…ако се тръгне към Сарди, трябва де се премине покрай Меандър, покрай град Калатеб, където занаятчии правят от тамариск и жито мед. Вървейки по този път, Ксеркс намерил дърво – платан, което заради красотата му дарил със златна украса и поверил на грижите на един мъж от безсмъртните.

Херодот, кн. 7, 30-31

*

 

Чинарът, най-царствен сред дърветата, съчетава изящност и сила. Той е привидно гъвкав, като мускул, като хълбок на пантера, но и мощен, като носеща колона от мрамор, каквато всъщност е, в горската катедрала край реката.

Всички реки в югозападния крайчец на България край Сандански и Петрич имат малки долинки с чинари по бреговете. Дори едно безизворно поточе като Гушевица, гушещо се между два хълма и две села, е поръбено с вековни чинари. Същото е край Бистрица и Струмешница, макар че Бистрица слиза енергично от Пирин по път, издълбан преди хилядолетия от ледник и осеян с огромни канари, докато Струмешница се вие плавно, с дантелен ромон, в подножието на Беласица, пресичайки полето с онази безвременност и спокойствие, с които змия или гущер се припичат на слънце. Макар че покрай всички тези реки хората са създали градини и ниви, долинките с чинари (и тук-там дъбове и букове), са запазени като крайбрежни ивици. По тях, поне във въображението си, човек може да възстанови оригиналната флора на местността и да види в пейзажа наоколо неговата история. И така провижда в останките на миналото, че долните склонове на планините и хълмовете, които някога са били подводни възвишения на дъното на океана, до неотдавна са били покрити предимно с дъбове, докато в ниското покрай реките са се извисявали гори от благородни чинари.

Единици от тези чинари, пожалени от човека, са развили клони в огромни широки корони и стоят и до днес. Тези дървета-единаци са основата, на която е изграден например паркът в Сандански. Архитектът на този парк е знаел, че катедралността им трябва да се запази и да послужи за оформянето на останалото, че до просторните сводове на чинара, високите борове, кедри и кипариси ще създадат същински колонади в тъмнозелено, даряващи прохлада и ведрост на ума. Но не само в парка виждаме единаците. Един от тях, най-старият в града, на повече от 650 години, маркира стария площад. Под него сега стои мраморна чешма. Друг стои в центъра на Джигурово, трети, на 1270 години – до манастирчето в Златолист и т.н. Почти всяко село е имало или все още има вековен чинар на мегдана – практика, която е разпространена на юг чак до селата по склоновете на Ида в Крит.

Няма никакво съмнение, че в непознатата архаика на собствената ни култура вековното дърво с чешмата насред мегдана е представлявало храм на открито и човешкият живот се е организирал геометрично около него от самото заселване на конкретното място. Остатък от тази нагласа все още живее в нашите умове. Представете си, че бихте разчистили гората под хижа Вихрен за ново селище. Няма никакво съмнение, че никой не би посегнал на вековната мура там (1300 години), до която хората и днес ходят на един вид поклонение. Тя би останала като даденост, като паметник и дух, пред който човекът би продължил завинаги да търси прошка за причиненото от него унищожение. Тя би останала и като символ, знак за животворната сила на природата, без която човекът не може да оцелее.

Вековното дърво е най-буквално израз на силата на живота, на способността на материята да се самоорганизира във форми, да преобразява светлината, въздуха, водата и почвата, т.е. праха от рушенето на скали и планини, в стволове и клони, в облаци от зеленина и изобилие от плодове и семена, а оттам и в пъргавото тяло на пъстърва или рис, на славей и авлига, на жътварче и пеперуда, на дете. Старостта на дървото пък напомня на човека, че мащабите и ритмите на нещата в природата могат да бъдат и много по-големи от въртенето на човешкото колело, и че с всички тези ритми, бързи като при бръмбара и бавни до неразличимост като при камъка, той трябва да бъде в такт, ако иска да постигне благоденствие. А какво е благоденствието, освен правилното движение в хармония с небесните сфери? Ако небесните сфери ви се струват прекалено абстрактни като идея (а са ли, при положение че всички атоми в теб, читателю, са част от първичния световъртеж?), да ги наречем по-прозаично „всички процеси в природата“.

Вместо да си напомняме обаче, че дори и плодовете в супермаркета са организирана материя и идват от някаква градина, била тя и на другия край на планетата, т.е. и те са искали слънце, вода, въздух и почва, – или че от определена гледна точка ние обитаваме една скала в тъмния космос, покрита с тъничък слой мъх, благодарение на който животът се крепи някак, сякаш въпреки опустошителната ни глупост през последните няколко века, – нека да се върнем при чинара, този цар сред южните дървета.

За разлика от бора или кедъра, чинарът има почти чашковидна корона. Няма друго дърво с толкова дълги и причудливо извити крайници. Чинарът с централен гръбнак и обла корона е изключение и се среща най-вече в по-гъсти гори, където се бори на ширина с другите дървета. Повечето чинари пускат по няколко ствола, които се разклоняват щедро, понякога растейки почти хоризонтално в деликатен танц със земното притегляне, преди да се извият обратно към небето и да разтворят клони във високи куполи (30-50 метра високи). Гъвкавата сила, която излъчват тези стволове, е удивителна, и никоя фотография не може да пресъздаде отражението им в ума на човека, когато, привлечен от формите им, той се спре и се загледа в тях. Какво чудо са тези стволове! Въпреки масивността си, те сякаш се реят, сякаш владеят гравитацията по непонятен дори за най-големия майстор зидар начин. Короната е просторна и отворена – не тя стои сред въздуха (както кипарисът стои например), а въздухът я обитава, кристално прозирен, искрящ. Толкова широта и простор има, че дори лястовички на лов се мярват там под косите озарения на чезнещото слънце.

И така, отличителната черта на чинара е ведростта. Неслучайно именно под чинари са се водили разговорите в Платоновата академия и именно под един вековен чинар край реката Илис, тъкмо извън крепостните стени на града, Сократ сяда да говори с Федър:

Федър казва:

– Виждаш ли онзи висок чинар?

– Да?

– Там има сянка и ветрец, и трева, за да седнем, а дори, ако ни се прииска, да полегнем.

– Води ме – отвръща Сократ.

В речите си в този диалог върху връзката между любовта и красноречието, Сократ многократно споменава, че е вдъхновен от божествата, обитаващи мястото, че думите му произлизат от тях. И макар и иронично да заявява в началото, че „дърветата… нямат желание да ме учат на каквото и да било“, когато стига до разликата между живата реч или истинското знание и обреченото да се повтаря безкрайно писано слово, Сократ мимоходом дава пример с гаданията в храма на Зевс в Додона – първите пророчества били дадени на хората от един дъб. За хората в миналото, казва Сократ, било достатъчно да чуят истината, дори тя да идвала от „дърво или камък“. Сега младите все гледали кой говори и къде, а не дали казаното е истина.

Не се наемам да тълкувам преплетените идеи на Платон във „Федър“. Диалогът е противоречив и вече повече от 20 века философи и поети се опитват да го подредят. Читателят има усещането, че се губи в гъсталак, а не сякаш излиза – пък бил пътят му труден и нанагорен – на ведрата самодивска поляна на красноречието, породено от любовта и стъпило здраво на истината, което Платон на теория въздига като ценност. И все пак с митичното откровение на дървото в Додона Платон създава аналогия на чинара, под който се развива – почти буквално, както самото растение вие и развива листа и вейки – разговорът за любовта. Ако самото място, чинарът край реката като храм на открито, говори чрез Сократ, какво всъщност ни казва? Как говори то?

Ако питаме Платон, то той ни отпраща към реалността отвъд разнообразните и преходни човешки възприятия. Същинската реалност за Платон е всъщност много близко до нашата идея за обективността. Езикът на природата са универсалните природни закони и редът на нещата (днес наричаме този ред „класификация“ – на видовете, елементите, частиците и пр.). Но „Федър“ като цяло сякаш ни казва, че логиката не е достатъчна. За да развие мисълта си, Сократ съчинява митове и метафори, приказки. Душата е колесничар с два коня, един добър и един лош. Достигналите истината сядат на „гърба на действителността“ и се въртят, заедно със земята, вперили очи в космоса отвъд. Дъбовете говорят, жътварчетата (цикадите) са сирени, но могат да пеят и истинни песни, стига да видят, че ги заслужаваш, чинарът е обиталище  на Пан, Ахелой (бог на сладката вода), нимфите и музите, и т.н. Нека да споменем и ние мимоходом, че името на Платон и името на чинара, platanos, произлизат от една и съща дума – platys, широк, широкоплещест.

Съвременният читател може да седне и той под някой вековен чинар, сред плътното жужене на цикадите, на брега на река или до неизменната чешма или извор (където има чинар, има и вода) и да се замисли върху въпросите, които са си задавали хората няколко хилядолетия преди него. Защо красотата ни привлича? Какво ни движи? Какво ни движи към нея? Към истината? Вечно ли е то или преходно? Ако истината е толкова ценна, защо постоянно се губим по пътя? Как различаваме доброто от лошото? Коя реч е добра? Какво прави думите красиви? Какво значи да си мъдър?

Логиката не е достатъчна. Логиката е като нарисуваното и написаното – обречена да се повтаря до безкрай, да отвръща на всеки въпрос със същото, което току-що е казала.

Сократ завършва разговора с молитва:

Обичний Пан и всички вие, божества, обитаващи това място, дайте ми красота на духа. Колкото до външните ми притежания, нека те да отговарят на вътрешното ми богатство. Дайте ми да вярвам, че само мъдрият е богат.

В своята самодостатъчност и великолепие чинарът сякаш отговаря на тази молитва.

„Без боговете,“ пише Езра Паунд, „няма култура. Без боговете, нещо липсва“ („Guide to Kulchur“, 126). А на следващата страница:

Когато не разбираш нещо, остави го на мира. … Митът … позволява да изразиш интуицията, без да загубиш ясните очертания, без да отрежеш ушите и носа на истината.

Малко по-рано от Паунд, Лудвиг Витгенщайн пише: „За онова, за което не може да говори, човек трябва да мълчи.“

Въпросът и при двамата очевидно е как да останеш верен на истината, как да говориш.

И двадесетина века преди това Конфуций казва:

– Бих искал да престана да говоря (с думи).

Ученикът му възразява, че ако той престане да говори, то как те ще предават на поколенията учението му?

Конфуций отговаря:

– А Небето как говори? Четирите сезона се редуват, безбройните неща се раждат. Как говори небето? (17.19)

В последния фрагмент на незавършените „Песни“ на Паунд намираме и това:

Тихо

……… Остави вятъра да говори

………………………………… това е раят.

Но читателят съвсем правилно би възразил, че вместо да отговорим на въпроса как говори дървото (небето, вятърът), ние сякаш сме взели въпроса като парче кварц, да речем, или някой друг кристал, и го въртим на светлината на залязващото слънце. И нека още веднъж го завъртим и да кажем така: защо ни е да знаем каква корона има чинарът и къде расте и как се отразява в човешкия ум? И какво ни помага да забележим, че градският градинар в невежеството си е сложил палма до него, макар че тя не би могла да изглежда другояче, освен мижава и слаботелесна до масивния си съсед? Защо ни е да гледаме лястовиците над реката? И да виждаме отраженията на съзвездия в слюдата по камъните? Защо ни е да следим как пъстървата играе срещу течението, докато изгрява вечерницата?

 

Защото като песните, тези неща изпълват сърцето.

Защото те учат на достолепие.

Защото тренират сетивата да различават нещата.

Защото чрез тях познаваме себе си.

Защото в тях умът намира спокойствие.

Защото в красотата си те са езикът на природата и животът ни се изговаря на него.

Защото на брега на реката, човек може да е с гръб към света, но с лице към истината.

 

И това е достатъчно.

 

 

 

 

 

Илюстрация: „Чинар с катерички“ (детайл), Абу ал-Хасан, 1615 г.