"Къща от зора" – илюстрация на Барт Форбс към изданието от 1977г.

 

Лос Анжелос, 1952

Жрецът на Слънцето живееше заедно със своя ученик Крус на първия етаж на една двуетажна сграда от червени тухли  в Лос Анжелос. На горния етаж бяха складовите помещения на фирмата за доставка на канцеларски материали „А.А.Кол“.  А сутеренът беше нещо като черква. На стената, над стъпалата, които водеха към сутерена, имаше остъклена малка витрина. В нея, на черен фон, с подвижни бели печатни букви бе написано:

Лос Анжелос

СВЕТА ВСЕИНДИАНСКА СПАСИТЕЛНА МИСИЯ

Препод.  Дж. Г. О. Тосама –  Пастор и Жрец на Слънцето

Събота, 20:30 ч.   – „Евангелие на Йоан“

Неделя, 20:30 ч. –  „Пътят към дъждовната планина“

Сторете днес добро на някой бял. 

 

Сутеренът беше студен и мрачен, едва осветен от две крушки по четиридесет вата, поставени на стените от двете страни на подиума. Самият подиум беше направен от груби дъски от най-различно дърво и с различни размери, набързо сковани, почти без помощта на чук и пирони. Висок беше десет-петнайсет сантиметра и върху него имаше нещо като аналой, украсен с червените и жълти символи на слънцето и луната. Зад подиума висеше изтъняла и съвсем избеляла лилава завеса. От двете страни на пътеката, която водеше към олтара, имаше столове и щайги, които служеха вместо църковни пейки…  Хората седяха и чакаха мълчаливо.

Тъмната завеса се раздвижи, разтвори се и Жрецът на Слънцето се появи и се отправи като сянка към аналоя. Беше рошав и изглеждаше ужасно в бледата гола светлина: едър, гъвкав като котка, с присвити очи. Целият му вид  и държание внушаваха едновременно и арогантност и страдание. Облечен беше в черно като духовник; гласът му беше като лай на грамадно куче:

„In principio erat Verbum“. Спомнете си Генезиса. Спомнете си как е било, преди да бъде сътворен светът. Нямало нищо – така пише в Библията…Тъмно било и нямало нищо. Нито планини, нито дървета, нито скали, нито реки. Нищо. Навсякъде царяла само тъмнина, но в тъмнината се случило нещо… Разнесъл се един-единствен звук. Нямало какво да го издаде този звук, и все пак него го имало; нямало кой да го чуе, но него го имало. .. Бил нищожен сам по себе си, едно едва забележимо зрънце звук – ала то обзело тъмнината и се появила светлината … Само по себе си било почти нищожно – едничък звук, едничка дума – дума, откършена от най-тъмната сърцевина на нощта и пусната в ужасната бездна во веки веков.“….

В този миг се случи нещо удивително. Сякаш нещо внезапно порази Жреца на Слънцето. Той изостави слушателите си и се вглъби в себе си, в някаква странна, невидима своя същност. Гласът му, който досега бе дълбок и звучен, изведнъж стана глух и дрезгав…

„Добър вечер, кръвни братя и сестри, и добре дошли. Мили Боже, колко много нови лица виждам тази вечер тук. Мили Боже! Нека Великия дух – ще може ли да приключим с приказките там отзад? –  да ви закриля винаги.

„В началото беше Словото“.  Ще ви говоря тази вечер за самото всемогъщо Слово. Слушайте добре сега:  „Имаше един човек, пратен от Бога, името му бе Йоан; той дошъл за свидетел, да свидетелства за светлината, та всички да повярват чрез него.“ Амин, братя и сестри, амин. И загадката на словото. „В началото беше Словото…“ А как мислите вие, какво е искал да каже с това старият Йоан? Той, лисицата, бил проповедник, а вие знаете как е с проповедниците – винаги имат нещо голямо наум… Охо-о, и то колко голямо! Това било Истината, а тя е тежка и старият Йоан бързал да я обяви. И в бързината си казал твърде много.“ В началото беше Словото,и Словото беше у Бога, и Бог беше словото.“ Старият Йоан, разбирате ли, се събудил една сутрин и съзрял Истината… Това било миг на откровение, на вдъхновение и Истина. И старият Йоан сигурно е паднал на колене. Божичко, как ли се е смял и е треперил, и е плакал , и е викал, и се е молил – всичко на един път, – трябва да е бил като пиян, в делириум от Истината. Разбирате ли, цял живот очаквал той тоя миг и мигът настъпил, и го сварил неподготвен, и  преминал. И той казал: „В началото бе Словото“. И, Божичко, точно тогава е трябвало да спре. Повече нямало какво да говори, но той продължил. .. Съвършеното видение избледняло в съзнанието му, но той продължил… Продължил да говори – за евреите и Йерусалим, за левитите и фарисеите, за Мойсей и Филип, и Андрей, и Петър. Разбирате ли?… За тая стара лисица това било много важно. Не могъл да остави Истината на мира. Не можел да разбере, че е достигнал до самия край на истината – и продължил.  Искал да я направи по-голяма и по-хубава, но вместо това я намалил и я загрозил… „В началото бе Словото…“. Това било всичко и то било достатъчно.

Вижте сега, братя и сестри, старият Йоан бил бял човек, а белият човек е особен. О, мили Боже, колко е особен! Започва да говори за Словото, говори през него и около него… Събира, дели и умножава Словото. И с всичко това вади от него Истината. А вие, братя и сестри,  сте дошли тук да живеете в света на белия човек.И сега белият човек се занимава със слова, борави с тях елегантно и факирски. И тук, в негово присъствие, на негова територия, вие, все едно че сте деца, същински деца. Това не бива да ви смущава, защото в известен смисъл е във ваша полза. Децата могат да слушат и да се учат. Словото е свято за детето.

Моята баба умееше да разправя приказки; умееше да си служи с думите. Не знаеше ни да чете, ни да пише, ама някак си знаеше ползата от четенето и писането. Беше се научила да слуша и да се радва. Знаеше, че само чрез думите и езика – и само чрез тях – животът ѝ може да е цял, пълноценен. Тя ми разправяше приказки и ме научи как да слушам. Бях дете и слушах. Разбирате ли, тя не можеше ни да чете, ни да пише, но ме научи да живея с думите ѝ, научи ме да слушам и да се радвам. … Най-простото слушане е действие, решаващо за понятието език, по-важно и от четенето, и от писането. А езикът от своя страна е решаващ за човешкото общество. Според мен за това има доказателства в цялата история и предистория на човечеството. Когато старицата от племето кайова ми разказваше приказки, аз слушах с половин ухо. Бях дете и взимах думите за нещо дадено. Не ги разбирах всичките, но се хващах за тях. Запомних ги и още ги помня. Приказките бяха стари и скъпи и имаха огромно значение за баба ми. Едва когато тя умря, разбрах всъщност точно колко огромно значение са имали за нея. Започнах да се замислям и тогава разбрах. Когато ми е разказвала тия приказки, се е случвало нещо странно, хубаво и могъщо. Аз бях дете, а тази старица ме е въвеждала право в ума и духа си; улавяла е въображението ми, споделяла е с мен огромното богатство на своето удивление и удоволствие. Водела ме е със себе си и аз съм заставал лице в лице с нещо свещено и вечно. Нещо извън времето, наистина извън него. …

 

 

 

 

из „Къща от зора“, изд. „Народна младеж“, 1985г., прев. Калина Филипова.