Много обичах едно време да пътувам с влак. В тия, старите влакове, дето правеха тудуф-тудуф, с купета, и дето им се отваряха прозорците с дърпане надолу. Пътуването с влак, от старите, де, винаги ми е било по-вълнуващо от пътуването с други превозни средства – кола, рейс и прочие. А със самолет е номер едно на гадните пътувания. Кацането и излитането са горе-долу окей. Останалото, брат, е отврат. Първо обикаляш някакви коридори, висиш на някакви опашки, по които учтиви барбита най-учтиво те правят на маймуна и се скапваш още преди да си пропътувал и десет метра. Почва се едно мерене на багажа, температурата, холестерола и телесната маса. Свалят ти обувките, колана и златните пломби. Завират ти всякакви уреди навсякъде и те гледат лошо, се едно се прибираш от международна конференция на ислямисти. А па, ако евентуално искаш да изпушиш една цигара, се вкарваш в такъв филм, че не ти е работа. После, най-после си вътре и айде, газ, с осемстотин километра в час аз летя… Но нещо не е точно така, както винаги си си представял едно истинско пътешествие. Уж пътуваш, уж си в небесата, уж се рееш като птица, а всъщност се чувстваш като шайба в кутия от халва. От тия старите, тенекиени, с надпис „Тахан халва“. Натъпкан, упоен и разгащен. Гледаш и слушаш указанията какво да правиш, като кутията падне в морето или насред полето. Още по-учтиви барбита непрекъснато искат нещо от тебе: да си закопчаеш колана, да си изпиеш млякото, да не рониш фъстъци по пода, да си купиш одеколонче от каталога и е супер тясно, човек! Като в кутия от халва. Единственото движение е до кенефа и обратно между две турбуленции. Даже съм се правил, че ми се пикае, само и само да стана и да направя две крачки, щот откачам. Отврат! Пълен отврат! С влак, обаче, от старите, щото новите приличат на самолети, си беше супер! Можеше да си стоиш, да си седиш, даже да се разхождаш в коридора! Човек! Превозно средство с коридор! Дори си имаше кръчма, така наречения вагон-ресторант. Тия с Ориент Експрес не са били тъпи. И си имаха имена: Синият Дунав, Белият Осъм, Черното Море, Белоструйната Янтра, Ориент Експрес и прочие. Луксозна работа. Супер домашно и уютно. А сега? Сега – „Случаен превоз“. На тоя свят няма нищо случайно, брат! Казвам ти! Другото, между другото, яко нещо беше, че можеше да отвориш прозореца. Човек! Едно време прозорците на влака се отваряха! Считай! Сега – не. Сега всичко е херметично и обезопасено. Като кутия русенско варено. Сакън, да не се разлееме нещо или па да не се развалиме. Та значи, дърпаш прозореца надолу, подаваш си главата навън, вятърът издува и деформира бузите ти, вее косите ти с триста, вкарва пълнозърнест въздух в дробовете ти, с кислород, азот, вируси, сажди и всичко там и се правиш, че се едно летиш. Или си протягаш ръката и се едно се бориш с ураган. С някаква Катрина. Тя започва да ти бута ръката назад и ти се преструваш, че е супер трудно да ѝ устоиш. И разперваш пръстите, и ааа… не мога повече, Ураганке! Много си силна! И изведнъж – ха, напред. Победих те, Ураганке! Аз съм по-силен!

А купетата? Купетата, човек, бяха уникални! Като детски стаи. Супер уютни и светли. С врати, които се отваряха с дърпане, ма настрани. Седалките им бяха една срещу друга и можеше да си сложиш краката на срещуположната като каубоец, ако няма хора, или ако има, ама ги познаваш. Имаше огледало на едната стена и снимка на природна забележителност на другата. Отгоре над главите висяха едни решетки за багаж, които приличаха на койки и можеше да легнеш на тях и да си представиш, че си на кораб или да възмутиш кондуктора. А кондукторите? Кондукторите, човек, бяха най-яките! С униформа, фуражка, едни железни клещи за билетите и супер гъзарска кожена чанта. Кондукторските чанти бяха супер гъзарски, в смисъл от днешна гледна точка. Тогава просто си бяха чанти. Абе, приличат малко на диагоналките, дето по едно време заместиха бананите, макар че бананите напоследък пак се върнаха на мода, само че сега ги носят по диагонал като диагоналките, а не под корема като преди. Както и да е. Бяха с презрамка, правоъгълни, с медна катарама, не много големи и в същото време внушителни. Внушителни не заради размера. Размерът при тях не беше от значение. По-скоро заради изработката и отношението. Изглеждаха супер истински. Направени от истинска кожа, и най-вероятно са били от истинска кожа. Много твърда кожа с един приятно-успокояващ, кафяво-охрав цвят. Приличаха на изкуствено състарени, но естествено, си бяха естествено стари. Стари като артефакт. Като меч, който се предава от баща-кондуктор на син-кондуктор. Тук, може би, звуча малко политически некоректно, но в съзнанието ми кондукторите са останали само като мъже. И то – истински мъже. Алфа-мъжкари. Строги, но справедливи. Обръщаш се към тях на малко име, но винаги слагаш отпред „бай“. Не че нямаше жени кондуктори, така наречените кондукторки, ама някак си, са изчезнали от представата ми за пътешествие. Както се получи и с капитаните, между другото. Като чуя капитан и виждам мъж с брада и лула. То, даже мисля, няма и женски род за капитан. Та, мисълта ми е, че кондукторските чанти бяха супер яки и като ги гледах бях сигурен, че и на допир са много приятни, и ухаят прекрасно, което за съжаление нямаше как да знам, защото никога не съм имал близък контакт с кондукторска чанта, което от своя страна ме фрустрираше неимоверно. Като ги гледах такива едни, си представях, че миришат на кожа, тютюн, метал и нещо неуловимо – може би сандалово дърво. Като старо, луксозно издание на Кралджеймсовата библия от седемнайсти век, стояла дълги години на прашния рафт в кабинета на някой теолог. Не знам. Така си мислех, че миришат. Може и да съм грешал. Всъщност, най-вероятно са миришели на кондукторска чанта, но нямаше как да знам, както споменах вече.

И до ден-днешен не мога да си обясня желанието да знам как мирише кондукторска чанта, което ме мъчеше по това време, когато пътувах доста, с влак предимно, което значи отдавна, трябва да съм бил още в пубертета или на излизане от него. Не мисля, че имаше нещо сексуално в цялата тази работа – фетишизъм или някаква девиация. Нито съм получавал ерекция от мисълта за кондукторска чанта или нещо подобно. Просто исках да знам. Стремеж към познание или ако щете – любопитство. Може би звуча като някакъв Душко Добродушков, сънуващ печени тикви или дори по-лошо, но чувствах някаква празнина и неудовлетворение, като цяло. Някой ще каже: „Какво значение има тук някаква си чанта? Просто се отпусни и се наслади на преживяването!“ Но не бих се съгласил! За мен беше важно! Исках да знам! Не ме питайте защо! И понеже, за да получиш тази информация, ти е необходим пълен достъп до кондукторска чанта, а такъв достъп имат само кондукторите и членовете на техните семейства, ситуацията беше параграф двайсе и две. Помислете сами. Какви са ти, евентуално, опциите, ако нали, те измъчва неимоверно желание да научиш какъв е мирисът на кондукторската чанта, с цел познание? Да станеш кондуктор или да се ожениш за кондукторка, или и двете? Примерно: отиваш да учиш в пежеито, там срещаш любовта на живота си и след четри-пет години, когато на завършването ти връчат тържествено чантата и клещите, възкликваш: „Ох, сбъдна ми се мечтата!“ Не знам. Плюс това, това не ми беше мечта, а просто стремеж към познание, както вече казах. Когато харесваш нещо или някого, искаш да знаеш всичко за него или нея. Или пък, направо да помолиш кондуктора: „Извинете, може ли да подуша чантата ви?“ Това, само по себе си, звучи странно. И понеже бях неуверен и нерешителен, единственото, което ми оставаше, бе да си измислям. Измислях си сценарии, измислях си случки, накратко – фантазирах си. Тук бих искал да вметна, че бях доста добър в измислянето и фантазирането по това време, когато пътувах доста, което значи отдавна. Дори, да ви кажа честно, през повечето време живеех в измислен свят. Процентно взето, може би, към седемдесет и осем-девет процента от будното си време прекарвах в блуждаене. Изобщо нямах връзка с реалността. И то не поради някакви реални проблеми: страх от изоставяне или нещо подобно. Не. Фантазирах си чисто и просто от скука. Скучно ми беше, тъпо ми беше и това е. Ежедневието не ме кефеше. Какво друго можех да направя? Сега, обаче, като се замислих, може пък да е било заради пубертета. Да, може заради пубертета да е било. Защото, казвам ви, изкарах кошмарен пубертет. Направо ужас! Детството ми беше горе-долу окей, но пубертетът ми беше кошмар: с фрустрации, пъпки и всичкото там. Особено от днешна гледна точка. Сега, ако бях пубертет, нашите сигурно щяха да откачат. Защото сега супер много се говори за тези неща. Тогава… тогава никой не ти обръщаше никакво внимание. Нито родители, нито общественост, нито медии, нито „дай боже“. Да, сега като погледна с днешните си очи тогавашното си аз, разбирам, че съм имал супер тежък пубертет и затова, най-вероятно, съм си фантазирал така безразборно. Както и да е. Мисълта ми е, че много исках да знам как мирише кондукторската чанта, а нямах пълен достъп до такава и затова си фантазирах случки, в които я помирисвам. Това е. И нямам предвид някакво продължително душене, тип ловджийско куче, а нещо съвсем кратко. Само наносекунда душене и то еднократно. Колкото да вкарам молекулите в мозъка. Доближавам нос, щрак – и готово. Вече знам. Празнината вече я няма. Мога да продължа напред.

Лошото, обаче, на специално тази ми фантазия бе, че започваше добре, но винаги завършваше по един и същи унизителен, нещадящ самочувствието ми начин. Началото беше като на романтична комедия или не, по-скоро, само комедия, а краят – европейско кино. Пълен мрак. Нито хепи енд, нито нищо. И за да получите горе-долу представа, ще разкажа една от въображаемите ми случки. Така. Седя си аз в купето и съм се паднал точно на това място, дето е до вратата. И когато влезе кондуктора, чантата му е на педя от лицето ми, нали. И особено ако няма хора в купето, и ако кондукторът нещо погледне настрани, защото му се струва, че някакъв без билет се прави на хитрец и се мушка нещо в кенефа, има възможност, отваря се прозорец от няколко милисекунди, и ако събера смелост, и запазя самообладание, и съм достатъчно ловък, мога да си доближа носа и да подуша чантата. И го правя. Доближавам си носа и тъкмо да събера необходимата ми информация, и нещата започват леко да се объркват. Защото поради начина, по който се носи чантата, през лявото рамо към десния хълбок, тя винаги се пада на супер тъпо място. Точно по средата. Да не говорим, че поради близостта на носа до устата, цялото това подушване на кондукторска чанта би могло да се изтълкува напълно погрешно, особено от строг кондуктор. А поради естеството на своята работа, кондукторите имат супер изострено периферно зрение, и дори да гледа към кенефа, той неизбежно, всеки път, без изключение, забелязва движението на главата ми към скута му. И тук цялата случка, която изцяло е плод на въображението ми, престава да ми се подчинява. Всичко започва да се развива по някаква своя вътрешна логика. Да върви към свой собствен катарзис. Кондукторът потръпва от погнуса, изщраква с клещите и просъсква с онзи смразяващ глас, който всички познаваме много добре: гласът на човека с власт. Власт над съдбата и мечтите ти:

– Абе момче, ти какво правиш?! – и аз, по някакъв начин, разбирам веднага какво има предвид с този въпрос. И… се превръщам в пихтия. В локва от страх и апатия. Обличам си бялата риза и си поръчвам вечеря. Дори не се опитвам да кажа истината. Истината, в този случай, звучи по-страшно и от това, което вижда той като истина! А аз знам неговата истина! Неговата истина не е моята истина! А моята истина е по-страшна от неговата истина! Какво? Да кажа: „От малък много искам да знам как миришат кондукторските чанти! Това е стремеж към познание! Науката е слънце!“ Ха! Не ставай смешен! И… се предавам. Има такива моменти в живота на всеки човек, когато разбираш, че всяка съпротива е излишна. Готов си да понесеш наказанието, колкото и несправедливо да е то. Кладата вече гори, димът насълзява очите ти, но ти не чувстваш болка. Адът си е твой и ти собственоръчно си си го постлал с добри намерения. И пак, не искам да звуча политически некоректно, но в съзнанието ми кондукторите са останали строги, справедливи, консервативни, казвам го с цялото си уважение, мъже. И както вече споменах, случките, които си измислях и бяха плод на въображението ми, заживяваха свой собствен живот, всичко се превръщаше в спектакъл. Постановка, която не можех вече да режисирам. Малко като в тези сънища, дето се опитвате да бягате, ама не можете. Както и да е. Ето я развръзката, катарзисът или кулминацията, ако щете, без заобикалки. Значи, кондукторът решава, че съм гей, защото това, което вижда с периферното си зрение е достатъчно да направи своите заключения. А пък аз – какво да му обяснявам, просто мълча. Той, естествено, мрази гейовете, защото е алфа-мъжкар и защото така е по сценарий, и ми вкарва една тупаница, и аз падам на мръсния под в купето облян в кръв, а той се хваща с двете ръце за решетките за багаж, и започва да ме рита, не, по-скоро да ме тъпче, не, всъщност, да скача върху мен, като през цялото време нарежда ритмично през зъби:

– Мама ви и педали! Писна̀ ми от вас! Ше ви избием! – и така доста време. А после става още по-лошо, защото тези случки се случваха преди доста време, а тогава хомосексуализмът беше криминализиран, мисля. А това, от своя страна, даваше на кондуктора-хомофоб прекрасна възможност да изкара някой лев чрез изнудване:

– Сега, педал мръсен кихаш петстотин кинта, иначе те свалям на Лакатник и директно – на куките! Нали се сещаш кво ше ти се случи? – Аз не се сещам, защото, като цяло, не съм гей и по принцип не знам какво им се случва, но така е още по-страшно. Бррр! И супер се уплашвам, и се мъча да го умилостивя:

– Моля ви! Нямам петстотин лева… Имам само пет и четиресе за билет…

– Нищо, нищо. Ше намериш! Свалям те на Лакатник и се обаждаш на вашите да ти пратят запис…

– Ама какво да им кажа? Петстотин лева! Баща ми е учител. Зима сто и педесе на месец… – това обаче не го трогва. Напротив. Дава му идея за ново варварство:

– А така! Учител! И на какво те е научѝл! И сигурно не знае, че си педал, нали педалче? Петстотин лева, иначе на куките, и те ше му кажат! Няма нужда аз! – Накрая се разбираме да събера колкото мога. Спазаряваме се за някъде, общо, към сто лева и обещавам в четвъртък да му ги занеса, в един часа, пред Халите:

– Иначе… зел съм ти личната карта и ако не дойдеш, сещаш се…–

Това е, като цяло, историята. Винаги се повтаряше с малки разлики в подробностите. Не знам защо я разказвам. Може би бягам от нещо или просто имам нужда да споделя. Напълно съм наясно с риска да получа упреци и от ляво, и от дясно. Но така или иначе, тази история не е от голямо значение за мен и не мисля, че е определяща за характера ми.