Малък речник в помощ на читателя:

унела – унесла
шурата – шуреят (брат на съпругата)
угрепца – сграбчи
ковне – да те удари силно (да те закове)
заглавичкаш – занимаваш се
андалуски – порода кокошки, носачки (гледани главно за яйца)
чучнали – клекнали
опраскал – свършил набързо (от край до край)
лонгорье – пораснали,взели си ръста момчета, вече мъже
кутиче – кутийка
дембел – самодоволен лентяй

 

 

 

– Тая пандемия че ни напраи сите темерути, ей! – подфатам Панде още додека му отварам вратнико.

Разбраме се у магазино да му дадем една бургия, чел да пробива нещо на тавано. Ама оно бургия не се дава току тека – пръво се седа на масата (бургията се тура некъде отстрана), па се говори за разни други работи, ужким за бургия ич и през акъл не ни минуе и чак по некое време, кога бургията ептен се е унела, човек я зима и я относи.

– Верно, болес има – продлъжавам я, додека износим чашите и шишето. – Его е, Злате Връбанов си замина, а и шурата е ногу зле. Това що ми се види шантаво, е плашеньето.

– Оно, това по-пандемия от мене че излезне – подсмива се Панде. – Сичко се угрънало, умотало, ошашавило и сал се одзръта одека че изрипне дзверо да го угрепца и да го отнесе, дека свет не минуе. Като ка инак на друго место че ойдеш! Като ка, ако не те ковне ковидо, сичко друго че те отмине.

– Хората те советуя да използуеш това време за мисльенье –сал му подфрълям я и го остаям да си говори.

– Па я, тека и тека, си мислим. Мене това ми е силата – мисльеньето – смее се Панде. – Верно на село е по-лесно: мож да излезнеш, да се заглавичкаш я с дръвата, я с мотиката, я с кокошките.

Тука Панде се затрауе и се углъбуе у трите андалуски, скупчени до вратата на мазето.

– Това, кокошката, – бавно, като некой философ, продлъжуе Панде – е ногу интересно животно! Цел живот от дворо не излази, а се пери като царица; пристапя, като че ли че ю падне короната, ако се забръза. Да не говориме какво креканье пада, ка снесе – се едно не е снесла яйце, а свето. Мене ако ме питая, у началото не е било ни яйцето, ни кокошката, а креканьето. Първо се е чуло отнекъде „кудкудяк, кудкудяк“ и чак после се е видело, дека кокошка излази от гньездото.

– Ама това гньездо дека е било, като не е имало нищо? – почнуем да се чудим я.

Панде па гледа с големо подозрение къде андалуските, кои нещо си говора баш у тоя момент – същи млади невести с набрашнени престилки и запретнати ръкави.

– Значи, „нищото“ е нещо като гньездо – мачи се да обясни Панде. – Абе, никой не ти казуе що е това „нищо“! Я си го представям като празна чаша; нещо, кое може да е нещо, ама е нищо, оти е празно.

– Я мислим – засилюем се и я, та се фрълям у философията, – дека от нищото не мож да излезне нещо. Се едно от Ваньо Свинята да излети паун.

– Глей как убаво се сети! – развеселюе се Панде. – Точно те тека е: у началото е било нещо като Ваньо Свинята – има го, ама за нищо не стая.

Пресегам се, та му пуним чашата, оти видим, дека има опаснос да се замота у гьоло с прасетата.

– Мани ги – викам му – тия животни и наблегни на ракията, оти без нея сме зананикъде.

– Ама ти – пребрисуе си устата Панде, – представюеш ли си свет без кокошки!

– Представюем си.

– Свет без кокошки, без двор, без ябуки, без джанки, без къщи… без нищо! Ни сутрин петел ти пое, ни коза врека, ни жена се смее, ни трева никне, ни слънце грее! Представюеш ли си?

– Ама нас ни има, тека ли? – мачим се я  да видим това неманье.

– И нас ни нема, бе. Нема нищо! Нищо!

– Е, какво да си представим нещо, у кое ме нема!

– Точно те това е: представюеш ли си що требе да си представи човек, ако сака да си представи какво е било кога е немало нищо! … И от това нищо Господ е требало да напраи сичко! Я и с поп Серафим съм говорил за тия работи, ама и на него не му е ногу ясно. „В началото е било Словото“, Панде, ми вика. Яз го питам Бог и Нищото едно и също ли са, а он се кръсти. Викам му: Не ми се кръсти, а земи да мислиш. Нещо нищо не излази. Или у началото е Бог и значи нема никакво нищо, или е нищо и нема нищо и тогай си прав да се кръстиш, оти сме чучнали насред нищото и се праиме на нещо.

– И он какво? – питам, ама се дръжим за коремо, оти секи момент че напраим нещо от смех.

– Е, какво он? Он па се кръсти и даже си плюна у пазухата. Очекуех да ме прекади.

– Науката е ногу опасна – согласявам се и полека сипуем у чашите, оти това, ракията, си е лабораторна работа и требе да се внимава.

Панде си пинуе и зафаща друга тема, като ка науката вече я е опраскал целата.

– Оняден одих при децата у градо.

– Какви деца, бре Панде – праим му бележка я – они дуристрашни лонгорье, а он – деца!

– И дзверове да са, па са деца. Че те видиме тебе… Каня ме децата да останем при них. Нищо, викая, нема да праиш, сал че си гледаш кефо. Ама каков кеф у градо бе, Весо! Имаш сал едно кутиче и а излезна, а си изпаднал у грешка. А и като натурали ония ми ти маски, като ка ги е срам от них си.

– Па ти и тука слагаш маска у магазино.

– Слагам, оти Цеца нема да ми даде леб. Оти па на нея оня дембел Киро нема да ю даде заплата. Оти па на него некой друг по-голем дембел че му земе арендата. И те тека: дембел до дембел, у капан са ни укарали.

– Пандемия е това, Панде, не е шега работа.

Панде се утрая и се загледа нанекъде, а на мене изеднъж ми домилея и дворо, и андалуските, и слънцето, младо и силно като лъв, и си рекох: не може сичко това да е нищо.