С единствения оцелял кораб Одисей успява да избяга от гигантите лестригони, които устройват засада на флотата му в тесен пролив, замервайки корабите с огромни камъни…

 

Грабнахме ние греблата, загребахме бързо
в тесния пролив, пенлив от вълните.
Наоколо ни с грохот тъмен
изсипаха се канари. От гибел
се спасихме. Но другите събратя наши
морето ги погълна,
разбити бяха корабите на трески.

Отплавахме нататък. Смълчани,
бутахме греблата.
Понесе ни морето, тихо вече,
и с прилива спокоен доплавахме до остров –
острова на Кирка.
Сякаш някой бог невидим
кораба приканваше с прибоя
да влезе в залива на пристан.

Слязохме на суша.
Ден и нощ със жален плач
другарите оплаквахме,
оплаквахме и жалихме,
жалихме, не ги прежалихме.
На третия ден, щом Зората се вдигна
и пръсти румени разтвори,
нарамих копие, препасах меч
и сам над залива се изкачих –
да погледна отвисоко, отвисоко нашироко,
дали се чува нещо, дали се вижда нещо
от ръка човешка пипнато,
от реч човешка огласено.
Оттатък гъстата гора,
отвъд река и дъбове високи,
насред зеленината виеше се тънък дим.
Подвоумих се аз: дали да сляза,
да видя що за дим се вие във дъбрака?
Или пък не: по-скоро – да се върна
моряците си някак да нахраня,
а после – да изпратим съгледвачи.

И както слизах там,
на хвърлей камък само от кораба ни вече,
някой бог, над нас смилил се,
изпрати ми елен, рогач висок –
с рога, извити като клони, –
поел на водопой след паша
и забавил ход от жажда в маранята.
Излизайки от храсталака, той в уплах
мигом се обърна.
…………………. Копието ми полетя
и бронзовият връх проби гръбнака.
Еленът падна във прахта и изпръхтя –
изтичаше кръвта му, с нея – и животът.
Подпрях го с крак, за да изтръгна острието.
Оставих копието опряно о земята.
Откъснах клонки, вейки –
въже да изплета, да мога да увържа
улова си за краката.
…………………. И после, метнал го на гръб –
твърде тежък бе за рамо, –
подпирайки се с копието като с тояга,
домъкнах дивеча си до брега.
Стоварих го до кораба на плажа
и на другарите си заговорих:

–Насам, дружина! Макар и от мъки измъчени,
преди да ни е времето дошло,
не ще да се явим пред Хадес! –
щом има що да пием и ядем,
да се заситим, да се нагостим.

Обърнаха очи към мене и улова богат.
Лицата им, помръкнали на този бряг,
се проясняваха едно след друго.
Измихме си ръцете, за да вкусим дара на небето.
Цял ден до заник слънце
гощавахме се с вино и месо,
а после – със настъпващия мрак –
понесен от напева на прибоя,
дойде най-после и сънят.

Зората щом разтвори пръсти и
руменина обагри върховете,
събрах дружината и заговорих:

– Приятели, другари във злочестината,
чуйте, мили, какво ще ви кажа!
Къде Зората се отмаря, къде изтича Слънцето
по здрач, и нощем де е под земята,
а сутрин откъде се вдига – не знаем ние.
Какво ли знаем, дето ще ни е от полза?
Питам и се чудя. Отгоре, отвисоко
що видях, е остров,
обрамчен със венци от морска пяна.
Покрива го дъбрава, а в нея,
сред зеленината, виеше се тънък дим.

Моряците мълчаха.
Сърцата им се свиваха
при спомена за лестригони и циклопи.
Потекоха сълзи. Но време нямаше за губене
във плач. Стегнах моите ахейци
и ги разделих на два отряда.
Двадесет и двама – с мен,
двадесет и двама – под командата на Еврилох.
Хвърлѝхме чоп във шлем от куча кожа –
изтегли храбрият, достоен Еврилох!
Със сълзи изпроводихме ги ние,
които кораба останахме да вардим.
Със сълзи тръгна Еврилох със своята дружина.

Насред гората стигнали поляна,
насред поляната – дворец от дялан камък,
домът на Кирка златокоса.
Подскачали наоколо
планински лъвове и вълци,
но не свирепи, а омаяни от билето на Кирка,
игриво махали с опашки.
Никой лъв и никой вълк хората ни не нападнал –
чудно нещо! – а както ловни хрътки
към стопанина си с радост тичат,
когато от трапеза идва той с остатъци и мръвки,
така и лъвове и вълци тук със тежки лапи
галено посрещнали дружината на Еврилох.
Мъжете гледали ги с ужас.
……………………………. Вцепенени
на прага те се спрели. И до тях тогава се извила
тънка песен медногласна.
Кирка вътре ясно пее,
ясно пее и тъче
платно неземно,
платно ѝ грее като ясна звездица,
грее и цъклее като бистра водица,
божа работа, божий занаят.

Никой дума не продумвал.
Най-накрая мой Полит – милият и верен мой Полит –
им рекъл, проговорил:

– Дружина, няма нужда от потайност.
Тук тъче тъкачка – пее и тъче,
а песента ѝ като звън се носи в рамни двори.
Богиня е, или е домна.
Да пристъпим, да я поздравим…

 

 

 

Превод адаптация от английски Олга Николова.
Илюстрации: Хетска обредна чаша във формата на лъв; снимка от книгата с фотографии от 1912г. на Фредерик Боасонас и Виктор Берар „По дирите на Одисей“ (pdf тук).