Хю Кенър (1923 – 2003) е един от големите литературни критици на американския XXв. Гай Давенпорт (1927 – 2005) пише разкази, поезия и литературна критика. Рисува илюстрации за някои от книгите на Кенър, като в тези книги за първи път се съчетава литературна критика с илюстрации. Превежда от старогръцки. Преводът му на Архилох възражда интереса към този поет.

Читателят трябва да приеме непознатите имена като имената на персонажи във филм, които по-нататък ще станат ясни, дори и това да не се случи. Бележки за всяко име биха направили четенето прекалено трудно. Пасажите са избрани заради образите и идеите, и като свидетелство за темите на разговор между двама писатели, а не заради конкретните исторически личности, с малките изключения на разпознаваеми имена.

Често се споменава Езра Паунд. По това време Кенър пише голямата си книга “Ерата на Паунд”, а пък Давенпорт неотдавна е завършил докторантурата си в Харвард с дисертация върху първите тридесет от “Песните” на Паунд.

Преведох тези откъси, защото четейки писмата на Давенпорт и Кенър, се чувствам в добра компания. – Бел. пр.

 

 

ГД до ХК, 17 октомври 1961г.

Мери Мур от Трентън [Мариан Мур] (споменах ли ти) е дала всичките си писма на Джон Едуърдс (освен едно, в което пише, “а, да, Джон Едуърдс / масивен тик — от раменете нагоре”). “Помислих си, че може да се обиди.”

Мила и възпитана жена. Първото, което видяла от Езра били едни вирнати крака и облак от гъста коса над очертанията на един хамак. После — глас, който рецитирал на провансалски. Това се случило на верандата на Таунсенд Скъдър. В Лондон, 1912г. А после в Рапало през 30-те.

 

ГД до ХК, 30 октомври 1961г.

Забавно писмо от теб. Френч докладва, че скоро след освобождението му [от психиатричната клиника, където прекарва 14 години, Езра Паунд] ЕП искал да види океана и бил толкова развълнуван, че седял на плажа на Вирджиния, завит в  одеяло, пред огън от съчки, макар че времето било топло. Втренчил поглед в океана.

 

ГД до ХК, 12 януари 1962г.

ЕП казва на Хол [Доналд Хол, виж интервюто му с Паунд в “Парис ревю”, преведено в “Пеат некогаш”]: “ДАЛИ си струва да се продължат?” (ще рече, i canti)

Чете отново Пъмпели [мемоарите на американския геолог Рафаел Пъмпели], и Агаси и МНОГО книги по ботаника.

 

ХК до ГД, 18 януари 1962г.

[Относно новата му книга върху Самюел Бекет.]

Е, естествено, радвам се, че ти харесва. Тази книга ми създаде повече трудности от предишните, най-вече заради монотонния релеф на цитатите от Сам, които следователно не можех да употребявам, както преди, за да разнообразявам релефа на собствения ми текст. Трябваше сам да създавам групиранията, масивните форми, хумора за олекотяване на сюжета, забавлението и т.н. При Елиът имах да напиша само тридесетина страници от този род (Диалога); през останалото време ме водеше неговата собствена композиция, като цитирах и коментирах. Втори проблем: необходимостта да овладея триковете на Сам, или поне някои от тях, по отношение на изречението, малки вариации в униформената употреба на съобщителния модел. Цялата работа, отчасти за да избегна по-енергичния контекст да не залее и изравни самите цитати, а и защото основният ми принцип е, че човек пише критика с гласа на самия автор. Причината за това пък е, че авторът е посветил 30 или 40 години на  продължително търсене, т.е. на  овладяването на езика дотам, че да може да поеме специфичния материал, и за всеки, който обсъжда същия материал, би било глупаво да не се възползва, доколкото му стигат силите, от този специализиран труд. “Вижте колоездача” [“който минава… досущ като Годо…” — така започва една от главите в книгата на Кенър] е Одисеевият лък [истинският тест], тоест, страницата, която никой конкурент не би могъл да напише. Този пасаж и стр. 79, която цяла една сутрин хитро дообработвах, са, мисля, двете най-хубави неща, които съм писал.

ГД до ХК, 13 февруари 1962г.

(Когато го закарали до плажа на Вирджиния, се наложило да го завият в  одеяла и да му запалят огън, докато гледал Реката на Океан за първи път от четиринадесет години).

Одисей на брега Феакия, гол и измръзнал, завит в шума.

 

21 февруари 1962г.

Той [Карл Хил] има най-забележително необразования ум от всичките. Има дипломи по антропология, социология, право (от Харвард), английски и бизнес администрация. Чете всеки автор, сякаш е някое селско момче от Аркадия, отишло в Атина да слуша как Сократ иронизира събеседниците си: с широко отворен ум и невярващ възторг. Запазил е южняшкото провлачване на гласните и говори със скорост две думи на минута. Никой не би предположил, че е писал строго секретен доклад (900 страници) върху руската наука (изгори това писмо) или че знае Фройд наизуст. И всяка седмица без изключение е сгоден за ново момиче. През деветнадесети век биха го нарекли “оригинал”.

 

13 март 1962г.

 

Големият сняг се стопи, тъмата се вдига, нервите се отпускат.

Bon voyage.

 

ХК до ГД, 29 март 1962г.

Скъпи Гай,

Прекрасна, прекрасна писалка. Като дългогодишен почитател на германската технология, се радвам много на този подарък. С времето се очакват важни и трайни промени на личността, тъй като инструментът (виж клиновидното писмо) определя характера, който пък от своя страна дава форма на изказа. “Пруфрок” — първата модерна поема, съчинена от своя автор на пишеща машина? (На Blickensderfer, който имал само курсив). И разбира се, Езра, първият майстор на пишещата машина, напълно подчинена на волята му. “Песните” съществуват на страницата в технологично време, докато “Изгубеният рай” на Милтън все още населява психичната икономика на пергамента, на който Гутенберг измисля бързата алтернатива тип нескафе… … Печатарството ли уби четиринадесетосричния стих, твърде дълъг, за да го прочете на един ред окото?

 

ГД до ХК, 3 април 1962г.

Първата пишеща машина в Оксфорд била тържествено осветена от местния епископ. Марк Твен пише “Хък Фин” на машина: първият печатан ръкопис. Широчината на страницата може да е убила четиринадесетосричника: или дължината на композиционната пръчица на пресата. Боже! Ако беше по-жив [Кенър се е извинил, че не бил достатъчно енергичен при последното си идване на гости], щеше да изгориш бушоните на къщата; най-хубавият разговор, който съм имал от години.

Колелото върви прекрасно — няма никакъв звук, освен гума върху асфалт.

 

ХК до ГДд, 10 април 1962г.

“Чарлс Бабидж и неговите сметачни машини” (Доувър, Т 12, 1961г.) съдържа откъси от мемоарите му, като например:

Съвети за пътешественика: … Винаги има полза за пътешественика да носи със себе си всякакви полезни предмети на науката и изкуството, стига да могат да се носят и особено ако са нови. Когато тръгнах на това дълго пътешествие, стомашната помпа тъкмо бе изобретена…

Прекъсвам тук цитата, за да те видя как скачаш веднага да търсиш книгата. Бабидж също писал на [поета Алфред] Тенисън, за да възрази, че ако стиховете “Всеки миг някой умира / всеки миг някой се ражда” били буквално  верни, то населението щяло да бъде статично, и предложил поправка — “… и един и една шестнадесета се раждат.” “Бих добавил, че точната цифра е 1.167, но, разбира се, трябва да се съобразим и със законите на метриката.”

 

ГД до ХК, 16 април 1962г.

Скъпи Хю,

Нямам под ръка някой стар Леви (и нямам време точно сега да отговоря надълго и нашироко на двете ти чудни писма), но не мога да се въздържа да отбележа, че

que s’oblid’ e-s laissa chaser

съдържа точно наблюдение, непознато на (или неизползвано от) “науката” за чучулигите на един Пърси Биш Шели. Означава (мисля) следното:

която се забравя, докато се оставя да полети [да пада]

Моята теза

казва се: “Когато видя как чучулигата размахва от радост криле срещу светлината / слънцето и в самозабрава пада, сърцето й изпълнено със сладост, (втори стих сега) Ай! Как завиждам за тази наслада; моето собствено сърце не познава дъното на своето желание.”

Моят текст е от Carl Appel, Bernart von Ventadorn: Seine Lieder mit Einleitung und Glossar, Halle, 1915.

Песента, като много други (може би всички) провансалски канцони, е изцяло еротична. Чучулигите се съвкупляват във въздуха и падат свободно надолу, докато го правят. Или се изтръгваш или се разбиваш в земята. И тъй като Романтизмът още не е бил изобретен, идеята не е в опасността или във възможната гибел, а в самата тръпка на падането във въздуха и взаимната прегръдка. Мога да дам подробности за аргументацията, надявам се. Вярвам, че chaser означава “падам”.

Имам и музиката на песента. Много арабски звучи.

 

ГД до ХК, края на април 1962г.

“… аналитичната машина плете алгебрични модели, точно както жакардовият стан плете цветя и листа…”

Скъпи Хю,

Магия, точните думи по-горе на Графиня Ада Огъста [Лъвлейс]: Йейтс щеше да види в тях и математическата звездна светлина и [десените на] Уилям Морис. …

Прекарах следобеда в каране на колело, същински цар-философ. Обикновеното въртене на педалите, което изискват пътищата покрай морските възвишения на Лоуър Мериън, са точно темпо ambulando. Трябваше да възстановя здравето и отшелничеството си след снощното препиване на една барка на пристанището на Балтимор, по течението на Делауеър и към залива Чесапийк.

Ощетен от съдбата е онзи, който никога не е виждал как 494 студенти, 247 момчета, 247 момичета, танцуват туист на трите дека на барка в пристанището на Балтимор. Лицето на лоцмана на кормилото бе етюд само по себе си. Пролетта дойде в долината на реката Скулкил, с буйна стъпка. Танцът на саламандрите, балетът на жабите.

 

ХК до ГД, 10 май 1962г.

Да, да, ВЕЛОСИПЕДЪТ НА ДЖОН РЪСКИН [идея на Давенпорт за десет илюстрирани лекции върху 19-ти век]. Прав си, гръмотевицата, която, падайки, осветлява централния елемент (досега пренебрегван): ДВИЖЕНИЕТО е темата на 19-ти век. Всички си мислят, че е моралът, но той е всъщност техният стазис. Нашите възгледи за епохата са сиво социологически. ….

Х. Левин. Той смята работата на интелекта за един вид собственост, от която той самият притежава малко кьошче и се страхува от конкуренция. … Остави го да пасе.

 

ГД до ХК, 12 май 1962г.

По някое време правих изследване на взаимоотношенията на Дикенс с илюстраторите му, като упражнение в изследването на двете изкуства заедно. Първият илюстратор се самоубива. Вторият (големият Круикшанк, един от моите богове ментори) илюстрира “Оливър Туист” и се отказва. Диви коне и т.н. Хаблот К. Браун получава парализа на дясната ръка след много романи. Последният илюстратор (Маркъс Стоун) бил толкова глупав, че не можел да запомни какво му е обяснил г-н Дикенс за края на “Едуин Друд” [последния роман на Дикенс] (за да продължи да рисува). Ние северните американци толкова по-добре се сработваме.

 

ХК до ГД, 19 май 1962г.

Бърдуистел беше в Торонто, в катедрата по антропология, когато учех за бакалавър там…  Очевидно, в Торонто нямаше определени посоки, имаше само енергия, и в публикациите в [списанието] “Etc” (трябва да е било преди 5 години) достигна наченките на някакъв метод и трябваше да спазва племенните обреди на академичния клан, за да го публикуват. Това, което има у него, явно не е просто точно знание, а проблясъците на нещо повече, на един гещалт; а няма нищо по-трудно от това да изразиш за академична аудитория  нещо, което не се вмества удобно в кутийките на учебната програма, т.е. в съществуващите гещалти. От твоите думи изглежда, че би могъл да напише абсолютно блестяща книга, ако само поиска или ако може напълно да забрави за академичните табута.

 

ХК до ГД, 22 май 1962г.

Речта модулира поетия дъх. Писането не модулира нищо, то синтезира, малки парченца. Фундаментална разлика. И парченцата могат да бъдат всичко, с което печатарят би се справил.

26 май 1962г.

По отношение на плодовете на интелекта няма собственост: и ако Бабидж и дори Дисни са част от темата ти за Бога използвай ги.

 

ГД до ХК, 1 юни 1962г.

… прати ми насоки какво да търся в Рапало. Въпроси, които да задам.

Коулридж и Уърдсуърд говорили в продължение на тридесет часа, когато се срещнали за първи път, най-вече за Спиноза и езика на поезията. Ние бихме рекорда. И защо не.

 

ХК до ГД, 8 юни 1962г.

На [Уилям Карлос] Уилямс, опасявам се, не може да се разчита ВЪОБЩЕ относно Паунд и общо взето за всичко друго. Той (а) няма  никакво чувство за хумор (единственият друг голям поет без чувство за хумор е може би Уърдсуърд) и (б) никога не разбира нещата такива, каквито са. В голямата си част “поетическата” роля на Паунд се състои в разиграването на една  комична игра, а Уилямс се пали и фучи и смята, че всичко е насериозно, както е при него. …

Гай, време е да престана да се занимавам с комичните романи и всички тези глупости. Трябва да понауча малко старогръцки. Това убеждение се зароди и задълбочи у мен, че в оформящия се интелект на Езра, някъде там в миналото, дали в Пенсилванския университет или в Хамилтън, нещото, което е пуснало филизи и е цъфнало и избухнало у него, е било не друго, ами допира му с непородистата старогръцка лирика: Сафо, Бион, Ибик, Антологията [Палатинската]. Оттам и (1) неговият наклон към, жажда за, великолепни фрагменти: “И слънцето в златна чаша / се излива по ниските бродове на Океан”, водейки до блестящи елипси като “Запали пламък в ума, който годините” (сякаш папирусът е бил скъсан тук). (2) основополагащото от Чино до песен CXIII [т.е. от ранните стихотворения до последния фрагмент на “Песните”]: отделният стих сам по себе си като метрично правило. “Eyes, dreams, lips and the night goes” [таам, таам, таам та та таа там] … има си име, забравих какво беше. Цели 39 години е останал скрит от мен този факт, че гръцката лирика не е от начало до край та-рам та-рам та-рам в някаква стъпка, а се състои от отделни стихове, всеки със своя форма.

И когато събереш всички тези елементи получаваш Поезията на Езра Паунд.

Това откритие на древногръцките поети предшества приложенията му в ранната италианска и провансалска и още там каквато е поезия, предшества и “Духът на романса”, който е опит да се въведе в латинската традиция, тоест, в една широко достъпна традиция. “Поетите, попили звученето на латинския” — пише той за Марлоу — “са ни оставили безсмъртните критерии”. На мястото на латински разбирай старогръцки. Когато Йейтс казва “сякаш превежда спонтанно от някаква непозната класика”, единствено му е убягнала фрагментарността на класиката, стигнала до нас. Тъй като е израснал с “Едип цар”, която някакси е оцеляла цяла. Най-големият опит за измама в западното образование е скриването на факта, че гръцко-римските текстове, с малки изключения, са в надробен вид и предмет на гадаене. Ез [Езра] пренарежда фрагментите от Проперций в научния дух, който после ни поднася стандартното академично издание, — как?— пренареждайки фрагментите.

 

ГД до ХК, 11 юни 1962г.

Успях да профуча по Пето авеню [в Ню Йорк] на задната седалка на най-черния, най-фучащия, несравним мотоциклет, който съществува, като пилотът беше един от по-живите ми студенти. А колената ми целуваха ту тази, ту онази страна на такситата, докато се промушвахме между колите през половината Манхатън. …

Абсолютно си прав за старогръцката лирика. Какво съвпадение, снощи четохме Сафо с Джон Дейвидсън. Беше взел превода на Мери Барнърд, но чете и старогръцки, така че накрая минахме през целия шести и седми век. За фразата на Стезихор (“слънцето в златна чаша”) има цели страници в тромавата ми “дисертация” и нямаше да мога да се справя без детайлен курс по този период. Тъй като текстовете са на диалект, не-атически форми, направо вземи самите СТИХОТВОРЕНИЯ (т.е. не се занимавай с граматиката), като ползваш пълния речник на Лидъл и Скот. Моят метод — цялата “Илиада” прочетох по този начин — преписваш старогръцкия текст и го анотираш, превеждайки го буквално. Няма и една страница от изданията на Лоеб, която да върши работа. Едно от нещата, които ме държаха постоянно с речник в ръка при Архилох, беше просто любопитството. Лоеб са направили всичко възможно да замъглят значенията на думите.

Веднъж преведох един студент в Харвард през всички фрагменти на Сафо, като обяснявах граматиката и смисъла. Отне дванадесет часа — рекорд за този вид семинар, поне в Харвард. Сафо е любима на Уилямс. …

Древните са приемали за даденост, че Сафо е научила занаята от Архилох. Не зная доколко е истина. …

Паунд познава добре Теогнис, мисля,— истинската атинска естетика;…

Предполагам, че в следващите две седмици ще бъдеш зает с курсовете, децата, нови хора и какво ли още не, тъй че няма да забележиш, че дисертацията ми още не е пристигнала. Мога да ти пратя третото копие от индиго (чете се), но не съм попълнил още старогръцките, китайски и прочие фрази, така че биха липсвали типографските екстри, особено сега, когато се захващаш с дорийския и лакедемонския си.

Старогръцката метрика е трънак от термини, различни при различните автори. Точно както граматиците предпочитат да наричат въпроса “въпросително изречение”, кратките и дългите срички на старогръцки имат имена, достойни за бронтозаври и диплодоци псевдогастроподи. По тяхно време те не са били метрически правила сами по себе си, но понеже никой не знае как древните гърци са произнасяли къси и дълги срички, сега вече СА.

Фрагментът изглежда е основата на лириката при Паунд. Поне в КРАТКИТЕ стихотворения. По този начин се откъсва от влиянието на Браунинг.

 

ХК до ГД, 29 юни 1962г.

Чикаго [университетът на Чикаго] е като мазе на обществена пералня. Библиотекарите са неучтиви, хората в катедрата — безразлични, студентите — неграмотни, но будни.

 

ГД до ХК, 7 август 1962г.

Ужасна загуба, самоубийството на Мерилин [Монро]. Тя притежаваше най-много класа от всички в комедиантския бизнес. Шокиращо е да разбереш, че такава саморазрушителна мъка е живяла в тази красота. Милър трябваше да остане с нея. Толкова от големите си отиват. Фокнър беше може би последният южняк. Пикасо се държи. Някой трябва да отбележи на колко малко хора се държи културата, без да се преструва, че имитаторите нещо биха постигнали сами.

Родният въздух ме кара да изпадам в реторика. После ще пиша повече.

 

[ГД в статия по това време: “Мерилин Монро, като поведение, темперамент, немирност, е посестрима на Афродита, Хера и другите пълногърди богини на Олимп. Човекът не може задълго да се въздържи от поне малко политеизъм. А ние, понеже се смятаме за по-напреднали от древните гърци, не оставяме богините си да бъдат просто въображаеми. Истински жени качваме на Олимп, а скалите са стръмни.”]

 

Следва продължение…

 

 

Подбор и превод от английски Олга Николова. Илюстрации: Хамоншу, „Форми на големи и малки вълни“, Токио, 1903г.