И макар отговорите да достигат до нас неясни и откъслечни, въпросите трябва да бъдат задавани.

 

Когато чиракува на творението, човек има привилегията и задачата да се досегне с въображението си до невъобразимото и със словото си – до неизразимото.

 

(Тези две изречения, поместени като надслов, се явяват в оригиналния текст на есето след избрания тук откъс. – бел. пр.)

 

Подобно на вратите на пасищата, потоците са свидетели на безброй минавания и отпътувания. Потоците се стичат, а пътеките се вият винаги покрай тях. За известно време вървя по стар каруцарски път, потънал в шума, без начало и край, като част от изречение върху късче папирус. Клоните на кедър са виснали над пътя и под тях намирам останките от два улова на граблива птица. По-скорошният е купчина от сини и бели пера на сойка. Върху другия е валял дъжд и вече е неразличим. Колко малко всъщност знаем. Каква малка част от всичко това е предназначено за човека или предвидимо за него. Пътят, в който са залегнали преминаванията на хората през времето, се преобразява в живота на гората. 

И си казах: Това е твоят път
без начало и край, който
от земята иде и се връща в нея, поел
товара само на ястребова плячка, и на листата,
изгниващи в земя за носене.
Пътеките затрупва тя и ги превръща
във отсъствие. Изхабен е пътят
от хората с товарите им пръст –
станали безкрайност. Минавайки,
не могат да поспрат. Дървета са израсли там,
стоят. И пътят води в тъмното
на съмвания, в които вече теб те няма. Това е
твоят път – безкраен, безначален, като Бог. 

Вече в ниското дочувам водата. Зимата беше дъждовна и хълмът е целият в сипеи и ручеи, събиращи се по гънките му в потоци. Техният шум е една от стихиите и очертава своя зона. Когато гласовете им се завърнат по хълма, след отсъствието им през лятото и есента, мястото е по-хубаво. Жажда някаква в ума е утолена.  

Вече съм задминал мястото, откъдето извира водата на малкия поток, който следвам. Изпод скален ръб изтича на светло – тънка проблясваща ивица. Вие се до мен, докато вървя, минава до мен и ме задминава, а при все това е неподвижна – нишка от светлина и звук. Отдолу вече се чува бученето и пененето на водата на Камп Бранч и постепенно, докато се спускам, звукът на малкия поток се губи сред шума на големия. 

Двете дерета се сливат, макар и мястото, дори през зимата, да се вижда трудно в шубрака. Но двата потока се срещат точно като два пътя. Тоест, коритата им се срещат: едното свършва в другото. А колкото до сливането на водите, него няма как да видиш. Единият поток не свършва в другия, а продължава в него, двата като едно цяло. Яснота прелива в яснота без сянка. 

Всички води са една. Това е протежението на морето, като хвърлена мрежа по хълма, която се отдръпва обратно надолу. И както морето не се хваща в земните мрежи на рибарите, така и хълмът не може да бъде хванат и изтеглен от водната мрежа на морето. Но все пак всеки път по малко се хваща. Всяка от събиращите се нишки на мрежата носи обратно частички от хълма, разтворени в нея. Понякога, както сега, носи толкова малко, че водата е бистра. Друг път носи много и става кафява и тежка. Когато алчни и лекомислени хора се заселят на хълма, той буквално изтича по стъпките им към дъното на морето.  

Струва ми се, че има някакъв закон, според който, когато едни същества достигнат определено ниво на съзнание, какъвто е случаят с нас, хората, те трябва да започнат да разбират естеството на творението. Трябва да осъзнаят къде е тяхното място в него, от какво се нуждае то и какво изисква от тях. В противен случай ще платят ужасна цена: духът на творението ще ги напусне и те ще се превърнат в унищожители. Самата земя ще ги напусне и ще изтече натам, накъдето те не биха могли да я последват. 

Умът ми никога не стои бездеен или пуст на мястото, където се сливат потоци. Пред очите ми светът върши своята работа – твори. И човек усеща творението, живо и съсредоточено в материята си. В ъгъла, образуван от срещата на двата потока, стои гористият рид, като нос на обърнат кораб – завършен, какъвто е бил преди хиляда години, и какъвто ще бъде след още хиляда. Неговото превращение не се определя от съществуването му. Той ще бъде, защото е. Няма цел, няма друга посока, освен самото си битие. Съществувайки, той ще расте и ще се износва, превръщайки се в това, което ще бъде. Чупката на потока лежи в подножието на хълма като длето и чук, оставени до основата на скулптура. Но потокът не е някакъв мъртъв инструмент; той е жив, той продължава да вае. Докосни го с ръка, за да усетиш жизнеността на тази част на света. Той е китката и пръстите на хълма. 

Може би се готвя да чуя един ден музиката на сферите и затова винаги се заслушвам в музиката на потоците. А там наистина има музика, но тя не е за онези, които бързат. За да я чуеш, трябва да се помотаеш, да си я въобразиш. Или поне да се досегнеш до нея с въображението си, защото тя не е предназначена за човека. Природата слуша търпеливо. В нейното ухо и най-бавният погребален марш звучи като жига. За нея всяка нота може да звучи в продължение на дни, седмици и месеци. Малките вариации й стигат, модулациите на тона, спокойни като отварянето на цвете.

В потока е пълно с порти и прегради. Тук са се струпали камъни срещу течението и водата прелива над тях в малък вир, който е издълбала в своето падане. Там пътят й е препречен от килим от листа, запрени от паднал клон. На друго място се муши през теснина или пък се разлива на широкото. Утре може да тече по-силно или по-слабо и тонът ще се промени. След час или след седмица тази скала може да поддаде – тогава композицията ще зазвучи по пътя си с различна нотка. Човек може да добие някаква представа, ако върви покрай потока и обръща внимание на това как звученето се променя край този бързей или онзи малък водопад. Но това пак би била много опростена и размита представа за истинската музика, която е прекалено сложна и разнообразна, за да можем да я чуем. Ухото трябва да си представи невъзможното за него търпение само за да може дори най-бегло да улови невъобразимостта на тази музика.

Но творението е музика и това е част от нея, каквито са и птичите песни, и думите на поетите. Музиката на потоците е музиката на извайването на земята, разместването и придвижването на скалите към равното море. …

  

 

Превод от английски Олга Николова. „A Native Hill“ (1968) в The World-Ending Fire: the Essential Wendell Berry, 2019.