Глава първа: Енциклопедичната памет на старейшините на племето

Дълбочината и сложността на устните традиции бе призната едва наскоро. Археолозите бяха установили отдавна, че британците от каменната епоха са имали същите мозъци и същия интелектуален потенциал като всички нас. Модерният човек всъщност съществува от десетки хиляди години. Но в продължение на дълго време туземните култури се смятаха за примитивни и нисши в интелектуално отношение. Само преди сто години влиятелният Зигмунд Фройд си позволява да напише следното: „Ще използвам за база за сравнение племената, които антрополозите описват като най-назадничавите и окаяни сред диваците – аборигените на Австралия.“

Тъкмо тези „абогирени на Австралия“ ми дадоха да проникна в сложните им информационни системи и изключително разнообразните им методи за запаметяване. Именно те ме въведоха в начинанието, довело до тази книга.

За да покажа, че Стоунхендж въплъщава най-вече метод за запаметяване – каквато е целта и на тази книга – то най-напред трябва да докажа, че устните култури запаметяват огромно количество информация. Те не просто помнят какво са видели или направили по време на ежедневния лов и събиране на храна, или какво някой им е показал. Не става дума просто за едни знаци, които ни напомнят нещо, както статуята на Дарвин в музея ни напомня за големия учен.

Става дума за формалното запаметяване на информация – за изучаването и възпроизвеждането на знания. Моето убеждение е, че каменните кръгове са част от структурирана система за запаметяване на огромни количества рационална информация. С течение на времето се убедих, че „пътеките от песни“ (songlines) на австралийските аборигени, индианските пътеки, въображаемите линии „секе“ на инките и много други системи на „картографиране“ на пейзажа, създадени от местните култури, служат, за да тренират паметта. През всичките години на изследователска работа нито веднъж не съм попадала на коренни жители, които разчитат на случайното запаметяване на нещата и на разкази край огъня за съхраняване на знанията за околната среда и за собствената си култура.

Но както един познат веднъж ме попита по време на вечеря, само дни след като бях формулирала идеите си относно Стоунхендж: какво пък толкова имат да запаметяват тези хора?

 

Знания за животните

Докато се занимавах с изследванията си за книгата „Крокодилът: еволюционният шампион в оцеляването“, си дадох сметка, че историите на местните племена отбелязват особеностите на всичките 23 вида крокодили. Разкази и песни по целия свят са записали поведенческите характеристики на всеки вид, например, способността на морския крокодил (Crocodylus porosus) да преплува хиляди мили в океана. Крокодилите са смъртоносни хищници, населяващи реките и моретата, от които много хора зависят за вода и прехрана. Старейшините на племето разказват истории за начина, по който светят очите на крокодила, осветени от фенерче през нощта, за способността им да изчакват и да научават човешките навици. Те ни учат как да разберем дали крокодилът е усетил присъствието ни, кога яйцата им са готови и могат да бъдат събирани и как да добием тези ценни източници на протеин, въпреки враждебната майка, която ги пази.

В своите разкази австралийските аборигени правят разлика между потенциално смъртоносния морски крокодил и сравнително безобидния сладководен крокодил (Crocodylus johnstoni), а пък папуасите – между морския крокодил и по-малкия, безопасен, новогвинейски крокодил (Crocodylus novaeguineae).

Съвсем очевидно е, че познаването на всички растения и животни в територията на племето, която често включва различни видове околна среда, е основна необходимост. Когато си представяме ловците събирачи, в ума ни изниква образа на ловец, който преследва крокодил, кенгуру, мамут или бизон, но огромната част от съществата, с които местните хора се срещат, са риби, малки влечуги и най-важното – различни видове безгръбначни. Хиляди насекоми, паяци, скорпиони, червеи, ракообразни и други дребни животни населяват всеки пейзаж. Необходимо е да се знае кои от тях могат да се ядат, кои се използват за производството на различни неща и кои трябва да се избягват. Във всяка среда живеят животни, които хапят, жилят или нападат човека, а някои са и смъртоносни.

Австралийската аборигенка Ейлийн МакДини от племето на янюва (yanyuwa) от залива Карпентария в северната територия на Австралия обяснява: „Всичко си има песен, независимо колко е дребно, името му е в песен – дали е растение, птичка, животно, дали е страна или народ, всичко си има песен.“[1]

Северноамериканските навахо например са класифицирали над 700 вида насекоми, които зоолозите са документирали преди няколко десетилетия. В своите митове, песни и рисунки с пясък навахо съхраняват името на всяко насекомо и описват звука, поведението и хабитата му.[2] Само едно от тези насекоми се яде (цикадата), а някои са вредни (въшки, мушички, комари, овчи кърлежи, мухи). Но голяма част от 700-те вида, както старейшините на племето казали на учените зоолози, те класифицирали, защото обичали да подреждат нещата. И това изследване включва само насекоми. Всички хора, независимо дали могат да пишат или не, притежават любопитство, интелект и любов към знанието заради самото знание. Но отвъд простото идентифициране на видовете, познаването на животните и растенията е важно, защото те маркират сезонните цикли, а и често се явяват в истории, съдържащи уроци за човешката етика и поведение.

Въпреки че участвам в групи, посветени на естествознанието, не познавам човек днес, който би могъл да разпознае всичките насекоми, които може да срещне, дори и с определител, а какво остава за всичките видове животни. Но ето че това е редовна практика сред представителите на устните култури.

В устните традиции танцът служи като помощно средство за запаметяване, свързано с песните. Танците не просто веселят хората. Те могат да съдържат закодирана информация, която не може да се предаде с думи. Макар че съм писател в областта на естествознанието, аз се съмнявам, че бих могла да опиша в детайли движението на кенгуруто – тръсването на ухото, деликатната промяна в стойката, когато се приближава човек, – въпреки че съм наблюдавала тези животни почти през целия си живот. Австралийските аборигени могат да възпроизведат чрез танц тези движения моментално.

Обредите, изпълнявани преди лов, често биват наричани „магия за лов“. Думата „магия“ тук предполага, че това са суеверни практики с цел да се увеличи добива от лова, като се извикват на помощ свръхестествени същества. Ако се загледаме малко по-задълбочено обаче, ще видим, че нещата стоят другояче. Много от песните предават в детайли поведението на животните, като например жестовете, които показват, че животното е усетило ловците, или типичното разбягване на група или стадо. Ловните обреди затвърждават плануваните стратегии и по този начин, точно както се твърди, те увеличават шанса за успешен лов. Докато разговарях относно „магиите за лов“ с австралийски аборигени и индианци от Америка, стана ясно, че те напълно разбират рационалната връзка между едното и другото. Песните за тях комбинират практичното с магичното.

Антропологът Тед Стрехлоу е записал ловни песни от централна Австралия. Те не само включват детайлното поведение на всеки от трите вида животни от семейство Кенгурови, които имало вероятност ловците да срещнат, но възпроизвеждат и звуците, издавани от животните в различни моменти. Песните описват и следите от лапите и опашките им и дават наставления за разрязването на месото, по-специално къде се намира сланината, за да могат ресурсите да бъдат използвани пълноценно.

Чувала съм аборигенски песни, които пресъздават чуруликането на птици с удивителна точност. Чувала съм майстори музиканти на диджериду, които имитират звуците на животните по невероятен начин. Прецизното възпроизвеждане на песните на птици, преди да излезеш в открито море на лов, може да се окаже единственият ти шанс за оцеляване. В голяма част на северното полукълбо рибарите разчитат на една на вид незначителна птица – птицата гмуркач, известна като loon (Gavia), – за да могат да се върнат на сушата при трудни условия. За разлика от морските птици, прекарващи по-голямата част от живота си над морето, тези гмуркачи винаги се връщат на сушата през нощта. Техният остър писък може да се чуе на голямо разстояние. При бурно време или лоша видимост рибарят, който може да разпознае вика на гмуркача сред другите птици, ще може да се ориентира накъде е сушата. Племето тлингит са местна култура на брега на Тихия океан по северозападното крайбрежие на Северна Америка. Те имат тотемен стълб, наречен „стълб на гмуркача“, защото тази птица е изключително важна в тяхната устна традиция.

В планините на Нова Гвинея „заклинанията“, които се пеят, когато се сади таро (тропическо растение, чиито грудки се ядат), дават конкретни знания за отглеждането на таро, но често те се описват просто като „ритуали“. „Магията“, изпълнявана от индианците пуебло преди нападения, включват вика и поведението на вид дъждосвирец (Charadrius vociferus), който издава писклив звук, ако някой се приближи. Като строят лагерите си в близост до обитанията на дъждосвиреца, воините използват птицата за караул – тя ги предупреждава за приближаването на вражески отряди. Поведението на дъждосвиреца е закодирано в песните, танците и митологията на свързаните с него качини, митологичните същества, които съставляват голяма част от устната традиция на пуебло. В песните и танците се разказват драматични истории с митологични същества. Митологията е съвършеното средство за съхранение на жизненоважно познание, защото тя превръща информацията в нещо живо и лесно за помнене.

Работи ли „магията“? Да. Оправдана ли е вярата в нея? Да. Действителността го показва и за това има рационални причини. Ритуалите могат да бъдат прагматични и рационални, не само духовни. Опитът да отделим практичното знание от митологията на тези култури е обречен на неуспех от самото начало. Двете са най-тясно свързани. Ритуалите в устните култури трябва да бъдат разглеждани сами по себе си, без да се опитваме да намерим техен еквивалент в писмените култури. Такъв еквивалент не съществува.

Срещата ми с жената от местно аборигенско племе, която ме научи на много неща и стана моя близка приятелка, беше непредвидена. Нунгараи, ако използвам нейната титла на езика на уарлпири, ми описа цял каталог от закодирани звуци, които обхващат много повече от виковете на птици и други животни. Тя ми разказа за начина, по който нейните хора могат да разпознават дървета, храсти и треви според звука, който издава вятърът в тях. Струваше ми се невероятно, но тя ме увери, че ако просто опитам, ще открия, че е възможно. В онзи следобед аз седнах сред растенията и се заслушах. Онова, което иначе бих описала като тишина в тоя почти безветрен ден, беше всичко друго, но не и тишина. Бързо започнах да разпознавам песните на птиците, а не след дълго започнах да чувам и звуците на растенията. Евкалиптовото дърво от лявата ми страна, акациите пред мен и тревата вдясно издаваха отчетливо различни звуци. Не бих могла да ги опиша с думи. В последващи опити се научих да разпознавам различните видове евкалипт, въпреки че уменията ми са прекалено примитивни, за да мога да запаметя такива разлики. Този опит ме убеди, че звуците на растения, животни, течаща вода, видове скали, когато чукаш по тях, и много други аспекти на околната среда могат да бъдат научени чрез песни по начин, който няма еквивалент в писмеността.

Нунгараи постоянно ми напомняше, че „старейшините са прагматични копелета. Ако не бяха, нямаше да оцелеем.“ Това се превърна в моята мантра.

 

 

Знания за растенията

Видовете растения обикновено са много повече на брой от животните и местните култури ги познават много добре, отчасти защото растенията са основен ресурс за храна, както и материал за различни цели. Догоните в Африка систематично са класифицирали около 300 растения. И отново изследванията показват, че знанията на местните устни култури са много по-обширни и далеч не се ограничават само до използваемите видове. Хануноо във Филипините например са назовали много повече растения, отколкото западните учени, работили с тях в средата на 20-ти век. Те са класифицирали 1625 вида растения в 890 категории, от които над 500 вида са ядливи и около 400 се използвали предимно за лечебни средства.

Племената маце в Бразилия и Перу наскоро документираха традиционната си медицина в енциклопедия от 500 страници, за да съхранят информацията. Преди да го запишат, техният корпус от знания за амазонските растения се е съхранявал единствено в паметта им. Голяма част от традиционната медицина вече е част от научната медицина или е била отхвърлена като неефикасна в сравнение с други лечения, но западната наука все още се учи от традиционните знания.

Лечителите в традиционните общества специализират в детайлното познаване на полезните растения и се радват на голяма почит и авторитет. Тяхната работа може да изглежда като сбор от суеверия и заклинания, отчасти заради начина, по който информацията се запаметява чрез митология, както ще опиша в следващата глава. Използването на растения може също така да изглежда като нещо по-скоро магическо, отколкото практическо. Например различните видове от рода Татулови се използват в духовни практики и за развлечения заради халюциногенните им свойства. Малко по-задълбочен поглед ни разкрива обаче, че докторите от племето зуни (един от народите пуебло) използват татула за упойка и като мощно антисептично средство за рани. Методите на приготвяне и използване са закодирани в митове.

От съществено значение е не само да разпознаваш растенията и животните, които се използват по някакъв начин, но също и тези, които нямат явно приложение, а те са по-голямата част. Но непрекъснатото тестване на всички налични ресурси е практически невъзможно. Затова всички растения и животни трябва да бъдат назовани и изучени и знанията за тях трябва постоянно да се припомнят.

Представете си следната ситуация: настава продължителна суша. Преди много десетилетия предците на племето са оцелели в такава суша. Както е записано в историите за това изпитание, без вода растенията на територията на племето биха могли да предоставят само минимална прехрана, недостатъчна за оцеляването на хората. Има обаче един храст с червени връхчета на листата, който е безопасен за ядене, макар и обикновено да не се използва за това. Разказите предупреждават, че вкусът му е неприятен, но ако хората го варят и сушат, той става за ядене и ще им помогне да останат живи. Има и друг храст с оранжеви връхчета: той е смъртоносен, независимо как се приготвя. Никой от племето не е ял от храста с червените връхчета от последната голяма суша, когато племето е било на ръба на оцеляването и е приготвяло и яло този храст. Възможно ли е естествената памет да различи червеното от оранжевото след толкова дълго време, през което не е имало никакъв интерес към тези храсти? И би ли било възможно племето да тества наново всички растения, издържали на сушата в територията му? Ако съответната информация обаче се съхранява в песни, които се изпълняват редовно при обредите, ограничени до старейшините на племето, съблюдаващи всичко да се изпълнява точно, тогава знанието ще пребъде и хората ще бъдат спасени. Племето, което пази обредите си и съхранява знанието в ограничени по достъп форми, ще оцелее. Племето, което не го прави, ще измре при първото по-сериозно изпитание, засягащо жизнените му ресурси.

Ограничаването на достъпа до информация се среща сред всички устни култури и тя изпълнява две основни функции. Ограничаването на знанието дава власт на управляващите информацията старейшини и на онези, на които старейшините са сметнали за необходимо да го предадат. Но то играе и друга много важна роля, свързана с това, което обикновено наричаме „развален телефон“. Когато много хора препредават някаква информация по неконтролиран начин, фактите неминуемо се изкривяват. Но подобно изкривяване не може да бъде толерирано, когато става дума за знания, засягащи например навигирането по вода на дълги разстояния, разпознаването на отровни растения, оптималните периоди за събиране на сезонни храни, генеалогията на рода, спецификите на договори за правото на използване на ресурси и още много други части от цялата информационна система. Тези знания не варират. Те са свещени. Следователно голяма част от песните, рисунките и другите средства на паметта са ограничени: повторението и предаването им се съблюдава строго от старейшините.

Крайно бедствени ситуации се случват рядко на едно племе. Последната голяма суша например може да се е случила преди поколения и никой жив да няма пряк спомен от нея. На най-високите степени на посвещение, старейшините съхраняват знанието, нужно за оцеляване при голяма суша, наводнения, унищожени реколти и други бедствия. Племената нунамиут и тареумиут в северозападна Аляска например са зависели за прехраната си от наличието на северни елени карибу и на китове съответно – и двете животински популации с непредвидими сезонни флуктуации. Оцеляването на двете племена при недостиг на храна зависела от ритуални пиршества, организирани с цел да поддържат връзките между двете селища и да крепят формални съглашения за взаимна подкрепа при кризисен недостиг на ресурси. Старейшините запаметяват свещеното знание чрез песни, чиято роля е предаването на важни техники на оцеляване, които включват поддържането на сложни взаимоотношения с ключови търговски партньори, методи за дългосрочно съхраняване на храна, разпределение на труда и на стратегическите задачи в общността, женитби и пиршества между общностите, поддържането на роднински връзки, използването на вторични ресурси, изследването на потенциални ресурси в други хабитати и дори миграции, търговия с племена от други хабитати и използването на социални контакти за усвояването на нови ресурси. Паметта за минали бедствия, за сезонни вариации и климатични промени, за недохранване, глад и смърт се е предавала устно в песните, за да служи на племето в бъдещето.

При всеки опит устната традиция да бъде записана в писмен вид голяма част от оригиналното значение се губи. Документирайки песните на австралийското племе янкунитятяра, съдържащи обширно знание за повече от сто вида растения, преводачът отбелязва: „В писмен вид историите са лишени от всякаква индикация за начина им на изпълнение, който е абсолютно съществен за значението им.“[3] За събирането на информацията за растенията е бил нужен екип от седем старейшини на племето, лингвист и ботаник. Не е изненадващо, че повечето етнографски изследвания въобще не се занимават с местното научно знание.

 

Ограничено знание и изпълнение на песните

Външните хора по дефиниция не са инициирани. Те не учат песните и не чуват историите, в които е кодирано жизненоважното знание на племето. В книгите със записи, адресирани към външни хора, обикновено ставаме свидетели на детинските приключения на интригуващи персонажи. Причината тези истории да изглеждат толкова простовати е, че на записвача се дава версията за деца. С инициирането на децата в по-висши нива в обществото обаче те започват да надграждат на основата на тези първи истории. Историите служат като структура, на която да се опре бъдещото обучение. За да се предава точно, знанието се възпроизвежда единствено в контролирани ситуации. Затвореността, тайнствеността на тези ситуации не само поддържа властта на старейшините, но и осигурява точността в препредаването. Затова и да съдим за дълбочината на познанията на дадено племе по публикуваните записи на техните истории е като да съдим за западното общество само на базата на книгите в детския отдел на книжарниците.

Трябва също да си дадем сметка за грешката на много ранни етнографи, описвали церемониите, на които са присъствали, представяйки ги просто като религиозни ритуали. В тях те виждат само суеверни действия, чиято цел е да умилостивят боговете. Представете си обаче, че тъкмо сте „открили“ някакъв народ и присъствате на обичайна за него церемония. Виждате водачите на общността в характерни отчетливи костюми, а някои от тях и с особени украси на главите. Пеят се песни, изпълняват се речитативи. Вие не разбирате какво означават думите, но чувате, че някои се повтарят. Непознати предмети се вземат и показват. Наоколо има статуи и рисувани изображения (вероятно богове), жена с бебе (може би богиня на плодородието), измъчват някакъв мъж на кръст. Горят непозната билка в кръгли съдове, окачени на верижки, които разнасят опияняваща миризма. Някои хора стават от столовете си, отиват към предната част на помещението и коленичат пред водача, който им дава да отпият от някаква течност, известна с халюциногенните си свойства, и слага в устата им парченце от готвена храна. Някои даряват пари, явно на боговете. Водачите в костюми минават в шествие между пейките и излизат от сградата. Цялата общност също излиза и всички извършват някакъв ритуал, при който дланите на ръцете им се допират и се разменят думи. След това се сервира храна, вероятно от жертвани за церемонията животни. Как бихте разтълкували тази сцена, ако не бяхте въобще запознати с църквите на западния свят?

Традиционните общества разменят знания чрез големи събирания, които обикновено са част от годишния цикъл. Тези събирания служат, за да се уреждат търговски партньорства и бракове, а не само за удоволствие. Това са форуми, на които се преподават и разменят знания чрез церемонии. По целия свят различни общности често изминават дълги разстояния, за да присъстват на такива събития, без карти и понякога дори без пътища. Австралийските аборигени например могат да се ориентират из целия континент. Те са указвали на пътешественици, прекосяващи територията им, откъде да минат, дори и когато тези хора да не са говорели местния език. Без знания за точното местоположение на източниците на питейна вода прекосяването на сухата вътрешност на Австралия бързо би се оказало фатално. Навигаторите в Тихия океан са могли да пропътуват хиляди километри в открито море, посещавайки не само близки острови, а и отдалечени места като Хавайските и Великденските острови. Инуитите са могли да навигират в пейзаж от движещ се лед без почти никакви отличителни знаци и да се прибират здрави и читави и при най-лошо време. Те не биха могли да разчитат само на звездите, иначе би трябвало да пътуват единствено при ясно небе. Имали са много по-рафинирани методи за ориентация.

Песните, поезията и ритмичните речитативи на устните култури не представляват просто екзотични обреди, които можем да сравним с пеенето на химни и религиозните ритуали на писмените култури. Песните в тези култури крепят самото съществуване на общността. Аборигенският старейшина може да знае хиляда песни. Песните трябва да закодират всяка черта на пейзажа и всеки природен ресурс, не само растенията и животните. Старейшината трябва да знае къде да намери кремък и обсидиан, сол и охра, а способността да се ориентира в терен без пътища, който често изглежда един и същ във всички посоки, е жизненоважна за събирането на тези ресурси и търговията с тях.

Пейзажът и всичко в него се мени със сезоните. Би било невъзможно да оцелееш като ловец събирач или земеделец без помощта на календар. Номадските и уседналите народи използват движенията на слънцето и звездите, появата на прелетни птици, поведението на насекоми и множество други типични сезонни промени като индикатори за наличието на сезонни ресурси или за настъпването на момента за засяване. Всички култури имат календари, а пазителите на календарите са били високо почитани и авторитетни членове на общността. Тези календари служат и за церемониалните, и за хранителните цикли, които са тясно свързани.

 

 

 

Пътеки от песни (Songlines)

За първи път идеите за тази книга се зародиха, докато слушах как австралийските аборигени говорят за своите „пътеки от песни“. Чрез песните си за пейзажа те можеха да се ориентират от едно свещено място до друго, идентифицирайки местата с питейна вода, подходящи за подслон и за намиране на храна и други материали. Прекосявайки територията на съседното племе, те можеха да научат песните за следващата фаза на пътуването си, ако никога не са минавали оттам преди. Тъй като старейшините обикновено говорят и езика на племената от съседните територии, те могат да споделят знанията си.

Зооложката Сю Чърчил описва невероятното си преживяване на пътуването по „пътеките от песни“ през 1983 г., докато търси пещерни прилепи от вида Macroderma gigas.

„Групата ни се състоеше от възрастни мъже от различните общности и ние в стария Ланд Крузер. Нямахме карти и повечето пещери не бяха посещавани от много години. За да стигнем до една от тях трябваше да пътуваме 100 км през пясъчни дюни, а тясното вертикално гърло на пещерата не се виждаше, докато не стигнеш на около 3 метра от нея. Старите мъже, които ни водеха, се ориентираха по формата на пясъчните дюни. От време на време спираха и изпяваха дълга песен, чрез която си припомняха отличителните белези на пътя. На всяко ново място те се опитваха да ни разкажат (въпреки сериозните езикови бариери) „Историята за съня на прилепа“ или да ни обяснят нещо за камъните, наредени в кръгове недалеч от отвора на пещерата, като пееха песните, които бяха научили като млади.“[4]

„Пътеките от песни“ или „Следите на сънищата“ са маршрути през пейзажа, свързващи голям брой забележителни места в определен ред – скални зъбери, извори, планини, долини, пещери и водоеми. Когато се изпълнява, „пътеката от песни“ се пее като дълга поредица от кратки стихове, заедно образуващи стихотворна карта, която описва изпитанието на прародителя или историята на създаването на племето или на света. Някои пътеки от песни описват територии на различни племена, простиращи се на стотици километри. Обредният цикъл изисква местата да бъдат посещавани редовно, знанието да се изпълнява във формата на песен и да се правят свещените рисунки – едно допълнително средство за запаметяване.

За съжаление, днес са останали много малко от старейшините, които могат да пеят пътеките на рода, въпреки че в Австралия е имало повече от 300 езикови групи преди пристигането на европейците. В миналото старейшините са водели децата по пътеките, за да могат те да научат историите и песните, изпълнявани на определени места, и да добият в ума си стихотворната карта на „Страната“, както австралийските аборигени я наричат. С възрастта и преминаването на различни степени на инициация съдържанието на историите е ставало все по-сложно. Инициираните се били водени на свещените места през нощта и са пели стиховете отново и отново, докато не ги научат с абсолютна точност.

Идеята, че картата на земята може да бъде направена от песни и да бъде визуализирана чрез картини и рисунки с пясък, много ме впечатли тогава, но все още не разбирах силата на тези пътеки. Както разбрах по-късно, те са много повече от инструменти за навигация. На всяко свещено място по пътя се пеят песни и се изпълняват обреди. По дефиниция обредите са просто действия, които се извършват редовно. Изпълненията им включват песни и танци, кодиращи не само географското ориентиране из пейзажа, но и познанията за огромен брой практични неща, които навремето изследвах. Наистина интригуващото за мен беше начинът, по който пътеките от песни се явяваха като един вид таблици, служещи за организиране и подреждане на съдържанието на толкова много познание.

Всяко място играеше ролята на заглавие на рубрика за познанието, закодирано в обреда, изпълняван на него. Ярките истории на всяко място разказваха за митологичните предци на племето, създали пейзажа, за животните, растенията и всичко останало в Страната. Всичко беше свързано. Всичко си имаше място и беше назовано и опознато. Традиционният пейзаж за аборигените е част от огромното пространство на паметта [каквото се е използвало, най-често във формата на въображаема сграда, и в Античността и в средновековна Европа, като средство за запаметяване].

Чужди наблюдатели са отбелязали изненадата си от дълбочината на чувствата, когато аборигенският певец изпълнява поредица от имена на местности – нещо на пръв поглед съвсем неемоционално. В ума на певеца обаче изникват всички свързани с имената истории. Аз самата си направих серия пътеки от песни, избирайки места в околност от няколко километра от дома си. На тези места закодирах различна информация, като например имена на страни, исторически събития и видове птици. Когато изброявам местата, главата ми е пълна с асоциации, ярки образи, смешни истории и ценно знание.[5] Освен това тези мнемонични пътеки сега са ми близки и познати. Те са част от ежедневния ми живот, към която съм много привързана. Всеки път, когато мисля за пътеките, това предизвиква у мен силна емоция, а не просто интелектуална реакция, и ако не бях опитала сама, нямаше да разбера за какво става дума. Ефектът за старейшините, чиято култура изцяло е свързана със знанието, закодирано в пейзажа, трябва да е бил неимоверно по-силен.

 

 

Улуру – огромният монолит в централна Австралия – представлява лесен за визуализиране митологичен пейзаж. Основата на огромната скала е с периметър почти девет километра. Всяка от многото вдлъбнатини и пукнатини по основата е свързана с история. Ходенето покрай скалата стимулира припомнянето на историите в техния ред. Традиционните собственици на територията, племето анангу, описват Улуру като част от тяхната система от знания – наречена „Тюкурпа“ (Tjukurpa). Тюкурпа, казват те, съдържа много дълбоки и сложни неща, сред които закона за грижата за ближния и за Страната, за взаимоотношенията между хората, растенията и животните, за физическите черти на земята, както и на миналото, настоящето и бъдещето. За пазителите на знанията на анангу не е нужно да вървят покрай скалата, за да си спомнят историите. Последователността на местата им е толкова добре позната след години на обучение, че те могат да пътуват навсякъде по този маршрут в паметта си.

Антропологът Джон Брадли е картографирал над 800 км пътеки от песни в неговата тридесетгодишна работа с племето янюва в Карпентария.[6] Пътеките от песни те наричат „куйика“ (kujika), а ги описват като „янювайският начин на познание“ и „ключ към богата, сложна и фино свързана система от познания“. За една куйика Брадли е записал повече от 230 стиха. Знанието се съхранява в множество пластове от значения и става все по-сложно с преминаването на по-високи степени на инициация. Брадли отбелязва и начина, по който разговорите между старейшините допълват научените стихове и дават коментар върху историите. Когато четем такива песни и истории, често разбираме много малко от тях, защото коментарите липсват.

Брадли описва какво е било да учи пътеките от песни на янюва:

Представяха ми се много знания, на много нива и сложно свързани. Трудно ми беше да намирам думи за много от нещата, тъй като бяха дълбоко закодирани и едно нещо зависеше от друго.

Стиховете описваха безброй видове риби, акули, птици и други животни и растения, с имената на които моите информатори янюва бяха добре запознати, но аз се мъчех да идентифицирам на английски…

Бях удивен от детайлите на тази куйика, особено свързаните с различните видове морски костенурки, с жизнения им цикъл и различните им хабитати; беше урок по биология в песенна форма.[7]

Следният откъс от куйика за тигровата акула от Рувалияра [Rruwaliyarra] показва как пътеката изпълнява ролята на поредица от подзаглавия с инструкции кои песни да се пеят и на кои места.

Пеем за пролетните води на север и стигаме до брега на Юлбара. Слизаме на брега и пеем за народа на Юлбара. Пеем за мочурището с миртите [Melaleuca ericifolia] и продължаваме напред и на север, и пеем за евкалипта [Eucalyptus Obliqua], a после изкачваме ръба на скалите, и пеем за палмите [Sabal palmetto], а стигнем ли до мястото, наречено Рувалияра, пеем за гущерите със сини езици и петнистия козодой, за торбестата мишка [Dasyurus] и смъртоносната змия [Acanthophis antarcticus], и пеем за онази, която остава сама – валаби – пеем за нея и пеем за евкалипта…[8]

Брадли е записал и пътеката от песни на старейшините на янюва, водеща към една каменна кариера.[9] Песните, свързани с пътеката, описват детайлно определени оръдия за работа с камък, заедно с имената на земята, хората, ветровете, някои сезонни явления, различни предмети, подобаващия начин да се ловува, да се търси храна, да се готви и да се правят инструменти, както и правата на различни групи в Страната. В самата каменна кариера старейшината Джери Нгарн-авакаяра (Jerry Ngarn-awakajarra) изпял песен, описваща технологията на работа с камък, която съответствала на формите на каменните отломки наоколо – технология, която не била използвана от сто години. Самият Нгарн-авакаяра за последно бил пътувал до мястото преди повече от 50 години.

Използването на части от пейзажа за създаването на пространство на паметта, далеч не е уникално за Австралия. Устни култури по целия свят са преживявали своята земя по този начин. Антропологът Кейт Басо описва начина, по който пътеките на индианците в Америка свързват определени исторически събития с определени места. Свързаното знание се изпълнява и драматизира в церемонии – разказването на историите се превръща в един вид театър. Басо описва как е слушал повече от десет минути как един член на племето апачи тихо рецитира списък с имена на места. Една добре документирана пътека представлява път на поклонение по свещени места, който покрива стотици километри и свързва една от езиковите групи на индианците пуебло – зуни – с определено място в националния парк Банделиър в Ню Мексико. Имената на свещените места по пътеката все още се рецитират в истории, ограничени до инициираните, и описват древните пътища на преселване.

Археоложката Гъртруд Бел пък разказва как в началото на двадесети век е пътувала с арабски конници в Близкия изток. Всяка част от пейзажа, който авторката описва като почти напълно безличен, е имала име, независимо колко незначителна е била на вид. Огромният брой имена на местности и способността на арабите да описват какво се е случило там в миналото обяснява защо „пред-мюсюлманските поеми са пълни с имена на места“.[10]

Пътеките от песни на австралийските аборигенски култури, пътеките на американските индианци, стихотворните маршрути по целия свят въобще играят ролята на система за организиране на песните, подобна на поредица от подзаглавия или рубрики – индекс към цялото познание на дадената култура. Песните са разположени на определени места в пейзажа и когато човек върви по пътеката, независимо дали във въображението си или в действителност, той си ги припомня. А пък чрез песните, заедно с местата им в пейзажа, в паметта си той извиква и конкретното знание, асоциирано с тях.

Схема, възпроизвеждаща пясъчна рисунка от о-в Малекула, Вануату. Рисунката се изпълнява, без да се вдига пръстът от пясъка в една продължителна линия.

[1] Цит. в John Bradley. Singing Saltwater Country: Journey to the songlines of Carpentaria. Sydney: Allen & Unwin, 2010, 29.

[2] L.C. Wyman & F. Bailey. Navaho Indian Ethnoentomology. Albuquerque, NM: University of New Mexico Press, 1964.

[3] C. Goddard & A. Kalotas. Punu: Yankunytjatjara plant use: Traditional methods of preparing foods, medicines, utensils and weapons from native plants. North Ryde, NSW: Angus & Robertson, 2002, с. iv.

[4] Churchill. Australian Bats. 2nd edn, Sydney: Allen & Unwin, 2009, с. 22.

[5] За да закодира информацията, авторката използва мнемонични техники, използващи именно ярки персонажи, абсурдни или смешни истории и т.н. – бел. пр.

[6] Bradley. Singing Saltwater Country.

[7] Пак там, с. 216.

[8] Пак там, с. 81-82.

[9] John Bradley. ‘When a stone tool is a dingo: Country and relatedness in Australian Aboriginal notions of landscape’ in B. David & J. Thomas (eds), Handbook of Landscape Archaeology. Walnut Creek, CA: Left Coast Press, 2008.

[10] G. Bell. The Desert and the Sown: Travels in Palestine and Syria. New York: Dover Publications, 2008 [1907], с. 48–9.

 

Превод от английски Олга Николова. Lynne Kelly. The Memory Code, 2016.

Илюстрации: пясъчна рисунка на северноамериканските навахо (Edward S. Curtis, 1907, Library of Congress); дендроглиф на австралийските аборигени (State Library of NSW); танцова церемония на австралийските аборигени (Australian News and Information Bureau, New York); Грег Уд, снимка на Улуру; Артър Дийкън, схема на пясъчна рисунка от Вануату.