Да започнем с птичката — какво друго е тя, освен полъх на въздуха, на който перцата са дали форма? Въздухът ги изпълва — диханието на птичката е във всяко перце, в целия ѝ скелет, в цялата ѝ плът; тя е искрящ полъх в полет, като пламък, подухнат от вятъра. Птичката се отпуска във въздуха, тя го поема, тя го надмогва, тя го изпреварва; — тя е самият въздух, добил съзнание за себе си, усъвършенствал себе си, овладял себе си.

И така, в гърлото на птичката звучи гласът на въздуха. Всичко, що е немощно и диво, вятърничаво във вятъра, макар и сладостно, вплетено в песента на птичката,  добива  сила. Както въображението ни вижда неопитоменият облак, добил съвършена форма в птичето крило, така гласът на облака дочуваме, добил порядък в стройността на песента; ведра, тя се дипли от радост в ясното небе, озвучава, яркогласна, страстите на пролетната нощ, сърцато възхвалява в хор зората, шепне и цвърти сред клоните и плетищата  в жегата по пладне, като сговор от тънки ветрове, които разклащат само камбанките на игликите и венчелистчетата на дивата роза.

А  също, и багрите на въздуха са по нейните пера: по тях е златото на облака, което алчността не може да изтръгне; рубините на облака, които са самата Атина, а не нейната цена; руменината по рида и пламъкът по билото на облака, снегът му, сянката му, градираното синьо на падините на небето — всички те, уловени от творящия дух, сплетени от самата Атина в жилките и нишките на перцата, във вълна след вълна, надигаща се и чезнеща по гърдите, гърлото и разперените криле, безкрайна като пененето на морето и мененето на пясъка; — дори белият пух на облака сякаш трепка с въздуха между по-здравите пера, видим, но прекалено фин, за да го пипнеш.

И така Духът на Въздуха, отвътре и отвън поема тази сътворена форма; и през двадесетте века оттогава се превръща в символ на Божията помощ, спускаща се като Огън, за да говори, и като Гълъб, за да благославя.

 

 

Из „Царицата на въздуха“. Превод от английски Олга Николова.