Ботанистът Дилен разделил мъховете на такива „с пластинки; порести; и подобни на таралежи“ – научавам от „Philosophia Botanica“ на Линей (пар. 75). Мисля си, това разделение се базира на подобия в природата, тоест, на метафори; и можем да си представим самия Дилен, който разглежда мъховете, да речем, по онзи къс гранит, заоблен от хилядолетното движение на водата, и от ветровете, разбира се, с тяхната мистериозна мелодия в трептящите клони и борови иглички –  песен, изпълвала с хилядолетия мъхестите ушета на горски обитатели; а можем да си представим и погледа на Дилен, търсещ да различи в шумата нечие бавно, дори тромаво, съдейки по шума, крачене… – таралеж! Следва проблясващата мисъл: как си приличат таралежът и мъхът! О, тръпката ще да е била удивителна.

Метафората, според точното определение на Джеймс Карс („Крайни и безкрайни игри“) е „съчетаването на подобни, но различни неща, така че едното никога да не може да се превърне в другото“. Точно така. Мъхът никога няма да бъде таралеж, но двете са завинаги съчетани в тази невъзможност. И в образа ѝ прозира, тъй сладка за човешкия интелект – мистерията. И още, казва Карс: „В основата си езикът има характера на метафора, защото независимо от всякакво намерение, той остава абсолютно различен от това, за което говори.“ А грандиозният финал на цитата (който намирам в едно есе на Юрий Манин) гласи: „Именно понеже природата не може да бъде обхваната с думи, съществува езикът“.

Дали това е така обаче, се питам. Дали именно защото езикът се стреми да обхване природата, той съществува. Несъмнено има красота в тези мисли, най-малкото защото те се отнасят към големите неща в живота, към възвишеното. Какво е езикът? Защо говорим? Какъв е този свят, това слънце, конкретно тук,  така меко и бяло в зимната утрин сред опалните стволове на голите дървета? И какво би означавало думите и нещата да съвпадат, когато например говорим за несъществуващи неща? Или като онзи сън – вече не помня кой автор и къде – в който сънувачът сънувал, че му подават цвете и се събудил с истинска лилия в ръката?

Вярно е, че едно назоваване или описание може да бъде по-малко или повече точно, да бъде на по-малко или по-голямо отстояние от нещата. И в това отстояние, както ми напомни един приятел в разговор на по чаша вино неотдавна, пада – като в дълбока клисура – сянката на нашата смъртност. Приятелят ми цитираше един от поетите романтици. Сянката е нашето несъвършенство, неспособността ни да доведем намерението на ума докрай, до положението, в което думите стават едно с природата. Несъмнено ние продължаваме да говорим, защото никога не можем да кажем всичко докрай, но не затова говорим поначало. В основата на езика стои не невъзможността за съвършено единство между думите и нещата, а стремежът към него, тоест, вярата, че бихме могли да го постигнем, било то и в признанието ни за провала. Ето:

Има неща, които отлитат – пише в едно ранно стихотворение Емили Дикинсън: птиците – часовете – пчелите.

Има неща, които остават –

Мъката – планините – вечността.

За тях Емили Дикинсън казва, „не подобава на мен да говоря“.

„Има неща, които в покоя си се извисяват.

Нима бих могла да обхвана небето?

Как Енигмата необозрима стои!“

 

Аз, читателят, роден 150 години по-късно, разбирам що за поглед е отправила Емили Дикинсън към небето! Чудото на езика…! И забележете, разбирам, благодарение на нейната реплика, а не на каквото и да било описание. Чувството е назовано точно. В момента, в който Емили Дикинсън поглежда нагоре, небето се превръща в знака на Енигмата – енигмата на удивлението, на човешкия възторг пред самата необятност на света. И небето се отнася към Енигмата така, както думата „ябълка“ се отнася към ябълката на бюрото ми. Не се ли вгледам в леко набръчканата ѝ зимна кожа, в сенчестите ѝ цветове и грапавини като малки пясъчни наноси по брега на планинска река, тя не е знак за нищо. Но ако видя в нея пътя ѝ от пъпка в цвят и плод в ръката, тя мигновено става знак за самия природен процес, който стои в основата не само на нейния, но и на моя живот. Ябълката един вид разгъва своята безкрайност от взаимоотношения. Да, тези взаимоотношения са необхватни като цяло, но човек може да стои в средата на живота и да разбира, че вселената се простира във всички посоки до необозримост. Назовавайки ги, човекът започва да дава очертания на нещата, да ги извиква от тяхната необозримост във видимото. Тук се корени нашето говорене и затова поезията е била и ще бъде винаги първа сред видовете човешка реч. Тя дава този първичен запис на осъзнаването на нещата в думи. Убедена съм, че първата реч, хронологично дори, е била тъкмо този вид поезия. От нея нататък може да се надгражда, както при Дилен, с редене в категории и търсенето на природния порядък.

Всичко това вероятно звучи много отвлечено на съвременния читател. Какво небе, видяно на фрагменти между потъмнели и мръсни покриви и над кални улици? Какви таралежи и мъхове? Дори чисто статистически, за по-голямата част от човечеството днес небето е пренебрежима подробност между витрини, светещи екрани и по улиците дори, сякаш по домовете и кафенетата не са достатъчни, на които се прожектират буквално пъклените ( истерични, гротескни) фантазии на консуматорския нагон, между мъртвите очертания на цялата ни съвременна архитектура – все ъгли, ъгли, ъгли, и ужасяващите прави линии, които единствено машини могат да създадат… Какъв ненавистен за човека свят сме създали! – в който въображението е стиснато в железобетонна хватка, движенията са обучени, цветовете – противни, изкуствени, безжизнени… Къде в този свят е средата на живота?

Не вярвам да съм единственият човек, който получава болезнен шок, излизайки от някой музей, в който току-що се е дивил на светлите форми на неизвестен ломбардски скулптор или на клонките с нарове и дюли в някоя антична фреска, за да се сблъска с невероятния шум, с пълзящата пара и мъгла сред неоновите светлини и искрящи екрани на съвременния град, пък бил той богат и устроен! Същият шок човек изпитва и след гмуркането в някоя великолепна мисъл, намерена в някоя книга например, когато отново изплува на повърхността и се окаже на новинарски сайт или в социална мрежа – и с ужас започва да оглежда опустошението наоколо. Защо си причиняваме тази мъка и убиваме вдъхновението си така настървено?

Разбира се, като всеки, прехвърлил първата си младост, и аз се питам дали пък аз не изоставам от собственото си съвремие. Усещам тръпката на мрачния метрополис и дори подобното на опиянение замайване, когато изведнъж в супермаркета пред мен се развият тези дълги многоцветни редици от геометрични фигури под ослепителната белота на неона. Какво изобилие! Завива ми се свят по един почти сладостен начин, когато, минавайки покрай витрината, в периферното ми зрение се мерват движенията на фантасмагорични същества, нахлули за миг от рекламите в умственото ми пространство. Но всички тези преживявания са като видения в мрака и такива остават и в паметта ми – повече или по-малко страшен кошмар, от който се будя пред картина на Мантеня или пред стихотворение на Емили Дикинсън. Или, естествено, в градината и на слънце на терасата, където отпивам амброзия с усмивката на архаичен бог (тези скулптори, те са знаели за какво иде реч! – иначе как биха могли да изобразят толкова проникновено тази усмивка – начало и край на всеки живот!). Контрастът между радостта на голямото изкуство и мисълта (визирам науката и философията) и клаустрофобията, мрака, безсилието на съвременната ни глобална култура е поразителен и непреодолим. Не, не зависи от възрастта, а от това доколко развита е чувствителността на човека, доколко фин е спектърът на възприятията. Ако не познавах живописта на Мантеня, не биха ми липсвали неговите цветове. И обратното: ако познавам вкуса на прекрасната градинска ябълка, как би ме задоволило подобието на ябълка от метрополисния супермаркет?

Не зная дали поезията и мисълта могат да се справят с ерзаца и мрака.

Когато говоря за „поезия“, нека да е ясно, че нямам предвид това, което минава за поезия днес. Нямам предвид лигавщини, позьорство, имитации, сантименталности, псевдо-мъдрости и пр. Имам предвид танца на духа по ръба на непознатото.

И когато споменавам науката или мисълта, нямам предвид работата на хилядите труженици в храмовете-лаборатории, които не съзнават вече какво вършат. Имам предвид Джеймс Хътън и Луи Агаси пред скалите, Гьоте с черепа на плажа, Линей, наведен над цветята, Анри Поанкаре, загледан във фара на отсрещния бряг, Ричард Файнман пред камината – с една дума, имам предвид мисълта на „естествоизпитателя“, на онзи, който търси да разбере естеството на нещата.

Битката е неравностойна. Тя е между крясъците на глупостта и тънката песен на истинското въображение, която – в това е надеждата! – като в онази стара песен („Ветерот вее, Вардар лелее…“), реката ще носи надалеч като тънък ветрец. Реката…, коя река? – ще ме попита някой по-практичен ум. Ще кажа, онази, покрай която още в зората на човешкия интелект, дивакът е седял, за да дяла кремъка, с желанието да го превърне не само в инструмент, а и в нещо красиво.

 

 

 

Илюстрации: Птолемей II Филаделфос (?), Метрополитън. Svenska lafvarnas färghistoria, Peter Westring, 1805г. Кремъчен връх на стрела.