Речник в помощ на читателя:

арни – добри, хубави
бабаитлък – юначество, геройство
бумбаци – вирове, завирено място в реката
връл – много стръмен
дуристрашен –  толкова голям (!), много голям
егрек – лятна кошара за добитък
заглабям – затъвам
запе – запъна
запретам – овъргалвам се в нещо (и то полепва по мене, цял се покривам с него)
затни се с него – закичи се с него
зачуваш – запазиш
лапишняр – хлапак, подрастащо момче
подпе – подпъна (ме)
пустосуе – проклиня
пръпешка – търкаля (се)
сгрибам – събирам с гребло

Шума

Собрал съм насред дворо една камара лискье, изпопадали от дръветата, с боя секаква. Минуе ми през акъло да фрълим греблото и да  се утръколим у них като некаков луд художник. Ама не го праим. Подпрел съм се на дръжката и се питам що ми пречи. Срам ме е да ме не вида комшиите? Или па от мене си ме е срам? Боим се да не реча ората: „Глей го па тоя какво се пръпешка като кокошка у пепел. Дуристрашен маж, а се фръля у шумата като лапишняр!“

Оти, питам се, като малко позастарееме, фатаме да се понапазуеме от бая работи, улазиме у некави релси, като ка не сме ора, а влакове – това може, онова не може. И тека, полека-лека, додека се усетиме, и верно станеме като машини. Престаяме да праиме бумбаци у реката, да бръкаме у подмолите за сомове, да се качуеме на връо на сека ябука и круша, като ка човек се стая с качуванье, а не сос слазенье от дръвото; престаяме да се набираме на лосто за тупанье на килимье, да тръчиме по улиците с филия и медени мустаци, да седиме на последнио ред у киното и два часа да мислиме кога точно да си цунеме гаджето, и ка запаля ламбите, да сме цръвени като ябуки. Оти с годините човек тека се запуща и стая като некой друг; некой, дека вобще го не познаваш? На кого сакаме да се арешеме? По каков модел се водиме? Те, я усещам, дека шумата ме дръпа и ми вика: „Ела, седни и слушай времето. Не е верно дека отминуе. Те, тука е целото време, заровено е у шумата. Трае си, оти нече да те плаши. Тоя кос що тражи спорем тебе? Мислиш дека тражи буболечки? Не, тражи времето, оти он знае, дека времето не оди никъде, а се тука си стои. Човеко оди насам-натам, мота се и току рече: „Нема нищо!“ и почне да реве и да пустосуе.“

Верно, замислих се па, що требе да има, та да разберем, дека сичко има? Те, млад съм, здрав съм, на крак съм, с акъло си съм – що сакам повече? Е, развел съм се! Е, бизнесо наникъде не оди! Що от това? Шумата и она пада, ама дръвото се дръжи, не лега да умира.

За дедо ми Лазар ми е разправяла мама. Караме, вика, каруцата нагоре къде егреко. Каруцата пуна догоре с чувалье ченица, картофи и що ли не, сигур имаше седам-осемстотин кила, а пато – тесен и връл – коньете едвам пристапяя. И на едно место, Лисички рид му викаме, едното колело току пропадна, а надоле – два-трийсе метра ровина, откинеме ли се, че сопреме чак у реката и я оцелееме, я не. Дедо ти сал рече: „Соне, дръж тоягата пред коньете.“ А они, милите, се напиняя, на колена падная, ама колата не мръда. И дедо ти като запе с едната нога у врълото, с другата – на равното, подпре с рамо каруцата и я дигна та па стапи на пато. Каква сила имаше тоя човек, какво сръце, я не знам! И да не съм вервала у Бог, те тогай повервах. Ка излезнаме на връо и сопреме, татко почна да говори на коньете и да ги разпрега. Гали ги, гали ги и се им говори, като на човеци им говори: „Е, какви сте ми арни! Каква сте ми верна дружина! Починете си сега. Има време, че стигнеме.“ Я, сине, мислех дека тоя човек никога нема да умре. Толку сила и толку добриня, мисльех, дека не мож да се разсипа. Ама те…

И те, сега я стоим на дворо, насред шумата и съм толку манечок, толку никаков – ни каща дигам, ни конье за побратими имам. И като ме подпе една мъка – дига се нагоре, дига, та стигна чак до очите. Те сега, рекох си, ако ме види Мите, че рече: „Развали си очите с това четенье.“. И я какво да му обясним, дека за времето ревем; за времето, дека го сгрибам като шума – трупам, трупам, без да знам защо го праим – ни да го зачуваш, ни да го изфрълиш. Какво да му обясним, дека ме фаща страх, като си помислим колку ногу нещо съм изпущил и дека до колена се заглабям у глупости, наместо да префръчам над калищата и да се запретам, те като днеска, у убавото и да го остаим да ме изпуни целио, да се дига нагоре, нагоре, та додека стигне чак до очите, да ми  ги изплакне и най-после да прогледнем. Що като свето е пун с лошотии секакви. Ти си почисти дворо и остави шумата на купче, да има на що да се радуе косо. И не бери грижа за грешните патища. Има кой да ги следи тия работи.  Ти гледай що мож ти да напраиш – и ако не мож да подигнеш цела каруца, дигни перо, издувай го от прахта и се затни с него. Свето не очекуе от тебе бабаитлък, а кураж да веруеш, дека живото има защо да се живее.