Историята за майстора на стрели, за „човека, сътворен от думи“, е вероятно първата, която някога съм чул. Баща ми обичаше да ми я разказва, а аз обичах да я слушам. Тя остава за мен една от най-съществените истории, които зная, не само защото сама по себе си е великолепно въплъщение на идеята за воина – тя е приключенска история в най-добрия смисъл – а защото е и история за разказването на истории, за ползотворността на езика и силата на думите. Човек никога не стига до края на подобна история. Ето, живея с разказа за майстора на стрели от много години и съм сигурен, че все още не разбирам напълно всичките му значения. Нито пък очаквам някога да ги разбера. Историите, които ден след ден, винаги са ми под ръка, с времето излъчват своя дух все по-силно в мене.

 

Ако стрелата е добре направена, ще видиш следи от зъби по нея. Така разбираш , че е добра. Кайова правеха чудесни стрели и ги изправяха със зъби. После ги опъваха на лъка, за да видят дали са наистина прави.

Имало едно време един мъж и една жена. Те били сами в своето типи през нощта. Мъжът правел стрели на светлината на огъня. Но по едно време забелязал нещо. На  типито имало малък процеп, където две от  кожите били зашити една за друга. Имало някой там отвън и той гледал навътре. Мъжът продължил да работи, но казал на жена си:

– Някой стои отвън. Не се страхувай. Нека да си говорим както обикновено, сякаш нищо не се е случило.

Той взел една стрела и я изправил със зъби; после, както било редно, я опънал на лъка и се прицелил –  първо в една посока, после в друга посока. И през цялото време говорел, сякаш говори на жена си. Но ето какво казвал:

– Знам, че си там отвън, защото усещам погледа ти върху себе си. Ако си кайова, ще разбереш какво говоря и ще си кажеш името.

Но отговор не последвал и мъжът продължил по същия начин да се прицелва в различни посоки. Накрая, когато стрелата се насочила към мястото, където стоял врагът му, той отпуснал тетивата. Стрелата пронизала врага право в сърцето.

 

До съвсем скоро историята за майстора на стрели беше притежание на малцина – тънка брънка в тази най-древна словесна верига, която наричаме устна традиция; тънка, защото самата традиция сякаш е такава – колкото и пъти да е разказвана, историята всеки път е само на едно поколение от изчезването си. Това ще рече, че тя е толкова дълготрайна, колкото дълготраен е човешкият глас, който я разказва, и ни повече, ни по-малко чрез него се стреми да изрази смисъла на човешкото съществуване.

Историята за майстора на стрели е забележително постижение на въображението, едно осъществяване на думи и значения, които са прости и директни, но в същото време – необикновени и дълбоки. Тя илюстрира, по най-ясния за мен начин,  една същностна черта на въображението – или по-точно, в този случай, тя илюстрира онова, което то откроява: човекът, сътворен от думи.

Важно е, че историята за майстора на стрели по един особен начин рефлектира върху себе си. В крайна сметка, това е история за словото и следователно самото ѝ разказване е част от сюжета. В действителност няма разлика между разказването и самия разказ. Смисълът на историята не е в това какво прави мъжът, а в това какво казва – и най-вече, че го казва. Най-същественото е, че той говори и по този начин поставя на везните самия си живот.

Именно този аспект на историята най-силно ме вълнува, защото в него виждаме как езикът сам себе си осъзнава; и тук плътно се приближаваме до произхода и целта на литературата; тук усещането ни за словесното измерение е много силно и си даваме сметка, че има нещо в природата на езика, което е едновременно неустоимо и опасно. „Ако си кайова, ще разбереш  какво говоря и ще си кажеш името“. Всичко е заложено на това просто изявление , което е едновременно и въпрос, и апел. И точно това е моментът, в който майсторът на стрели  напълно се осъществява, и неговата същност e заключена в езика.  В простата му реч се съдържа цялото му същество и цялата му съдба, а подразбира се – и нашата. Той дръзва да говори, защото трябва да говори; езикът е съкровищницата на цялото му знание и е единственият му шанс да оцелее. Инстинктивно и много внимателно той борави с думите по най-честния и пряк начин. „Нека да си говорим както обикновено, сякаш нищо не се е случило “ – казва той. А от злокобното непознато той иска само да изрече едно име, само най-простичък знак, че е бил разбран, че дума или сричка се връщат към него от тънкия ръб на значението. Но отговор не идва и майсторът на стрели веднага разбира онова, което не е знаел преди: че има враг там, отвън и че той, майсторът на стрели, току-що е спечелил решаващо преимущество над него. И не се заблуждавайте – думите на майстора на стрели ясно сочат опасността, която го застрашава. Присъстващият там отвън несъмнено е враг; два пъти ни го казва разказвачът. Рискът е категоричен и неизбежен, но случващото се завършва с възстановяването на реда и благоденствието.

Историята e пълна със значения. Това е така, защото в самата природа на езика е да формулира  смисъл. И още повече –  историята за майстора на стрели се фокусира именно върху този процес: как думите пораждат смисъл. Тя сякаш се върти около самата идея, че езикът предполага поемане на риск и отговорност; и така той търси и утвърждава самия себе си. С една дума, историята сякаш казва: във всичко има риск. И може би това наистина е вярно, и може би цялата литература се основава на тази истина.

Историята за майстора на стрели е в най-висша степен  метафорична; тя по решителен и проникновен начин е история за разказването на истории; тя дава едновременно не само пример за литературата, но и определението за нея. Историята е сложна, но въпреки това е ясна; и сякаш с течение на времето се разкрива все повече и повече. Ясна е, а все пак, като в гатанка, има някаква съпротива в нея; и това я прави още по-богата. Тя е нещо като призма.

Човекът, сътворен от думи е повече от всичко самият майстор на стрели. Той постига своето завършено съществуване именно в езика; езикът е светът на неговия произход, както и този на неговите потомци, и друго няма. Това е свят на конкретна реалност, но  съдържа безкрайни възможности. През годините стигнах до убеждението, че в определен смисъл битието на майстора на стрели е по-жизнеспособно от това на човека изобщо – той има почти съвършеното право да съществува. Можем да си го представим, както той сам си се представя, пълноценен и жизнен, впускащ се в тъмата на неизвестното и отвъд.

И все пак историята ни го показва същевременно предпазлив и сам; дава ни се да разберем, че опасността, в която се намира, е непосредствена и голяма, и че той се изправя срещу нея по единствения възможен начин. Не се и съмнявам, че това е вярно. Езикът определя майстора на стрели, а неговата история определя литературния ни опит.

Затова нека кажа и нещо за иронията, съществен елемент в тази история, която придава особено излъчване на човека, сътворен от думи. Разказвачът в нея е безименен  и не може да чете и пише. За него не знаем нищо друго, освен че присъства в тази история – той  и неговата маска. Това обаче е достатъчно. Той ни разказва за живота си в словото и за риска, който се съдържа в него.  Идва ни наум, че разказвачът е самият майстор на стрели, че за разлика от другите хора, той е оцелял –  от уста на уста. За разказвача, за майстора на стрели, езикът наистина представлява единственият шанс за оцеляване. И както подобава, той оцелява чрез него и сега, както  е оцелявал през неизброими поколения.

 

Календар на кайова. 1858г. Слънчев танц.

 

 

Превод от английски Олга Николова.
The Man Made of Words, St Martins Press, 1997.
Илюстрации: свещеното на кайова таиме; изображение от календара на кайова за 1858г. (Mooney, James. Calendar history of the Kiowa Indians. (1898 N 17 / 1895-1896))