тревожещи ме противоречия. Така висях по библиотеките и само ходех по изпити, без много-много да  посещавам лекции. Това хич и не беше загуба голяма, тъй като тогава голямо количество странни преподаватели преподаваха голямо количество странни по  качество (все по-ниско с напредването на курсовете!)предмети.  Повечето от професорите и доцентите бяха или полезни изкопаеми с изтекъл срок на годност, или: току-що изгряващи, но за беда, посредствени откачалки. Обучението по философия в България беше, а може би и все още е (следвайки линията на постоянния си упадък) организирано исторически. Никой не ни учеше на проблеми и начини за решаването им, а вместо това уж ни учеха кои от големите традиционни фигури какви проблеми са разработвали и как са ги решавали. Все едно да учиш литература без капка внимание към граматика и стилистика, като единствено се интересуваш от герои и сюжети. Това особено се почувства след краха на социализма, когато задължителната схема на идеологическия подход се разруши напълно и остана чистата доксография. Затова и най-добрите ми преподаватели бяха по история на философията – от тогава формиращата се „средновековна мафия, под егидата на Цочо Бояджиев (от сякаш по инквизиторски вечно намръщения К. Янакиев до битово-хулигански-жизнерадостния Каприев), та чак до специалиста по Кант & Co. от Марбург – Иван Стефанов, който на 40 години изглеждаше сякаш е поне на 75. Установих и една изненадваща пластичност на мисленето и изказа си – когато четях Декарт и след това пишех нещо, пишех без да го съзнавам, в стил като на Декарт. Когато четях Платон, когато четях Бъркли… и т.н., се влияех постоянно. А пък учителката ми по английски (която учеше тюркология като основна специалност) ми казваше, че устройството на гърления ми апарат е такова, че предполага да се занимавам с арабски език. Това частично се потвърди много години по-късно, когато видях, че по всяка вероятност произходът на рода ми по мъжка линия се вписва в павликянската ерес. Учителката ми по френски (и гадже на един френд) пък я изгоних, след като разбрах, че са ѝ забили оценка „среден три” на изпита по историческа граматика. Или правим нещата както трябва и работим с правилните хора, или не – нали така? Спрях да чета Достоевски, защото много ме напрягаше – вдигах температура от превъзбуда и не можех да спя – нещо нездраво, което нездраво ми се бе  случвало само с „шахматната“ новела на Цвайг преди това.

 

В.Б., Л. а.

 

През летата в годините на странствания (1989-91), чичо ми ме пращаше в Англия, Франция и Италия (Кеймбридж, Урбино  и Париж) където в летни училища понаучих съответните езици, а после и сам се позанимавах с латински и старогръцки, които тогава успях да добутам до пасивното и bilingua ползване на специализирана литература с достатъчно беден речников запас. Почти не се занимавах с книги на български, но четях много на руски, поради хубавите преводи и издания на класиците и близостта на терминологията до българския словесен фонд. Упражнявах всички езици, които не знаех на различно ниво.

Демократизацията ни вървеше с пълна сила и с единствена цел – окончателната победа на прогресивните сили над здравия разум. По телевизията беше бъкано с предавания за полтъргайсти, за рисуващи с ръце екстрасенси и за неспиращи посещения от извънземни. Във вестник „Култура” прочетох (покрай най-пресните новини за живота и творчеството на Бодрийяр) на първа страница и явно изключително ценните за редакцията там спомени на някаква порно-звезда и как точно тя била издоила с уста жребец в един свой „филм”. По улиците кучета разкъсваха хората – като в роман на Ф.М., а вечер потупваха клиентите в ресторантите с бухалки, като в разказ на Буковски. Овцете радостно скачаха по площадите и махаха байрачета във всички цветове на дъгата, общественото пространство бе запълнено с непознати доскоро лафчета, хвърляни от припряно-фъфлещи „експерти” в очите на слепите. Непрекъснато се говореше за „отлюспване”, „електорат”, „Път към Европа” и „вот на недоверие”, а народецът зяпаше всякакви измамници по кабеларките и гласуваше за едного или другиго – за онези, които най-накрая все пак трябвало да ги „оправят”; и накрая ги оправиха – през една прекрасна зима започнаха да получават заплати от по 2-3 долара на месец… А в това време темпът за ръсене с голямата лъжица на нелепици от различни доморасли „постмодернисти”, които вместо да стоят там, откъдето са тръгнали – т.е. вместо да си варят лютеницата и да си гледат пиленцата на село, пишеха „поезия” и „статии” в периодичния софийски печат, започна равномерно да се увеличава. И така – та до ден-днешен. Що се отнася до мен, аз бях дошъл от малък провинциален град с все още ненапълно унищожени от комунягите вековни еснафски традиции в благоустройството, и с отчаяни остатъци от някаква буржоазна порядъчност в нравите на това населено място, а София – с нейните мръсни и разбити улици, с бездомните си животни и сбирщината от претенциозна простотия, натегачество и липса на минимално домашно възпитание и маниери у повечето ѝ обитатели, ме отвращаваше. Те не знаеха как се ядат спагети, но – тръгнали да пишат дипломни работи за Кандински? София, впрочем, продължава да ме отвращава; дори – все повече.

С женитбата ми се върна и частица от ранния ми детски формализъм, когато четях всички запетайки в книжките. Тогава донякъде теоретичните ми нагласи светкавично се замениха с практически стъпки – никога до този момент не бях пазарувал в магазин, не знаех разликата между това телешки шол ли да си купиш или свински врат, не бях носил дамски обувки за смяна на счупено токче, не бях плащал ток, не знаех как се подава молба за прокарване на телефон до апартамент и пр. Тогава си правех огромни списъци с неща за правене, стигал съм до над 65 номерца в тефтерче или върху изолирано листче: да проверя размера на пердетата, да се обадя на инструктора от Червения кръст във връзка с шофьорските курсове, да отида да си взема стипендията, да купя лук, да не забравя да преместя еди-коя си щайга от еди-къде си еди-някъде, да взема боя за обувки, да проверя кога изтича срокът  за подмяна на не помня вече какво и всякакви други родове и видове битовщини и дреболийчици. Вършех всичко това донякъде с удоволствие, тъй като то ми вдъхваше чувството, че живея, че живея наистина, че живея на момента. Дали това чувство е било оправдано или лъжовно, все още се затруднявам да определя. Може да е било безпаметно потъване, пропадане в ежедневието, пълно с наивитет и преди всякаква редукция, може да е било илюстрация на израза, че „дзен“ не е да белиш картофи и в това време да си мислиш за Бог, а че дзен е просто да белиш картофи. Може да е било и двете.

Междувременно мирогледът ми търпеше бурни промени, дори – развития. Естествено, постоянно ми влияеха големите автори. През първи курс това бе Платон, около когото естествено се навързаха Лосев и Соловьов/Флоренски/Розанов и вся остальная сволочь. От тях оцеля само последният, може би защото е по-добър от Ницше. След това дойде Аристотел, от когото харесах „Метафизика”-та. После основно – Кант (каквото се сетите), Хегел (също), Фихте (наполовина на предния), Шелинг (пак така), Хайдегер (пак каквото се сетите). Хусерл изучавах подробно, до тегавост (включително в специализирани семинари, на които изнасях доклади за Шестото му логическо изследване, които не само аз, но и водещите ги не разбираха), но никога не съм го почувствал – нещо повече, намирах повечето от писанията му за просто нелепи. Добър спомен от семинарите е един мой доклад за разбирането на времето у Уилям Окам. Към края на следването си се запознах с Фройд (не толкова общите му и тривиални разглаголствания, колкото множество конкретни терапевтични случаи, от които се убедих, че този човек едва ли някога е излекувал някого от нещо) и с Попър (под „запознаване” тук, както и по-горе разбирам – проучване на максимум възможни текстове, по възможност в оригинал, със записки, преписване на цитати и разсъждения. Французите намирах, както и още намирам, за интересни дотолкова, доколкото може да е интересен един луд човек за психиатъра – не считах, че някакво философско значение може да се крие в изследването на подробности върху начините за мастурбиране у древните римляни, или във фантазиите на побъркани масови убийци от 18-ти век, или пък в словесни игри и бръщолевения по повод класическите автори. Освен за изгубеното време години наред с Хусерл (и не в чак толкова голяма степен с Хайдегер), много съжалявам и за няколкото книги, които тогава по инерция се насилих да прочета от Хабермас – намерих го за удивително многословен, тривиален и изобщо – скандално „неблестящ“.

Завърших с дипломна работа от сто страници, която написах за един месец, върху понятието за безсмъртие у Кант, където обвързвах трите теми (Бог, свобода и безсмъртие) на метафизиката с трите „отрезки” на времето (минало, настояще и бъдеще). Това, според скромното ми мнение, е най-доброто, което въобще някога е писано на български за този автор. Във всеки случай, към точката за завършването на философско образование, вече бях усвоил почти до съвършенство една приповдигнато-витиевата нагласа –  един квазихайдегериански и ужасяващо-високопарно псевдопоетичен в най-лошото значение на тези думички жаргон. На него бях способен да изразявам на български всичко онова което ми се струваше важно, без да давам изобщо гаранции, че предавам на страничния наблюдател някаква информация. Това е много добре видно от едно мое кратко съчинение за същността на философията. Имах и неколцина умни приятели, на моя нога „мислители”, с които вместо да си говорим за „живота”, се осведомявахме един-другиго кой какви книги си е запазил в шкафчетата на Народната библиотека.

 

1993…

През едно много закъсняло лято бях вече кандидат-аспирант с мъглявите убеждения, че по принцип трансцендентализмът е прав, но все пак се налага той да бъде коригиран и с известна феноменологическа критика. По време на аспирантурата си, която така и не завърших поради повече от прекомерното си задълбочаване в най-езотерично-специализирана и (както ми се струваше тогава, дори исторически-мистична) тематика, се занимавах и интензивно, и екстензивно с Кантовия „Опус постумум” и книжнината около него. Надлежно прочетох релевантното, проверих и книжка по книжка всички статии в списание “Kant-Studien” от началото на издаването му. И накрая останах с чувството, че се сблъсквам с някаква нова схоластика. Защото при Кант ставаше дума за това, че за да може човек да възприема и мисли (като преход между философията и науката за природата) света като съвкупност, на базата на физически феномени като притегляне, сцепление, магнетизъм и др. от вещи и енергии (движещи сили), какъвто последният безспорно е, се налагало първо човекът да го „положи” (света, каквото и да означава това) като удвояване на явлението и хипотеза за топлорода, а по-късно: и за етера. Но преди това човекът трябвало да положи себе си самия чрез само-афекция, което пък на свой ред било възможно само ако той още по̀ о-най-напред положел идеята за и на съществото на Бога като природна и морална тоталност в себе си и извън себе си. И то, едва ли не – като система от ценности и „амалгама” в стила на Заратустра, който според Кант бе фигурата на бъдещата европейска философска ситуация. Бедни, бедни Ницше, защо не умря при Гредетин!? Както стана ясно след две-три години: потънах в една тъмна материя, към която постепенно изгубих интерес поради подозрението, че не всичко, което може да се каже, е способно да съществува във всички смисли на думата „съществуване”.

Жалко само, че тогава не се запознах по-добре с британския емпиризъм (имам предвид, най-вече Лок и Хюм, не толкова Бейкън, Хобс и Бъркли), вместо да си губя времето и нервите с философско-научната фантастика на феноменолозите (с такава, примерно, са пълни трите тома на Едмундовите „Идеи…”), от която най-добър си остава единствено анализът на вътрешното време-съзнание. Защото вече ми бе ми станало ясно, че от трите големи традиции в западната философия – условно и неточно наречени: една херменевтична, една критична и една аналитична, познавам само първите две, а третата нещо ми се губи. Правичката казано, още в края на първото ми следване, попадах на трошици от определени автори, които ми правеха впечатление като не „по-сухи”, ами – един вид „по-трезви”. Като Конт (учените за прогреса на науките) и Брентано (учението за очевидността като последен критерий за истината) или Карнап (с рязкото разделение между логическо-езикова форма и не-езикова фактичност). Макар че в четвърти курс бях написал специална курсова работа по философия на историята срещу Шпенглер, той всъщност бе тайничко одобрен от мен в основите си. Всичките подобни векторчета, понеже не се съмнявах (а дали съм бил прав тогава или не, сега не зная) в принципното единство на философията, въпреки набиващите се на очи разногласия между отделните философи, и се наслояваха върху една стабилна за мен канава от неговорещи празни приказки, почтени, но малко старомодни неокантианци или психологисти от края на 19. век. За сметка на това, двата тома от Гадамер („Истина и метод” с добавъчните материали) само затвърдиха мнението ми, че повечето херменевти са не нещо повече от изкуфели сладкодумници, след като на над 1000 страници човекът обясняваше, че всъщност истинската истина е без метод, тъй като тя е просто една игра на езика със собствената му традиция. Въобще недоверието ми към подобни ала-бали нарастваше – особено след като една специалистка по Киркегор, след като спря токът заради режим на енергията, в тъмницата въодушевено и едва ли не „литургично” ни заобяснява, че при Мартин Бубер в диалогичния мрак, равен на светлина (или обратното?) „антиномиите” (кои точно?) били ставали „едно”. Убедих се, че косъмът на подобни особи не блести от морална чистота, след като малко по-насетне тя изостави мъжа си, също философ, който почти клинично откачи, само и само за да емигрира в някакъв университет „на Запад”, като после му взе и децата и, най-вероятно, се е омъжила повторно по сметка? Въобще, срещах по пътя си на млад и сякаш перспективен „учен” всякакви етично-умствени отпадъци, което ме накара като аспирант (сега е „докторант” – демек, от „въжделяващ”, епитетът е повишен към „научаващ”) да почета и малко метаетика, при което така и не разбрах нещо, освен основните тези в „Принципиа етика” на Мур.

 

И. Б., Лч. 1972, Рис.65×55, туш, Л.а.

 

През летата по селата преговарях „Онегин” и „Фауст”. Правех, правил съм и още правя някои кратички преводи, за удоволствие.  Последните ми са на Ръсел, Екхарт, Лайбниц, Хаман, поезия от Рилке, Хьолдерлин и др. Полезен жизнен опит тогава, в средата на 90-те, когато работех на няколко работи, а нямах никакви пари, беше и битността ми на преводач на новините в Националното Радио, която малко пооправи стила ми на изказ, орязвайки утежнения синтаксис и увъртанията с многоучени думи. Приблизително тогава уж спечелих и един конкурс, организиран в Париж за нов отговор на стария въпрос към Русо – първо ми се обадиха от посолството, пък после стана ясно, че всъщност след това печели някакъв популярен по това време в определени властови среди седесарски писател, когото днес никой, и вероятно – напълно оправдано, и не помни с нищо. Запознаването ми с Русо породи у мен мнението, че той просто е бил един непресторен мръсник. Но, по-важно: безпощадно ми стана ясно, че официозната работа в България – кучета я яли. Нещо, което се потвърди малко по-късно после, при неописуемо манипулираните, до смешна непохватност, изпити за асистент в Университета, които, естествено, бяха спечелени от някаква роднинка на някаква тогавашна преподавателка там.

Макар спешно да разбрах, че Академията не е най-доброто място за плебеи със самосъзнание на патриции, все пак постъпих на подобна работа в друго висше учебно заведение с технически профил, където поне имах повече време да работя по второто си, станало вече текущо, образование. Тази работа скоро напуснах, след като видях, че се храня с купони, от които коремът ми след два часа почва шумно да курка, докато преподавам пред черната дъска на студентите – бъдещи служители в горски стопанства Бъркли и Майстер Екхарт. И след като се досетих, че от десет години не съм си сменял струните на китарата заради безпаричие, камо ли – да сме могли да отидем на море. И след като заподозрях, че когато синът ми стане първи клас, ще се затрудня да му купя тетрадки и учебници.

 

1996…

Там някъде усетих, че в – така де се каже, идеологията ми, има сериозни пукнатини, които вече са се разширили до пропукване. Докато като дете се движех, с различна скорост, редуване и смяна на направленията, главно между рисуване, музика и най-вече четене, като ученик – и после в студентските ми години, след като към скромните ми интереси се прибави и философията, ми стана все по-трудно да удържам неясната смесица от всички тези неща плюс хипарско-битническите ми настроения, социалистическите утопии и официалното православие, набрало скромен импулс веднага след „падането на комунизма“ и „избухването на демокрацията“. Едни хубави народни изрази за умственото ми състояние тогава, са „междуцарствие“ и „обърквация“. Когато завършвах втората си магистратура, коктейлът вече започна, само започна, да се оформя като по-различен: на мястото на християнството, в синхрон с някогашните ми и много по-ранни представи за „духовност“ а-ла Джордж Харисън, започна да пробива и коренчето на Далечният Изток;, на мястото на социализма –  недокоснатият от човешки ръце социално-регулативен механизъм, на мястото на патетичните феноменологически рецитации дойде по-трезвата, но и по-суха и леко лингвистично-формална теория на познанието. И се позавърна музиката – предимно инструментална, защото винаги съм мразел да пея, особено пред публика, още от дете и после, с ученическата ни рок-групичка. Имах чувството, че човешкият глас е прекалено съкровен и че когато си отвориш устата, някак всички могат да научат тайните ти – дори не толкова от думите, колкото от височината, произношението, настроението, дъха. Затова, поне тогава, се отнасях с определена симпатия към критиката от страна на Карнап срещу Хайдегер, в която първият твърдеше, че както метафизиците, така и критиците на метафизиката, придържащи се към метафизични средства, са всъщност само едни музиканти, но – без никакъв музикален талант.

Да, решителна промяна настъпи с ученето ми на икономика (добре, че спечелих с есе една от двете стипендии на холандското правителство, защото иначе нямаше да мога да се запиша поради липса на пари за таксата; понеже знаех, че есетата ще се оценяват не от икономисти, а от английски филолози, нарочно набутах вътре доста скрити цитати от Ролан Барт, за да може да трепне нещо хуманитарно в сърцата им) от средата до края на 90-те, когато разбрах, че критерий за учене не може да бъде само пасивното и представно-ориентирано възприемане, но че – за определени области от съществуването – е нужно и активно, процесуално, дали с думи, графики, знаци или числа – моделиране/трансформиране на онова, което така или иначе, дори временно, приемаме за реално. Учих стопанските науки доста отдадено и, както винаги, сериозно. Вече се бях отказал от немските приказки, предпочитах англосаксонски схеми, които в учебниците по икономика много повече наподобяваха символите от страниците на Фреге или Ръсел, отколкото анализите на стихове от Рилке или Тракл. Когато приключих с второто следване и започнах да работя като банков служител, и сблъсквайки се с определената наличност на икономиката и прилежащите ѝ действия, при която или връщаш кредита, или ти взимат къщата през ипотеката, без много-много метафизически и лингвистични усуквания, развих някаква форма на, да го наречем, позитивизъм (който все още, бе комбиниран със социализъм, макар и това да ставаше напълно несъзнателно).

 

1999…

Тогава се появиха и нощите след тежки дни, в които спях като пън след като съм работил като куче. Не липсваха и куриозни случки, като например да ми предлагат подкупи – включително, от моя много близка отдавнашна позната, която като че ли се почувства по-неудобно от мен когато и отказах, отколкото аз, когато тя ми предложи. Но, такъв режим на съществуване си има и своите предимства – най-малкото, защото диамантите се получават на тъмно, а и при високо налягане; тоест, когато си зает с реалности, започваш да не си пилееш времето, внимаваш да не го запълваш с излишни глупости (например – с четене съчиненията на Лакан).

Пак по това време (под влияние на Карнаповата критика на метафизиката у Хайдегер и на неговите книги по логика, върху които бях хвърлил няколко погледа) бях убеден, че определени изречения в езика ни не обозначават нищо – един въпрос, относно чиято възможност изглежда много трудно да се даде определен отговор, тъй като или трябва да се признае, че дори да не обозначават, те изразяват („Очевидно”? „Нещо”?), или – ако пък те обозначават нещо несъществуващо, то все пак си остава да се обясни как именно става това, как се случва, на практика, тъй като връзката между обозначението и обозначеното би трябвало да се къса някъде. Което обаче не изглежда да е така. Във всеки случай, не изглежда да е така на пръв поглед. И ако то е така, шансовете да ни отправи в една неизбродна майнонгианска джунгла от същности с различни степени на съществуване, рязко нарастват. Съвсем отделен въпрос е – ако такива ми ти едни изречения наистина не обозначават, а само изразяват – то: дали те изразяват нещо важно или нещо неважно? Та нали светлината не огрява самата себе си (което е старата тема на немските мистици за вътрешната експлозия, за насочения навътре взрив, за имплозията като единствения начин да се измъкнеш от онова, което е винаги и тук, и сега)?

За да се върна към автобиографичното поле – работата ми на икономист за пръв път от много години ми даде чувството, че върша нещо, което ме потапя в себе си по всеобхватен и необятен начин, вместо просто да седя отстрани на света и да го гледам празно, без никакви произтичащи от мен резултати. Тя ми даде и три изцяло нови усещания – първо, за наличието на фиксирани структури, които най-често са измерими или поне изглеждат така, имайки и числов, и качествен израз, плюс нюха за разкопаване на отношения (пропорционални или другояче функционални) между елементите им. Второ, за развиване, за динамика, за изграждането на представи досежно някакви процеси, чиито части се променят всички заедно в най-разнообразни посоки и с различни скорости; всичките те или само някои от тях на фона на останалите, и включително: за прогнозиране с използването на статистика. И, трето, за нещо методологично – „пълно комбиниране” (аналог на Декартовото произведение на подмножества) на елементите в дадена система дотогава, докато се стигне до изчерпването на получените въз основа потенциално развитие действителни нови под-системи, някои от които могат да се изберат за дадени цели по-подходящо в сравнение с другите чрез построяване на матрици (а първият автор, който прави подобни проекти в областта на икономиката, мисля, си е не друг, а бащата на счетоводството и приятел на Леонардо – Лука Пачоли!).

Всичко това бе доста по-приятно в сравнение със замръзналите и претенциозни космогонични и антропогенетични локумджийски разкази на философите, познати ми от по-ранно време. В сравнение с патетичните охкания и ахкания на по-нови и настроени етически, автори като Ханс Йонас за отговорността, Дитер Хенрих за ядреното въоръжаване или Левинас за митичния и непоносимо сълзлив поглед на другия (в което той просто преписва едно към едно интуициите на Сартр: най-добрият френски философ, всъщност един генеалогически немец, тъй като е роднина на Алберт Швайцер от заграбените от французите Елзас и Лотарингия; заграбени, както съседите с помощта именно на тези същите франсета заграбиха части от България – което пък от своя страна плавно ни води към обоснованото предположение, че именно (пра-)дядовците на сегашните евробюрократи, съсипващи страната ни, са същите ония, които са я съсипали и в Берлин през 1878, и в Ньой през 1919, и в Париж през 1947).

 

2005…

Полекичка дойде и моментът, в който окончателно преборих вируса на социализма, поразил в течение на столетия мнозина иначе благородни мъже. Това стана след като Карнаповата терапия вече беше победила инфекциите на феноменологията и на кантианството в моя ментален организъм и след завръщането от Америка на един мой стар приятел. Той ме снабди с томове на хартия от Мизес и Ротбард и въпреки, че май не ги беше чел както трябва, аз надлежно ги щудирах в продължение на дълго време. Те (както и Хопе и де Сото) потвърдиха отдавнашните ми подозрения, че най-важното в живота на човека са отношенията му с другите хора, а не с безличната природа, нито с досадно-тревожните повици на самосъзнанието му, нито с имагинерно-постулираните божествени същества, създадени по негов собствен образ и подобие. С други думи, най-важна е свободата като независимост, която обаче е такава независимост, че нито уврежда другите, нито им помага без те да са го поискали, и така е твърде близо до безразличието. Затова, ако обществото не позволява свобода, то следва, че то не само може, но и трябва да бъде игнорирано – защото дори и самотната независимост е по-добра от робството насред тълпата.

Наистина, за известно време се утешавах с мисълта, че съгласно закона за материалната импликация би било напълно възможно от грешни предпоставки да се стигне до верни изводи. Тоест, че от коренно разминаващите се с Австрийската школа (които са ултра-защитници на пазара, несмущавани от политиката, както и хипер-критици на отказа от твърд, стоков, златен стандарт под книжните пари и на режима на частичните банкови резерви) начални микроикономически положения на марксистите не би било невероятно да се достигне до същите нападателни макроикономически заключения на социалистите. Само че след това разбрах, че е по-добре истинните изводи да се вадят от истинни предпоставки, и то – по правилен начин. Оттам до решителното отхвърляне на демокрацията и до приемането на анти-етатизма и анти-егалитаризма, на сецесионизма в политиката и възхваляването на Ханзата и брехонското право в останалите социални сфери, вече имаше малко на брой стъпчици.

 

…2019

Ако бъда принуден под заплаха от смъртно наказание да изложа за няколко минути сбито възгледите си за Вселената и всичко останало, бих опитал така: След края на Хубавата Епоха (от раждането на Пейо до смъртта на Пенчо в български контекст) човечеството изживява един неописуем с познатите ни рационални средства упадък в морално и всяко друго отношение. Това касае най-вече тоталитарните системи за политическа организация като ЕС и НАТО, за които се надявам, че скоро ще се разпаднат по примера на СИВ и Варшавския договор. Още – държавните регулации в стопанството, които само водят до все по-голяма бедност на населението, вследствие социалистическите намеси от страна на правителствата и на другите свръх-държавни образувания. То засяга и общата научна и философска атмосфера, и областта на изкуството.

С други думи, трите кита-врагове, които потапят човечеството като се гмуркат надолу в нищото, са християнството, демокрацията и социализмът. Те трябва да бъдат отхвърлени и унищожени не просто решително, а – с полагане на всички мислими усилия за тяхното незавръщане, ако не искаме в следващите десетилетия или в идните сто години поне, познатата ни западна цивилизация да изчезне с еднопосочен билет в миналото.

Коренът на злото, смятам, лежи в намесата на малобройни човешки същества, които са добре организирани зад маската на анонимни институции и действат в ущърб на останалите. А общото между всички хора е, че те са глупави, непросветени, малки, унизени, безпомощни, жалки и най-вече: страдащи от това, че живеят оплетени от илюзии, за които нямат ни най-малка представа. Повечето люде са водени от една странна симбиоза на концепти, заети едновременно от будизма и от фондовата борса. От два главни афекта: страх и алчност, които се комбинират по средата в равновесието на гнева. Страхът, естествено постоянно се подхранва обмислено и целенасочено от политически-корумпираните медии, докато алчността се поощрява от системата на централно банкиране с ролята си на кредитор от последна инстанция, което предизвиква объркване в хората относно истинския смисъл на термина „инфлация”. Както и на много други термини от сходно естество (ще спомена само т.нар. „брутен вътрешен продукт”, при който дейността на правителството се прибавя към благата, вместо да се изважда…).

От цялото си сърце приемам изискването на Конфуций най-напред и преди изобщо да се правят някакви реформи, да се изясни смисълът на основните понятия (да се просветли поне малко, ако не може да е изобщо, включително и понятието за реформи – бих добавил аз). С други думи, така нареченото разделение на (трите) власти от Монтескьо насам е напълно погрешно, и е едно безграмотно рисуване с пръсти във въздуха под налягане, а страданието, неудовлетвореността, вечно тласкащият напред нагон за безутешно търсене на успокоение, могат да се победят само по един начин: ако се премахне подтисничеството на държавата и на организираното стопанство като необходимо условие, и ако хората след това се съсредоточат върху себе си и се просветлят, разбирайки преходността на егоистичността си като достатъчно условие за промяната. Това би демаскирало сегашното обидно за достойнството на съществата състояние, в което всяко несъгласие спрямо спусканата отгоре (и правена отдолу чрез машинации, законови процедури, прекалено-грубо купуване на гласове и косвени плюс директни облаги за чиновническия апарат, който е главен легален крепител на всяка държава) политика се окачествява като фашизъм и липса на толерантност.

Защото, по Станиславски, всяка пиеса си има своя свръхзадача, която дори да не е видима никога, никъде, трябва да води постоянно играта на актьора към себе си – ако той, например, е решил да емигрира, дори начинът, по който пие вода от чашата или се завива преди да заспи, трябва да излъчва решението му за емиграция. В този смисъл, свръхзадачата на държавата е неочаквано проста – тя се състои в това: ако се наложи, а понякога – и даже без да се наложи – органите на властта да избият, да ликвидират населението си от подопечни овце за скубане, за да заличат по този начин всяка следа от възможност за свидетелстване какви престъпления са били вършени от същите тези органи. Навсякъде, където държавата е достигала до висше ниво на разпореждане, т.е. навсякъде, където човекът е бил максимално подтискан, понятийно-правомерно се наблюдава и скупчване-случване на огромни, възлизащи на милиони, физически жертви сред гражданите на тази държава. Сталин, Мао, Пол Пот в Кампучия…можем да не се съмняваме, че дори непредставляващите никакъв особен интерес като даденост и бъдеще граждани и селяни и на нашата вече почти унищожена страна, биха били с лека ръка жертвани и избити от управляващите ги, стига само управляващите да сметнат, че това им е по-изгодно от обратното.

Това е то, простата истина и може би първата аксиома на политическата наука и практика, която напразно ще търсите изложена в учебниците по теория на държавата и правото или по политология и социология, тъй като те се пишат в духа и в буквата , а нерядко – и от самите членове на същата организирана престъпна група, които пишат и законите в Парламента. С други думи, да живееш в държава и според нейните закони, за които никой няма спомен да е подписвал някакъв митичен обществен договор, а пък е принуждаван да „го“ спазва под страх от най-сурови наказания, е същото като да имаш отровна змия, която е пропълзяла под леглото в стаята ти, и по най-глупашкия начин да загасиш лампата като легнеш да спиш там за през нощта.

Простодушните и невежи хорица често казват, че България била зле, защото нямало държава. А е вярно обратното – държава не само има, ами и тя е прекалено силна. Опитайте се да не си платите данъците, или да проведете разследване по върховете за корупция и всякакви специфични за обитаващите тези върхове (rent seekers по Бюканън) други подобни престъпления,  и ще видите дали няма държава и дали тя не работи. И с разрешени, и с непозволени средства. По теорията на типовете народът и властта не са едно и също нещо – хората си мислят, че са едно и че се самоуправляват чрез управниците, а управителите прекрасно знаят, че овчарят не е овца, а че всъщност е вълк, назначен за овчар. Затуй често си мисля, че ако човечеството има шанса да преживее сегашната си епоха, то ще си спомня за държавността със същите чувства, с които днес си спомняме за робството или за човешките жертвоприношения. Ех, защо не съм Пишурката, та да взема да напиша една либерална утопия по подобие на Томас Мор!

Та, един добър път към подобно мечтано бъдеще би бил разпадът, дано да е сравнително естествен и не много насилствен (по примера по-скоро на Стария Рим, отколкото на Византия), на Европа, специално, на много (стотици, или по-скоро, хиляди) малки и суверенни общини от вида на ония в Германия отпреди обединението след средата на 19-ти век с прибавяне на общо и доброволно приемане на будизма като основен идеологически играч. Ако това не се случи, то плененото от моно-неврози християнство (фалшива общинност, водеща по необходимост към тирания на самовластието) ще бъде изметено от още по-примитивно обсебения от същото нещо ислям. Едната (по-младата) пустинна религия на омразата ще победи другата (по-старата) пустинна религия на лицемерието под благосклонния поглед на юдаизма – тяхната близкоизточна майка (пустинната религия на себеунижението). В този тип религии (простими са само персите, като индоевропейци и бащи на суфизма?) винаги съм усещал тлението, натрапчиво-сладникавия, полумрачен мирис на смъртта. Която води до смърт… специално за нашата страна, прогнозата ми е, че ако продължава да се развива по начина, по който го прави през последните десетилетия, тя би трябвало да изчезне като номинално-самостоятелна единица (политическа, етническа, историческа, езикова и културна – в случая формите на държавността не ме вълнуват особено) най-късно в края на настоящето столетие, освен ако не успее да запази част от територията си в границите на някогашната Самуилова България.

Но това изобщо не означава, че проблемите ще се решат, означава само, че ще се премахнат принципните пречки пред възможното започване за решаване на проблемите. Не означава чувствено обещание за максимално щастие, а означава суховато предвиждане на условия за минимално нещастие. И нищо повече, без гаранция, без очакване, без надежда. Без утопия, която да препоръчва, че е по-добре да състрадаваш някому, отколкото да го съжаляваш или –  отколкото да си безразличен към него. Защото главната утопия, която се разпространява услужливо сега е, че всички са равни във всичко (което само глупак би приел за вярно), като оттук се вади и невярното заключение, че при един-единствен модел за съществуване на обществото (а именно – насилствено финансираната чрез данъци държава, без значение национална ли е тя или не е – достатъчно е да не се поставя под въпрос „правото” ѝ да установява монопол върху процесите за функциониране на съдебната система и на вътрешната и външната сигурност)се вади и невярното заключение, че всички имат еднакво право да определят кой, кога и как следва да ги управлява. Най-лошото е, че при това и им се внушава, че всъщност те се управляват сами. Като че ли необходимостта някой да управлява другиго е очевидна или е изобщо доказана – нещо, което е, най-меко казано, крайно съмнително. А и, на всичкото отгоре, е грубо нарушение на теорията на типовете.

Така достигам до позицията си, че погромът върху мисълта, нравите и културата в лицето на обезличаващите всичко техника, пропаганда и маркетинг въз основа изсмукване на ресурсите през сатанински-корумпирания механизъм на обществените поръчки, датира от поне столетие насам. Прелюбопитно е как още преди повече от половин век във въпроса си за техниката Хайдегер доразработи Ницшевата тема за последния човек, който прави малко всичко около себе си. Този човек вече пристигна – и характерната му черта е, че оставен сам на себе си за десет минути, той изпада в паника без новини и прогнози за времето (сякаш е толкова трудно просто да погледне през прозореца?), без таблети, при паднали батерии на мобилния телефон и без синкаво-хипнотичното излъчване, идещо да го срещне откъм екрана на Матрицата.

Все пак, не отричам, че в историческото ни развитие има и добри, и лоши страни, като първите – естествено, са много повече от половината от цялото. Като личен вкус, това води и сочи към признанието, че деградацията в изобразителното изкуство започва от Сезан и Ван Гог. Не мога я да търпя и да приема за художници хора, които се затрудняват да нарисуват един картоф така, че да става ясно, че е картоф, а не камък. Което не е никак лесно, между другото. Още – отнасям се враждебно към абстрактното изкуство в широкия смисъл на думата (особено към мацаниците на Пикасо, Матис, Клее и Леже – но не толкова към Кандински и Мондриан, нито към Джакомети, Модилиани, Вазарели или Де Кирико и Дали).В музиката – следва да се заклейми и отхвърли издевателството над тоновете на Шьонберг и Берг (те са формален аналог на чалгата в интелекта, тъй като са достъпни за всички, но само вътре в обособен кръг) – но не непременно и на Стравински, Кейдж или на минимализма. В литературата – отричане на експериментално-хуманистичната разруха у Пруст, Кафка, Джойс, Йонеско, Бекет. Изобщо, в ориентациите сега епохата е много по-тежка от онази на соц-а: когато тогава ни кажеха, че (примерно) Ницше е лош, а Димитър Благоев е ОК, ние бързо „от обратното” заключавахме, че след като комунистите, които ни казват, че Ницше е лош, са тъпи, то от това веднага следва, че всъщност Ницше е готин, а Благоев е кофти. Сега това, в единното информационно-агитационно поле на стотици телевизионни канали и Интернет, е значително по-трудно като упражнение по правилно мислене за подрастващите олигофренчета.

Аз считам, че определени културни форми просто се изчерпват и след това няма смисъл от опитите за тяхно съживяване. То е като да се мъчим с компютър да направим по-съвършени цигулки от тези на Страдивари, макар че аз лично, ако можех да си го позволя, бих си купил инструмент от Гуарнери. Затова и не е оправдано сега хората да се опитват да дялкат скулптури след Микеланджело или да пишат стихове след Рилке, или да съчиняват музика след Бах и Корели. Казвам „Микеланджело”, а бих могъл да кажа – Бернини, или да спомена някой френски неокласицист от 19-ти век, всички те са еднакво недостижими. А що се отнася до Микеланджело, той – както и героят от „Червено и черно” ми е бил неистово противен всякога заради липсата у него (у тях) на онова, което Ръсел нарича в своята история на философията „космическа непочтителност ”. Тази непочтителност е същото, което Хайдегер има предвид под „хуманизъм“: едно прекалено засилване на субективното, едно налагане над природата до степен нейното увреждане, една необоснована вяра в собствената правота и интереси, една липса на усещане за нещо свещено и надчовешко – било то разум, било то чувство. Едно неуважително отношение към самата възможност за табуиране.

Естествено, с тези резки мерки не насилвам и нямам намерение да убеждавам или принуждавам никого. Всеки има правото да се саморазрушава, и нямам нито желание, нито интерес и време за допълнителни аргументи и разяснения; тук просто, и за развлечение, чертая базови нюанси от личната ми траектория. Подчертавам, че нямам нито умения, нито енергия да поучавам някого, някога, с нещо – все пак, не съм френски просвещенец отпреди 250 години (по тази същата причина неотдавна спрях и с организирането на моя частен семинар). Вие как си представяте някой брамин да се впусне в беседа на площада с парий, или пък Григорий Палама да вземе, че да спори с атеисти? Който много и добронамерено се обяснява с този и онзи, свършва или с отрова от бучиниш, или на разпятие. Освен ако към него не се отнесат милостиво, та да получи писмо-разрешение от императора да си пререже сам вените с чаша вино в ръка в хладката вана на вилата си с римска мозайка. Все пак, както казваше Гари Снайдър с чак провиснали от поетичност мустаци, истината е като корем на преминаваща жена. Да се надяваме, че все пак той е бил един от първите, които са я срещнали в този ѝ леко неудобен вид…

Ако някой все пак се поинтересува за частната ми визия за бъдещето, то има, струва ми се, голям шанс след няколко стотици годинки Европа да е статута на днешна Гърция – една някога велика, но сега ултра-провинциална в сравнение със световната икономика и култура територия, интересна само за туристи, които си правят снимки пред развалините на замъци, църкви, прочути пейзажи. Не изключвам България пък да е населена от някаква смесица между негри, руснаци, турци, цигани, румънци, араби, пакистанци и китайци, които гордо да ползват глаголицата и да пеят „Македонско девойче“ вечер по кръчмите на някой от диалектите на английския – отдавна вече станал официален тук  – така прославяйки хилядолетната си традиция по нашите земи. И дано да стане така, защото иначе ще е още по-лошо. Мислим, че това, моето, е фантазиране невероятно, че е трудно-осъществимо, че е неразумно много отдалечено от нас? А за колко време се сътворява статуя с чук и длето и за колко време се разрушава статуя само с чук знаем ли, помним ли? Колко време е нужно, за да се презапише, да речем, половин терабайт информация и колко време е нужна, за да се изтрие половин терабайт информация, сещаме ли се? В продължение на колко векове са били градени разрушените бързо-бързо 20 000 на брой, според Роджър Скрътън, църкви в Съветска Русия? Мръсна и долна консерва от британско boarding school с перспектива-като-на-жабата-вместо-на-орела, и с отвратително устойчив на умиране буржоазен здрав разум, ще кажат някои. Мамка му, лоша поличба е в днешни дни да пресрещнеш нормалност, биха казали други. Да казват.

Но, за да не сме само негативни, горната възхвала на реда, структурата и формата изобщо не значи проповядване на някакво сухарско-инженерно отношение към реалността, не; то е приемане липсата на радикална (степенната такава е допустима) разлика между материя и съзнание в един неутрален, но жив плурализъм (sic!) по Уилям Джеймс. Това е органичност, това е видът на жилките в растението, образът на скелета на животното, правилата за живот в човешкия свят. Защото и двете – и материя, и съзнание, са просто различен начин за подреждане на опита, на личния опит, без който нищо няма основа. Все едно съучениците от един клас първо да ги подредим азбучно според имената им, като съзнание, а след това на географски принцип според това, чий адрес е най-близо до училището, като материя. Редът, от общия ни езиков корен, който за древните индийци е бил „Рта“, за персите – „арта“ като в Артаксеркс, бидейки израз за благородие, за елините – „арете“, бидейки наименованието за добродетел.

В.Б., Л. а.

 

Редът е невъзможен без етажи, без йерархии, което гласи не нещо повече от това, че цялото не е частите си, но не защото е нещо повече, свръх, отгоре и в допълнение към тях, а защото то просто не съществува, зависимо от това, дали съществуват те – както множеството от лъжици в чекмеджето, което самото то не е лъжица, както сборът от индивиди не е индивид, както общо взети, нациите не са нации, нещата не са неща и ако всичките те съществуват в света, то от това още не следва нито че той, светът е нещо, нито – че съществува. Защо да не приемем тогава, че човекът, погледнат „отвътре“ не е нещо като кукла с части, с психически способности, а е поредица от матрьошки, от може би фрактално-обемно наредени един в друг пластове и слоеве от преживявания?

Тогава, приемането на традиционни (и „алгоритмични” –- като у Конфуций, у стоиците, у будистите, у йогите) морални норми – в духа на барока, гьотеанството и викторианската епоха, според които човекът е отношение между хармония и дисхармония на цели, неща и други неща, от които първите са само части, несъмнено ще допринесе за изправянето на опустошителната ни днешна духовна, и не само духовна (което е много по-важно, защото мога да живея цял живот без култура, но не мога да живея дори един ден без ядене), ситуация.

И, най-вече: приемане на това, че за проблема със смъртта и с бъдещия живот, с бъдещия не-живот, с бъдещото прераждане или не-прераждане не само не се е намерил още начин на решаване, но – и сигурно няма да се намери никога начин тоя проблем да бъде не дори решен, а – направо и само да бъде смислено поставен с човешките ни, твърде човешките ни способности, средства. Понеже, за да можем да го поставим, би трябвало да отговорим на въпроса, защо хората изобщо имат тела, и то – чрез нещо повече, отколкото само тавтологичното определение-уверение, че това е така, защото светлината не може да се върне и да огрее самата себе си.

Така че, повтарям: ако някой ме попита с опрян в челото револвер за това, как смятам, че трябва да се живее животът, аз няма да отговоря с необоснования аргумент на Мур от „Принципиа етика”, който в цялото си съчинение обяснява, че доброто е недефинируемо, а в края му изведнъж изненадващо и напълно необосновано плясва (направо казано – „цапва”) твърдението, че доброто май все пак е нещо като живот, който бивайки не съвсем лишен от материални блага, освен това е живян в компанията на добри приятели, заедно отдадени на наука, възвишени размишления и изкуства.  Не, не. Това ми изглежда една прекалено захаросана версия. Светът е прекалено жесток и грозен (животът постоянно открива играта с дебют, смъртта постоянно го бие с матиране), за да можем да го преглъщаме с помощта на такива квази-обожествяващи конструкции – той не е библиотека, нито художествена зала – – той като да има структурата на бойно поле или най-малкото: на спортна арена.

За мен добрият (правилният?) живот е нещо най-най-просто. Това е свободата (липсата на външни пречки пред теб) да живееш така, че другите (от членовете на семейството ти, през приятелите ти, до така наречените „управници” с техните „закони”, които направо си нямат нищо общо с естественото право) да не ти се месят в избора, при положение и че и ти не се месиш в техните избори. Което всъщност е еквивалентно на съждението, че свободата – това е правото на (post factum) грешен избор.  Или – отсъствие на рационализираща, техническа инструменталност извън сферата на частното; нещо, за което, за мен, като произход на злото тук и сега пишат с различна степен на проницателност и от различни гледна точки, поради най-разнообразни причини и условия, иначе толкова неприличащи си автори като Хайдегер, Ясперс, Ръсел, Маркузе, Тулмин…та дори – и безкрайно празният Адорно.

С други думи, ако някакви хора искат да живеят заедно по даден начин, това стига. А ако някой друг иска да прави нещо, което според теб не е правилно и дори – съсипва живота му: да имаш правото да останеш безразличен (безразличието, равнодушието – това е майката на всички добродетели, защото то представя ситуацията не просто на, а – дори – преди първоначалния избор) стига само той да не иска това, докато в същото време – и ти не го искаш. Като във всеки момент имаш ако не задължението, то поне правото да не си пацифист – това, надявам се, се самоподразбира.

Да, да… свободата изобщо не е добродетел. Тя е условието за всяка добродетел. За Майстора от Ерфурт едно нещо е тогава свободно, когато – и само когато – едновременно то от нищо не зависи, и от него нищо не зависи. Или иначе казано, при условията на спонтанен ред из хаоса, който не е липса, а е неопределеност и където вечно новото прозрение е, че ако хората бяха достатъчно морални, нямаше да съществува правото, което не означава, че нямаше да съществува икономиката, макар и тя да е под-множество на същото (какво точно подмножество му е тя, е малко по-друга бира). За политика пък – изобщо не говорим, нито обсъждаме или излагаме.

Като имаме предвид, разбира се, че колкото и наши, засега непубликувани типоскрипти да колекционираме върху десктопа на лап-топа си, колкото и да пием бял трън и куркума за седативна слим талия и/или да напредваме в санскрит, в диференциалните уравнения и пр., то накрая всички ние ще пукнем като псета (и най-вероятно, много уплашени и непомерно самички), поради което ще е в пъти по-естетично да ни изгорят, вместо да ни погребат.

Затова е много по̀ запредпочитане, вместо теоретично да изучаваме фаталната отрова по стрелата, която животът е пуснал в нас още в момента на зачатие,  да пробваме поне донякъде да я изтръгнем на практика. И нека се избягват всички крайности, не само крайността на прилепване към навика за живеене. По същия начин, по който не бих похвалил и алчността към знание, нито страха от всичко „низше“.

Което повдига небезинтересните теми за връзките по следване между будизма и антисоциализма, и при плътно придържане към емпиризма. Който не ми вярва, да се запознае с романите на Виктор Пелевин на тема империите на вампирите, еротиката на изкуствения интелект, джаните и дискурс-монгърите или пък, с транс-хуманистичните опасения на Уелбек.

„Казах!“, както пишеше едно време в приключенските ми романи за индианци и каубои.