Сичка се гора лиснала,
лиснала, ластар пуснала,
едно се дърво не люсна,
не люсна, ластар не пусна.
Ся оти ли се не люсна,
не люсна, ластар не пусна?
Стоян под дърво лежеше,
де болен лежи, умира,
та нема никой при него
кой да му ода подаде,
кой да му глава превърже,
от едно турум пиленце,
турум пиленце славейче –
с уста му ода носеше,
с крило му сенка държеше.
И пиленце се додяло
със уста ода носене,
със крило сенка държене,
пиле Стояне ромоня:
– Стояне, чуздо чузденче,
мене се веке додяло
със уста ода носене,
със крило сенка държане!
Яз ка си пода, Стояне,
в ей на я врашя планина.
Стоян пилему ромоня:
– Постой, пиленце, почекай,
бре, много си ме гледало,
гледало, пиле, чакало,
още ме мърва почекай,
дорде ми душа излезе!
Кога ми душа излезе,
ти ми, пиле ле, отземи
моите медни кавале,
та поди, пиле, та поди
на майчини ми дворове,
та ги, пиле ле, засвири!
Тя ке те тоим попита:
„Пиле ле, пиле билбиле,
дали ме кълнеш ил’славиш?“
„Ой, Стоянова майчице,
нето те кълна, ни славя,
църен ти хабер донесах
от тояг сина Стояна –
вчера му душа излезе
в ейная гора зелена.“

 


Мандрица, Ортакьойско, дн. Ивайловградско (Стоин-ИЗТр., № 855).