“Щом искаха да приведат в ред държавите си, най-напред уреждаха семействата си. Щом искаха да уредят семействата си, най-напред усъвършенстваха собствената си личност…”

Конфуций, “Великото учение”*

 

През месец юли 1975г. Уилям Руд разкри в „Лос Анджелис Таймс“, че някои от най-големите и уважавани организации за опазване на околната среда притежават акции в корпорации и индустрии, известни с разрушителните си практики и безразличието си към защитата на природата. „Сиера клъб“ например притежаваше акции и полици в Exxon, General Motors, Tenneco, стоманопроизводители с реномето на „най-големите замърсители в бранша“, Public Service Company от Колорадо, „компании за открити мини с 53 лиценза, покриващи близо 73 000 хектара, и фабрики за обработка на дървесина с установени нарушения в контрола на водното замърсяване.“

Разкриването на тези инвестиции постави природозащитниците в изключително неловко положение, но ръководителите на „Сиера клъб“ реагираха съвсем бързо, като направиха нужните промени в инвестиционните си политики. И така, ако беше просто въпрос на политика, инвестициите лесно можеха да бъдат забравени, оправдани като неминуеми грешки, отклонения, които се появяват от време на време в управлението на всяка организация. Проблемът е, че и макар абсурдни, инвестициите не бяха отклонения. Те бяха напълно в характера на модерния дух. В поведението си тези природозащитни групи са напълно последователни: като организации те вършеха това, което много от техните членове, като отделни личности, вършеха и продължават да вършат. С други думи, възползваха се от компании, за чиято дейност знаеха, че не може да бъде оправдана нито от морална, нито дори от чисто практична гледна точка.

И така ние се изправяме пред един абсурд,  който не е нито изключение, нито някаква моментна грешка, а основна черта на нашия характер като народ. Между това, което мислим и това, което вършим, зее пропаст. Имаме природозащитници, които инвестират в открити мини, и това е не просто възможно, ами напълно закономерно. По същия начин неизбежно имаме астматични управители на предприятия, замърсяващи въздуха, и вицепрезиденти на производители на пестициди, чиито деца умират от рак. И всички тези хора биха ви казали, че така стоят нещата в „реалността“. Те дори се гордеят с жертвите, които принасят в името на „нашия стандарт на живот“. Наричат себе си „практични“ и „трезвомислещи“. И намират здрава подкрепа в лицето на интелектуалци, университетски професори, свещеници и политици. Порочността на този светоглед, който може да приема болестта като „част от цената“, би бил очевиден за всяко дете. А ето че той се възприема като „реалистична” нагласа от милиони възрастни.

Няма смисъл да се самозаблуждаваме, че противоречието между това, което мислим или казваме и това, което правим, е някакво ограничено явление. Няма група на свръхумните, свръхзагрижените или свръхдобродетелните, която да е изключение. Не мога да се сетя за нито един американец, когото познавам или за когото съм чувал, който да не допринася по някакъв начин за опустошението. Причината е проста: да живееш, без да рушиш, в една икономика, която е непреодолимо разрушителна, би изисквало от всеки от нас или от всяка малка група да полага много повече труд, отколкото досега сме се оказали способни да полагаме. Как бихме могли да изоставим напълно, но не и безотговорно, технологиите и практиките, които унищожават нашата планета? Отговорът все още е в полето на немислимото и ще остане така за дълго време — макар че вече има групи хора, семейства и отделни индивиди навсякъде из страната, които са започнали да полагат усилия, за да го измислят.

И така, ние в никакъв случай не сме разделени на светци и грешници по отношение на природата. Но все пак има легитимни разграничения, които трябва да бъдат посочени. Те са по отношение на степента на разрушение и на съзнанието за него. Някои хора нанасят по-малко вреди от други и някои са осъзнали собственото си участие в процеса повече от другите. За едни приносът им в замърсяването, изхабяването на почвите, откритите мини, обезлесяването, производството на индустриални и комерсиални отпадъци е просто „практичен“ компромис, необходима „реалност“, цената на модерните удобства. За други този списък е задача, която трябва да се реши с мислене и работа.

Онези, които изправят живота си срещу разрухата, неизбежно са осъзнали, че абсурдът, видим в обществото, е и вътре в самите тях. Забелязали са най-напред, че съвременните организации имат склонност да действат противно на заявените си цели. Видели са правителства, заклели се да защитават хората и да им служат, да ги експлоатират и потискат; видели са медицински процедури, които вредят на здравето, училища, които поддържат невежеството, методи на транспорт, които, по думите на Иван Илич, „увеличават разстоянията, вместо… да ги превъзмогват“. И са видели, че тези абсурди на обществото не биха могли да бъдат друго, освен агрегат от личните абсурди на всеки от нас; упадъкът на общността се корени в упадъка на индивидуалния характер. Осъзнаването на този факт води до типичната морална криза на нашата епоха. Веднъж стане ли ни ясно, че ние сме лично свързани с онова, което не е наред, пред нас има избор: можем да продължим по старому, признавайки безчестието си, справяйки се с него, доколкото е по силите ни, или можем да променим начина, по който мислим и живеем.

Болестта на индивидуалния характер днес е специализацията. Целта на специализацията, от гледна точка на социалната система, може да изглежда достойна. Тя цели отговорността за управлението на страната, законите, медицината, инженерството, земеделието, образованието и т.н. да бъде в ръцете на най-умелите, най-подготвените хора. Ако обаче погледнем от противоположната страна — от тази на отделния човек, проблемите стават видими. Тогава виждаме каква гротеска е специализацията . Виждаме, че самата идея за пълноценна общност, която изключва идеята за пълноценна личност, е невъзможна.

Най-явният и добре известен риск в системата на специализацията е, че произвежда специалисти — хора, които, с цената на много усилия и средства, са тренирани да вършат едно нещо. Абсурдността тук бързо става очевидна. Има например образователни специалисти, които нищо не преподават, експерти по комуникация, които нямат какво да кажат, медици, обучени в прилагането на скъпи процедури за лечение, на които липсват както уменията, така и интереса да предотвратяват болестта. Далеч по-вредни и по-често срещани са специалистите, които изобретяват, произвеждат и продават устройства, към чиито ефект и последици те са напълно безразлични. И така виждаме, че специализацията е начин да се институционализира, да се оправдае и плати прескъпо за пагубното разкъсване и разпръсване на различните функции на характера: постигането на майсторство, грижа, добросъвестност, отговорност.

Още по-лошото е, че системата за специализация изисква от човека да се откаже от отговорността и компетентността си в различни области, които до скоро принадлежаха на всеки. Така средният — човек се изкушава да каже „идеалният“ — американски гражданин сега е делегирал проблема за производството на храна на земеделците и на „агробизнеса“, проблемите на здравето –  на доктори и санитарни експерти, проблемите на образованието –  на учители и образователни специалисти, проблемите на опазването на природата –  на природозащитници и пр. На този наш щастлив гражданин следователно му остават само две грижи: да изкарва пари и да се забавлява. Обикновено той изкарва пари като специалист, работейки на осемчасов работен ден, като за качеството на работата му и последствията от нея е отговорен някой друг или, както по-често се оказва,не е отговорен никой. И при положение, че толкова малко той може да върши сам за себе си, изненадващо ли е, че вече не му се удава и да се забавлява сам, при наличието на гигантска индустрия от неоправдано скъпи специалисти, чиято работа е да го забавляват?

Ползвайки се от този режим от специалисти, нашият съвременен гражданин би трябвало да е най-честитият сред смъртните — или поне това се очаква от нас да си мислим. Всичките му жизнени грижи са в ръцете на сертифицирани експерти. Той самият е сертифициран експерт и печели повече на година, отколкото всичките му прабаби и прадядовци взети заедно. Когато не е на работа, единственото му задължение е да коси тревата пред къщата си с моторизираната косачка, на която седи, или да гледа други сертифицирани експерти по телевизията. Вечерта може да хапне готови ястия, които заедно с жена си (също сертифициран експерт) си купуват само срещу пари, транспорт и натискане на бутонче. За няколко минути преди лягане, може да мерне децата си, които от сутринта са поверени на грижите на образователни експерти, специалисти по баскетбол и маршируване или може би по право.

Факт е обаче, че този наш щастливец е вероятно най-нещастният среден гражданин в историята на човечеството. Той няма възможността да произвежда за себе си нищо друго освен пари, а парите му се надуват като балон и отлитат, по силата на историческите обстоятелства и властта на други хора. От сутрин до вечер той не хваща нищо, което сам е създал, нищо, с което да се гордее. При всичкото си свободно време и наличие на забавления, той се чувства зле и изглежда зле, теглото му е наднормено, а здравето — лошо. Въздухът, водата и храната му съдържат отрови. Има голяма вероятност да умре от задушаване. Опасява се, че сексуалният му живот не е толкова задоволителен, колкото на другите. Иска му се да е бил роден в по-ранна или по-късна епоха. Не знае защо децата му са такива и не ги разбира, когато говорят. Изпълнен е с необяснимо за него безразличие. Не знае какво иска жена му или какво иска самият той. Рекламите и картинките в списанията го изпълват със съмнения, че е непривлекателен. Има чувството, че всичките му притежания са застрашени и могат да бъдат откраднати. Не знае какво би сторил, ако загуби работата си, ако икономиката се срине, ако доставчиците на ток и вода се сринат, ако полицията излезе в стачка, ако жена му го напусне, ако децата избягат, ако се окаже болен от неизлечима болест. И за всички тези свои притеснения, разбира се, той се консултира със сертифицирани експерти, които на свой ред се консултират със сертифицирани експерти за своите притеснения.

Рядко някой си дава сметка, че този среден гражданин е разкъсван от притеснения, защото така трябва — защото у него все още има достатъчно здрав разум, за да не се предаде напълно на експертите. Той трябва да се притеснява, защото е станал безсилен. Това, че зависи от толкова много специалисти и се възползва от толкова много експертна помощ, означава само едно: превърнал се е в заложник, в потенциална жертва. Ако живее благодарение на компетентността на толкова други хора, значи той живее на базата на тяхното благоволение. Собствената му воля и причини да живее са подчинени на търпимостта на другите. Има една единствена възможност да живее това, което нарича свой живот, и тя е ограничена до малката му специализирана област в една крехка, напрегната във всичките си части система на специализация.

От гледна точка на обществото системата на специализация е провал, защото, макар и всичко да се върши от експерти, много малко всъщност се върши добре. Типичната индустриална и професионална стока днес е находчива и долнокачествена. От гледна точка на личността, системата на специализация също е провал, защото онзи, който може да прави само едно нещо, на практика нищо не може да прави за себе си. И най-глупавият селянин или член на племе, който изразява своята воля и упражнява уменията си за да живее в света, е по-компетентен и от най-интелигентния работник, технически кадър или интелектуалец в обществото от специалисти.

Когато специализацията определя правилата, обществото става все по-сложно, но все по-малко структурирано. То става все по-организирано, но притежава все по-малко порядък. Общността се разпада, защото губи разбирането си за формите и начините да се осъществят връзките между материали и процеси, принципи и действия, идеали и реалност, минало и настояще, настояще и бъдеще, между мъже и жени, тяло и дух, град и провинция, цивилизация и дива природа, растеж и разпад, живот и смърт — точно както индивидуалният характер губи представа за своята отговорност и ролята си в тези връзки. Човешкият живот не се издига от земята като пирамида, с широки и грижливо поставени основи в онова, което дава живот, а се пръсва безразборно, безразсъдно по повърхността, като хаотичен град, чиито предградия и улици заличават ниви и полета.

Идеята за своя страна, за дом и обитание се опростява до „околна среда“ — тоест, до това, което ни заобикаля. Започнем ли да гледаме на нашето място в света като на нещо около нас, ние вече сме създали дълбоко разделение между себе си и него; отказали сме се от самото понятие за живата ни връзка със земята. Изключили сме от речника си (и следователно от мисълта си) представата, че земята и човекът зависят един от друг, че те са буквално част един от друг, че земята преминава през нашите тела, както нашите тела преминават през земята, че както земята и човекът са част един от друг, така и всички, които живеят в съседство с нас, били те хора, растения или животни, са част един от друг и никой не може да процъфтява поотделно. И следователно нашата култура, която се гради в ответ на мястото ни в света, и самото място не могат да бъдат разделени, те взаимно се отразяват, тъй че едното не може да бъде по-добро от другото.

Понеже по дефиниция нашите специализации са лишени от всякакво такова понятие за взаимност или цялост, те успяват да просъществуват чрез конфликти помежду си. По правило никога не се сътрудничи, а се преследват собствените интереси докрай. Контролът винаги се прилага отвън, чрез натиск , никога отвътре чрез самодисциплина. Работниците, управителите, военните, министрите и пр. не се самовъзпират, докато ексцесиите им не предизвикат достатъчно отпор, за да ги принудят да отстъпят. Доброто на цялото Творение, на света и на всички същества в него не се взима предвид, защото никога не се мисли за него. Нашата култура просто няма нужните мисловни средства.

Това е причината никой от основните ни проблеми никога да не намира решение. Всъщност това е причината основните ни проблеми да се задълбочават все повече.  Очевидно специалистите печелят прекалено добре от самите симптоми, поради което губят интерес към същинското лечение — точно както митът за чудодейното лекарство, което, видите ли,  ей сега ще бъде открито (чрез някакъв „пробив“ в науката или технологията) се ползва като доходоносно оправдание за всичко и прави невъзможно търсенето на начини за предотвратяване на болестта. Така проблемите се превръщат в насъщен хляб за специалистите. Тъй наречените професии оцеляват като непрекъснато обсъждат и „работят“ върху проблеми, за чието решение нямат нито воля, нито нужната компетентност. Докторът, който се интересува от болестта, а не от здравето, попада в същата категория като природозащитника, инвестиращ в унищожаването на онова, което иначе възнамерява да защитава. И двамата се радват на удобството да имат  „стабилна работа“, но я заплащат с цената на своята безполезност.

Една от най-вредните черти в манталитета на специалиста е нагласата, че парите могат да го заместят, желанието му да превръща силите и функциите на живота в пари. „Времето е пари“ е една от аксиомите на този манталитет и извор на много злини — сред тях прахосването и на пари, и на време. Подобна общоприета нагласа, макар че за нея по-малко се говори, е идеята, че парите могат адекватно да ни представляват. И нашата отличителна „добродетел“ сега се състои в даването на пари.

Но да дадеш означава да не сториш нищо. Парите се дават, за да заместят действието, мисълта, грижата, времето, като в същото време не противодействат на разпада на характера и съзнанието, дошли вследствие на специализацията. На най-простото, най-практично ниво, ние трудно бихме могли да дадем достатъчно дарения за добри каузи, за да компенсираме, още по-малко пък за да поправим, щетите, нанасяни от парите, взети от нас и използвани по разрушителен начин от различните агенции на правителството и от корпорациите, които ни държат в зависимост от техните продукти. Още по-важното е, че дори да можехме да дадем достатъчно, за да балансираме официалната и корпоративна злоупотребата с нашите пари, пак не бихме решили проблема: желанието парите да ни представляват означава, че приемаме разделението между индивидуалния характер и общността. Лекарството гарантира болестта.

До някаква степен това се е превърнало в аргумент срещу институционалните решения. Такива решения по необходимост не решават проблемите, към които са насочени, защото по дефиниция не могат да се занимаят с истинските причини. Единственото реално, практично, обнадеждаващо противодействие на фрагментирането, което е болестта на модерния дух, е малко и скромно — и нито правителството, нито някоя агенция, организация или институция не биха могли дори и да се сетят за него, макар че една личност би могла: човек трябва да започне, намирайки решения в личния си живот, които чак след това биха могли да се превърнат в решения за общността.

Ако човек например осъзнава злоупотребите и принудата, на които е подложен като потребител днес, той може да се включи в организация на потребителите, за да лобира за закони за защита на потребителя. Но присъединявайки се към такава организация, той се определя просто като потребител, а един прост потребител е по дефиниция зависим, той е заложник на индустриалния производител и продавача. Ако организацията успее да прокара въпросните закони, тогава потребителят става зависим не само от производителя и продавача, но и от агенцията, гарантираща прилагането на закона и е вече и неин заложник. Новият закон може да е добър, а онези, които бдят за прилагането му — все честни и дейни хора, но дори в този случай потребителят би разбрал, че един от резултатите на действията му е бил да увеличи броя на хората, с които трябва да внимава.

Потребителят може да се заеме с организации и законодателства, като се обляга единствено на „правата“ си. И по-голямата част от дискусиите по тези въпроси напоследък е съсредоточена единствено върху правата на потребителите. Твърде малко се споменават изобщо задълженията им. Може би правата могат да бъдат защитавани и дори гарантирани от някоя организация, но задълженията не могат. Може би когато човек прехвърля задълженията си на някоя организация, той прехвърля всъщност своята отговорност и става безотговорен. Може би отговорността е непреодолимо лична — човек може да я поеме или не, но друг не може да я поеме вместо него.

Ако потребителят започне да мисли и да действа спрямо своята отговорност, той разширява неимоверно капацитета си като личност. Тогава започва да решава нещата по друг начин — по-малък може би, със сигурност не толкова драматичен, но по-здрав, който е в състояние рано или късно да се превърне в сила.

Отговорният потребител е критичен. Той отказва да купи по-лошото. Той е въздържан; познава нуждите си и не купува онова, от което не се нуждае; той подрежда потребностите си и ги осмисля, за да ги намали. Разбира се, тези неща са казвани неведнъж, макар че в нашата епоха те нямат гласност и не им се обръща много внимание. В нашето време правилото на потребителя е да харчи безразборно. А хора, които по навик се отказват от волята си, от своята компетентност и отговорност, и чието страдание е безпокойството, че са безполезни, се справят чудесно с харченето. Те са идеалните потребители. Когато у тях постоянно се предизвиква известна паника относно скуката, безсилието, сексуалния провал, смъртността, параноята, те  могат да бъдат накарани да купуват всичко (и да гласуват за всеки), стига опаковката да е „атрактивна“. Това е основополагащият принцип на рекламната индустрия.

Онова, което не се споменава често, защото доскоро нямаше нужда да се казва, е, че отговорният потребител трябва да бъде в някаква степен и създател. Чрез собствените си възможности и умения той би трябвало да посреща част от нуждите си. Домакинството, в което хората приготвят собствената си храна, в собствената си кухня, с интелигентна грижа за пълноценността на яденето, докато зависят по този начин от магазина единствено за някои суровини, упражнява влияние върху хранителната индустрия, от магазина до производителя на семена . Домакинството, което произвежда отчасти или изцяло храната си, има още по-голямо влияние. Домакинството, което си доставя само някои от своите удоволствия, не зависи до безпомощност  от забавната индустрия и ѝ  влияе чрез независимостта си, като не я подкрепя  лекомислено само от скука.

По този начин отговорният потребител избягва ограниченията на своята неудовлетвореност. Може да избира и да упражнява влияние чрез избора си, защото сам си е дал такъв. Не е затворен в оплакваческата си килия . Влияе на пазара чрез свободата си. Това не е специализирано действие, а съществено и сложно, и от практическа, и от морална гледна точка, поведение. Когато поема отговорността на свободата, човек променя както живота, така и средата си.

Възможно е, следователно, да разграничим отговорните потребители от тези, които са просто организирани. Отговорният потребител излиза от категорията на потребителите въобще. Той се оказва отговорен потребител по случайност, почти непреднамерено; той е отговорен потребител, защото води отговорен живот.

Същото разграничение може да се види и между организираните и отговорните природозащитници. (Отговорният потребител е, разбира се, и отговорен природозащитник.) Природозащитниците, които са просто организирани, функционират като специалисти, които са загубили представа за основните взаимовръзки между нещата. Техните организации притежават акции в експлоататорски индустрии, защото нямат ясно представа за — и съответно не проявяват отговорност към — връзките между това, което казват и това, което вършат, между това, което желаят, и начина им на живот.

„Сиера клъб“ например се определя с мото, което се вижда на пощенските им пликове. Целта на организацията според него е „… да изследва, да защитава и да се наслаждава на живописната природа на страната…“. В някаква степен настоящите интереси и нагласи на клуба прозират в това мото. Но в известен смисъл мотото определя и ограниченията, някои самоналожени, някои съдържащи се в самото естество на организираното природозащитничество.

Ключовата дума тук е „живописна“. Така употребена, думата е на практика езиков фосил. Тя е остатък от времената, в които нашите удобства и луксозни привилегии се възприемаха просто като възнаграждение за прогреса на един изобретателен, напредничав народ, и в които урбанизацията и индустриализацията не бяха виждани като заплаха, и следователно защитата на природата беше ориентирана към възможностите за отдих. В тези времена е било хубаво човек „да излезе от града“ за няколко седмици или няколко уикенда в годината и е имало разбираемо притеснение, че трябва да останат приятни места за целта. Някои от по-приключенски настроените са познавали дори места с неповторима красота, която е щяла да бъде унищожена, ако мястото не е било заградено и защитено. Тези хора постигнаха успех по своему, доколкото можаха, и именно те положиха началото на ерата на опазването на дивата природа. Постигнатото ни дава много поводи да сме благодарни, стига да имаме достатъчно разум да го съхраним. Но защитничеството на дивата природа не ни подготви да разпознаем и да се опълчим срещу общото опустошение, което индустриалната революция ни наложи.

Защитата на дивата природа, както вече се вижда, е специализирана защита. Нейната специализация е увековечена в мотото на „Сиера клъб“ във фразата „живописната природа“. Живописно е място, което се възприема за такова от зрителя. То е „гледка“. Онзи, който се наслаждава на живописната гледка, е просто наблюдател и следователно различен или разлъчен, отделен от самото място. Познавачът на живописното е поставил строги ограничения както на типа място, от което се интересува, така и на връзката си с него.

Но дори и мотото да гласеше „… да изследваме, да защитаваме и да се наслаждаваме на природата на страната…“, най-важната ни грижа пак би била извън обсега му. Защото докато природозащитниците изследват, защитават и се наслаждават на природата на страната, те също така я използват. Те черпят живот от природата, била тя живописна или не. Ако решението е да изследваш, да се наслаждаваш и да защитаваш не породи и моралната сила, която да определи и наложи отговорно използване на природата, то тогава организираното природозащитничество ще се окаже в крайна сметка безполезно. И това, отново, е провал на характера.

[Днес мотото на „Сиера клъб“ е заменило „живописната природа на страната“ с „планетата“. Глаголите са същите. — бел. пр.]

Макар че отговорното използване може да бъде определено, защитавано и до някаква степен изисквано от организациите, то не може да бъде въведено или осъществено от тях. Те не могат да го осигурят. Как използваме света е в крайна сметка личен въпрос. И светът може да бъде в добро здраве само ако множество хора проявяват грижа и въздържаност. С други думи, самата възможност светът ни да бъде здрав трябва да намери израз в индивидуалния характер на човека, със същата яснота и тежест, с която се определя в него идеята за личен „успех“ сега. Организациите могат да насърчават този вид въздържаност и грижа, но не могат да ни ги дадат.

 

 

Есето е глава втора от The Unsettling of America, 1977. Превод от английски Олга Николова.

Илюстрация: рисунка на смърч, Албрехт Дюрер, ок. 1495-1500г. (Британски музей).

* “Конфуциански трактати”, превод Мирослав Маринов, 1991г., c. 109. Бери цитира превода на Езра Паунд на английски.↑