ДРЕЙФ

На подводни скали се натъкна животът ми.
Позакърпих пробойните. Легнах на дрейф.
И се влачеше дрипав край моите бордове
на вълната зеленият шлейф.
Като болно животно ме дебнеха хищници.
Подли птици месата ми късаха с грак.
Бяха дните безноги, безкрили и клисави.
Бе висок даже къщният праг.
Затова не пристъпих. И нямаше връщане.
Бяха чужди очите на всички край мен.
И се спущаха думите, зли като стършели,
в разрояващ се, жилещ рефрен.

Е, добре – оцелях. Ветрове ме подмятаха,
но открих, че е сила да бъдеш без цел.
И защо ми е мирният ваш пратеник,
щом надникнах зад своя предел.
Аз със рибите пях. Разговарях с дълбокото.
Проумях слабостта – до последния нерв.
Сочи север компасът. Но не вярвам в посоки.
Затова продължавам на дрейф.

 

БЕЛИ ДЪРВЕТА

Какво отключва чувството ти за самотност
на този плаж ли?

Не, не е бившият живот,
захвърлил
с черупките на раците и мидите щита си.

Не, не е есенният вятър,
броящ безкрайността на ритъма, със който
вълни броят безкрайността
на песъчинките по плажа.

Не, не е онзи натъжаващ сетивата,
сантиментален дъх
на гниещите водорасли.

Това са белите дървета –
греди от лодки и отделни клони,
понякога дори и цели стволове,
които е изхвърлило вълнението.

Това са белите дървета,
поели на непожелано пътешествие,
изгладени,
излъскани,
шлифовани от водовъртите,

останали си чужди за морето,
но вече чужденци и за брега.

Това са белите дървета,
които би могъл да събереш,
да накладеш
един последен, весел огън.

Ала отдръпваш мисълта за тази милост –
далеч от тях, а също и от себе си.