Огледайте се наоколо и си изберете някое растение или птичка, нещо, което сте имали възможност да наблюдавате известно време. Опитайте се да си представите как бихте могли да го стилизирате и да го нарисувате максимално просто. Но внимавайте, изображението трябва да бъде и точно. Ако ще е врабче – да се различава от славей или авлига. Ако ще е кестен – да се различава от дъб.

(Пауза, за да се огледате и да помислите.)

А може би ще е по-лесно да си представите стилизираното изображение на котка, което несъмнено сте виждали като емблема тук-там. Как бихте я изобразили вие? Седнала? В ход? В бяг? С вирната опашка? Легнала, с брадичка на предните си лапи? С наострени уши? С гръб, огънат в арка? … Изображението ще покаже всъщност какво е за вас котката. В стилизацията вие инстинктивно ще се опитате да дадете външна форма на онази черта от характера ѝ, с която се характеризира за вас нейната същност. Вирнатата опашка ще символизира ведростта ѝ. Прибраните предни лапи в седнала поза и изправената глава – способността ѝ да се вглъбява в себе си. Брадичката, подпряна на предните лапи – любовта към съня, и то лекия сън, лек като вечерен бриз откъм морето.

Да си представите стилизация на славей или дъб вероятно е малко (или доста) по-трудно – в ежедневието на повечето от нас днес тези форми на живот играят прекалено бегла роля. Но достатъчно е просто да опитаме, за да си дадем сметка, че стилизацията цели да схване същината на нещата – онова, което разграничава едно нещо от друго, подобно нему, но и което изразява най-точно същността му, значението му като символ или елемент в езика на природата.

Стилизацията изглежда датира като когнитивен подход към света още от архаиката и дори праисторията. Можем да я видим както в пещерните рисунки, така и в първите пиктографски изображения на древен Китай, Месопотамия и Египет. Тя е в основата на писмеността и процъфтява и днес, преобразена до неузнаваемост, в научния метод (който е вид стилизация или търсене на същността на природните явления), както и, уви, в перверзна и гротескна форма – тази на маркетинга. Казвам „уви“, защото, ако всичките ми студенти познават логото на редица компании, досега не съм срещнала нито един, който да разпознава типичния силует на кедъра с често откършения му връх и спираловидното му извисяване към небето, или пък да знае, че славеят пее в клоните на дърветата и човек рядко го вижда, докато слуша ясната му песен, а пък пойният дрозд каца по залез на върха (а не сред клоните) предимно на боровете, с техния изправен гръбнак – символ на храброст и стремеж към правда – и по не по-малко храбър начин изпъва цялото си тяло като струна, по която, така да се каже (и това е по-буквално вярно, отколкото може би си представяте), свирят слънчевите лъчи. (Забележете, че колкото по на север отива човек, толкова по-тих става светът, и обратното – колкото по на юг, към екватора, с неговите райски птици и джунгли – толкова по-ярък и шумен. И това се дължи на разположението спрямо слънцето.)

Рисуването и писмеността са свързани. Ако в единия край на спектъра сложим рисунката на дърво, като реалистично изображение, то в противоположния му край можем да сложим думата „дъб“, изписана с фонетична азбука. За да се придвижим от рисунката до фонетичните знаци, трябва да минем през поредица преображения (всичко в природата е преображение), изискващи все по-голяма стилизация, а от един момент нататък – и абстракция. Например рисунката на онзи дъб, виснал самотно на скалата в Кресненското дефиле (всички сте го виждали), първо ще се превърне в изображение на всеки дъб, навсякъде и по всяко време. Ще стане един вид вечен дъб. Това означава и че вече сме въвели правила за изобразяването му и сме го превърнали в пиктографски знак. После можем лесно да си представим този дъб да ни служи като символно изображение на идея или цял комплекс от идеи (идеограма); или пък на самата дума, а оттам и на звука ѝ. И ето че вече сме на крачка от буквите на фонетичната азбука.

Традиционно се възприема, че този спектър – от рисунки, през пиктографски, до фонетични знаци – представлява исторически прогрес. Древните диваци рисуват, а пък ние, напредналите в историята, пишем с букви или абстрактни знаци. Това наше самомнение се дължи на факта, че буквите идват от пиктограмите, а не обратното. Но истината е, че става дума за натрупване и обогатяване, а не за превъзмогване на миналото. И още по-важно – не става дума за ЕДИН процес, а за множество разклонения. Една пиктограма може да стане архитектурен орнамент, а може да се превърне и в буква. Може да остане визуален символ, а може да се преобрази и в идеограма. Целият този многоизмерен спектър от „изразни средства“ е налице и можем да го използваме, стига да знаем как. Или да го кажем иначе, един роман на Достоевски не е по дефиниция по-голямо постижение от рисунките в Алтамира.

Стилизираните изображения на древността до голяма степен се смятат за по-примитивни и по простата причина, че са запазени само като пиктографски форми, но не и като съдържание. Ние често не знаем какво изразяват или се догаждаме за много малка част от значението им. А още по-често не разбираме и като какви да ги четем. Ето ви един пример. Погледнете тази шевица.

 

 

В спектъра – от рисунка до пиктографско писмо – тя къде се ситуира?

Едно е ясно. Това не е просто рисунка. Това е стилизирано изображение. Но на какво? И каква е същината, която се опитва да улови? И какви са тези хора, които са създавали подобни пиктограми и са украсявали дрехите си с тях?

Ако прочетете „обяснението“ към снимката на шевицата, то ще ви поясни няколко факти. (Думата „факт“ идва от factum, а значението е буквално нещо „сторено“, което често се бърка с нещо „речено“. Реченото е предмет на тълкуване, стореното – на описание. Реченото е потенциал, стореното – осъществяване. Първото гледа към бъдещето, второто – към миналото.) Шевицата, казва ни надписът, е от „женски ръкав“, от „Дупнишко“ и от XIX в. Чудесно е да можем да се ситуираме във времето и пространството, но ситуирането само по себе си не очертава път. Името на едно растение не ни казва нищо за самото растение. И въпросът остава: какво означава тази шевица – за нас?

Когато човек се опитва да отговори на подобен въпрос, той неминуемо се изправя пред фантоматичните предразсъдъци на своето съвремие. От една страна си дава сметка, че по темата са изписани куп свободни съчинения, изразяващи по-скоро копнеж за връзка с миналото, плод на човешката склонност да търси смисъл във всичко, дори и в случайността. От друга, навсякъде около себе си вижда пошлите имитации на шевици – най-яркото доказателство за това доколко те биват криворазбрани е, че се възпроизвеждат на шевни машини и като компютърни графики, което влиза в директно противоречие със значението им (за това малко по-долу). После, има го и страхът – както един литератор се изрази преди време – от „рефолклоризация“. „Напредналият“ свят се занимава с изкуствен интелект, а ние играем хора и се занимаваме с шевици. И няма значение, че от изкуствения интелект след това, в най-добрия случай, искаме да може да измисля хора и шевици. Важното е да сме в крак с времето. Но да се занимаем с малко безвремие.

И с просто око се вижда, че шевицата изобразява растителния свят (а не животинския, например). Това са стъбла, листа и цветя, както и семена и вероятно плодове, подредени по определен начин около център, който е по-стилизиран от останалото. По-стилизиран означава и че е по-силно натоварен със символика.

Подредената растителност, особено в геометрични форми, ние наричаме градина. С други думи, тази шевица изобразява градина. И понеже знаем, че стилизацията предполага един вид пренасяне в безвремието или във вечността – че символът на слънцето представлява слънцето, отразено във всяка зеница, навсякъде и завинаги – то можем да видим в нашата градина тук вечната градина на природата. Няма значение дали в центъра ѝ стои изображение на слънцето или на утробата на земята или и двете; дали приликата на четирите основни „цветя“ в четирите посоки на света със звезди би трябвало да показва, че растежът на нещата и движението на звездите са част от един и същи процес, съзнанието за който е архаична придобивка на човечеството, видна и в земеделския календар на празниците, който следваме и днес; и дали случайно осмовърхите звезди/цветя (розетки) съвпадат със символа на Инана, шумерската богиня на любовта като космогонична сила, движеща не само живота, но и небесните сфери, преобразена в Афродита и Венера през античността. Няма значение и дали спираловидното движение на растенията в шевицата просто отразява спираловидния им начин на растеж или мененето на сезоните или и двете; и дали цялото е „символ на плодородие“ или изображение на вселената като природа или и двете. Има значение, че онзи, който е създал тази картина, е изразил своя възторг и своята радост от живота. Оставил ни е запис на начина, по който е видял света – пъстър, изобилен, цъфтящ и свеж като пролет, взаимосвързан и подреден, дълбок и енигматичен свят, в който градината е звездно небе и небето е божествена градина.

И макар и за много неща да трябва да се примирим с несигурни догадки, то можем да бъдем сигурни в това:

Хората, които са създали и са си завещавали тези изображения от поколение на поколение, са обичали природата. Нима иначе биха смятали за съкровена нейната деликатност и богатство, видимо пресъздадени във везбата?

Те са се опитвали да схванат същината на околния им свят. Имаме не фрагментарни образи, а цялостна картина. Вниманието е насочено към вселената като цяло, към вселената като градина, като съзидание. И какво друго е човекът, освен градинар, който по-добре или по-зле се справя със света си?

Знаем също така, отвъд всякакво съмнение, че са обичали красотата и са се стремели към нея.

Че са тачели прилежността и съсредоточеността, както и финия детайл. Тачели са умението като отношение към света и към общността.

Че са били свободни, защото макар и винаги изработвана по модели, всяка шевица притежава индивидуален характер, отразяващ везбарката, и елементите в нея непрекъснато се менят, както може да се види при всяка съпоставка.

Че са имали силно развито чувство за ритъм, което е свързвало движенията на ръката с растителните форми наоколо им, а вероятно и с песните и танците им.

Че ясно са разграничавали цивилизованото от дивото именно чрез способността си за символно мислене (какви диваци бихме били ние в техните очи!) и чрез фината работа. Но пък не са различавали полезното от приятното или хубавото – двете са неделими. Везбата не е „украса“ в съвременния смисъл на думата. Тя е вид обитаване на света. Птичката по същия начин обитава гората – чрез песента си.

Разбира се, има шевици, които са много по-утилитарни, по-повърхностни, в които си личи, че облеклото не се възприема като изкуство сред другите цивилизационни изкуства, а е просто средство на показността. В крайна сметка, когато се събират етнографските колекции, слънцето на тази култура – нашата стара земеделска култура – вече прехвърля билото. Но тук-там сред руините блесва истинско съкровище, фрагмент, в който духът, характерът искри във формата – и „искри“, ако позволите да разтълкувам тази метафора, залегнала в самия език, ще рече, че носи интелект (огън), че го пренася от миналото в бъдещето.

И от другата страна на хълма от Дупнишко, в „Самоковско“, както ни посочва каталогът, намираме вариация на същата везба, несъмнено тръгнала в различна посока преди много поколения, подобно на разклонение в еволюцията на видовете, в която наблюдателният читател ще може да различи един от първообразите на градината вселена: простичкият венец, прототип и на царската корона (друго разклонение в еволюцията на образите), преди последната да се опошли в сребро, злато и скъпоценни камъни, заедно със загубата на представата, че единственото истинско богатство е богатството на природата, усвоявано от човека чрез умение, усет и ум. Какво изразява този венец? И какво означава той за нас? Трябва ли да означава нещо?

 

 

Конфуций някъде пише, че да знаеш какво предшества и какво следва е като да имаш глава и крака. Може би се подразбира, че настоящето е предимно храносмилане. Е, там е и сърцето, там са и ръцете. Но бихме могли да се досетим, че пълноценният човек е цял.

За целостта иде реч.

И видях, че всичко – тези треви, тези цветя, дървета, храсти и птици, и кучето до мен, и аз на тази ветровита поляна – е изтъкано от светлината, най-буквално. Какво по-удивително от това как растенията превръщат слънчевата светлина в материя! Ето какво значела метафората за тъканта на живота! И пееше един дрозд, кацнал на кедъра, красиво и весело.