в. „Свобода“, г. II, бр. 24, 27. XI. 1871 г.

 

Да ви кажа право, аз и до сега не мога да разбера – защо и за какво и аз не мога да стана знаменит човек, когато мнозина наши писатели са отдавна вече станали такива? Защо хората и мене да не хвалят, както тия хвалят Петра и Павла? Аз през своя живот съм написал повече от пет тома, а никой до днес не казва, че съм писател; написал съм няколко стотини проекти, предположения и опровержения, а никой не казва, че съм публицист; написал съм стотина песни, а никой ми не казва, че съм поет и гения; казал съм до сега няколко хиляди смешни изражения, а никой до днес не ми е рекъл, че имам бистър ум и големи способности. Всичките мои книжовни трудове, да ви кажа право, изгинаха още при самото си рождение, а всичките мои предположения се удавиха в Дунав. Но, да е живо „Читалище“, аз, с неговата помощ, можах да открия и тая тайна. Из „Читалище“ аз разбрах, че който иска да бъде знаменит и да го хвалят хората, той трябва най-напред да окръжи себе си с такива хора, които обичат всичко да хвалят, или с такива личности, които обичат всичко, щото е гиздаво, миризливо и чистичко, следователно той трябва да е облечен чисто, да говори тихо и гладко, да гледа на ръцете си, когато говори с вази, да не говори и да се не смее високо, а полекичка, с една дума – да бъде благородно-възпитан, т. е. да бъде създан по образа и по подобието на г. Балабанова. Но аз мисля, че ако приведа примери, то моята теория ще бъде по-ясна, и затова продължавам. Да кажеме, че ако Иванчо или Стоянчо е глупав, и глупав е всякога, т. е. и през лятото, и през зимата, и през пролетта, и през есента, и дене, и ноще, и в вечерно време; а ако е така, то се разбира, че никой не очаква от него умна реч; никой не мисли, че той ще бъде умен утринта. Но, о, чудо чудес! Ставате вие една заран, отивате в кафенето и слушате, че Иванчо проговорил една умна и разумна дума и че Стоянчо написал една българска песен. Публиката в това време се намери в удивително положение; чудите се и маете се и вие.

– Е-е-е! Тоя Иванчо ни е лъгал до сега! Той само се е показвал пред нас, че е глупав!

– Е-е-е! Тоя Стоянчо е бил голям поет, а ние до сега не сме ни мислили за това! Поетите всякога крият своите способности.

И така, по света се разпространява известие, че Иванчо е умен човек, а Стоянчо е велик поет.

– Чу ли ти каква умна дума продума Иванчо? А ние мислехме…

– Прочете ли ти песента на Стоянча? А ние мислехме…

Иди после това и разсъждавай за хората и за техните мозъци! И така, малко по малко Иванчо и Стоянчо стават знаменити хора, и техните умствени работи вървят из уста до уста, из ухо до ухо: младите се възхищават, старите се утешават, жените се умиляват, а бабите се надеят. Подобни знаменити мъже ние имаме твърде много.

 

 

Любен Каравелов и Христо Ботев, „Знаеш ли ти кои сме?“, изд. „Народна просвета“, 1947 г., с. 16 – 18.