Глава първа: Athena Chalinitis

 

Херакъл (Херкулес) на монета от Камарина, Сицилия. 425 – 405 г. пр. н. е.

…
2. Според най-простото определение митът е история, чието значение е различно от това, което разчитаме на пръв поглед в нея. Фактът, че има такова значение, обикновено се маркира от наличието на необикновени, или както се казва – свръхестествени обстоятелства. Ако ви кажа, че Херкулес е убил водната змия в езерото Лерна, и имам предвид само това, а и вие разбирате само това и нищо повече, то историята, независимо дали е вярна или не, не е мит. Но ако, разказвайки ви историята, имам предвид, че Херкулес е пречистил водите на множество потоци от зловредни миазми, колкото и да е семпла историята, тя вече е мит. Ако я оставя така опростена обаче, вие вероятно няма да се помъчите да откриете в нея нищо повече; затова би било по-мъдро от моя страна да привлека вниманието ви, като добавя някакви изключителни обстоятелства. Например, че водната змия имала няколко глави, които израствали наново веднага, щом ги отсечеш, и от тях струяла отрова, толкова мощна, че можела да погуби дори човека, настъпил змията, докато спи. Колкото по-пълно е значението, което влагам, вероятно толкова повече такива неправдоподобни неща бих добавил и развил. Така, ако не исках просто да ви кажа, че Херкулес е пречистил едно мочурище, а ми се искаше да разберете, че се е борил със змийската жлъч на завистта и амбицията на злото в душите на хората или в собствената си душа и че с върховни усилия е успял да надмогне тези миазми – тогава може би бих ви казал, че змията е създадена от Богинята, която се гордее с изпитанието на Херкулес, и че тя обитава палмово дърво (чинар според Павзаний, т. 1, гл. 37 – бел. ав.); и за всяка отсечена глава на змията, две се появяват с подновен живот на нейно място, а героят най-накрая открива, че не може да убие чудовището като отсича или премазва главите му, а само ако ги изгаря; и средната, най-важната, не може и така да убие, ами трябва да я зарови жива. Само че, колкото повече значения прибавям, толкова по-абсурдна изглежда моята приказка и накрая, когато тя се превърне в нещо непоносимо многозначително, всички практични хора ще вдигнат ръце, обявявайки я за безсмислица от самото ѝ начало.

3. И все пак, разказвачът може, също така, през цялото време да има предвид просто това, което казва. Дори и събитията да изглеждат неправдоподобни, той вярва, – и очаква и вие да вярвате, – че всичко това се е случило на Херкулес и тук не се крие никаква поука или по-дълбока история. Затова, когато четем такива предания, най-напред е нужно да установим дали става дума за разказа на простоват човек, предаващ ни онова, което според него се е случило в действителност (и което следователно в някакъв вид може действително да се е случило) или имаме пред себе си потаен философ, криещ теорията си за вселената в причудливостите на вълшебна приказка. По принцип по-вероятно е да сме изправени пред първия случай – простовати и лековерни хора – за щастие, може би! – се срещат по-често от философи. И е много важно да приемем техния разказ като такъв, какъвто е, а не чрез елегантни обяснения, плод на култивираната ни изобретателност, да премахваме свидетелствата за необикновени събития, които той може да съдържа, или пък да скриваме безспорната светлина, в която ще ни се открие характерът на човека, повярвал искрено в такива неща. А за да разгледате честно старогръцката религия, трябва веднага да си дадете сметка, че в умовете на обикновените хора в древна Гърция тази вяра в буквалността на нещата е била точно толкова дълбоко вкоренена, колкото е и нашата в легендите на нашето свето писание; и че те също толкова рядко, колкото и ние, са търсели основата в напълно естествени явления или са проследявали значенията на символите си.
[…]

4. Историята за Херкулес и хидрата е била за обикновения грък – в най-славните му дни – приказка за истински герой и за истинско чудовище. И един на хиляда едва ли е разбирал как тази история се е породила, точно както и обикновеният англичанин няма представа за плебейския произход на Свети Георги, или едва ли вярва, че едно време е имало истински, грозни летящи змейове с остри зъби и нокти. От друга страна, малцина са намирали каквото и да било морално и символично значение в историята и средният грък е бил далеч от тълкуванието, което току-що дадох. По същия начин средният англичанин едва ли вижда в Свети Георги Рицаря на Червения кръст на Спенсър или пък в змея – Духа на Безверието. И въпреки това, в съзнанието на всички като подводно течение битува разбирането, че фигурите означават повече, отколкото изглежда на пръв поглед. И в зависимост от чувствителността си, всеки ги тълкува и оценява, колкото може – точно както един рицар на Жартиерата вижда нещо повече в бижутата по яката си от гостилничаря и клиентите му, които гледат образа на същия Георги и същия змей по паната на гостилниците. Така, за бездарния човек митът винаги е значел малко; за благородния – много. И докато и двамата са го опознавали по-добре, то за единия митът е ставал все по-презрян, а пък за другия – все по-свещен: накрая вулгарните коментатори са го обезсмислили докрай, а пък Вергилий го е превърнал във върховния завършек на химна си за Херкулес:

„Около теб, безсилен да зарази духа ти,
се издигна с короната си червеят от Лерна.“

„Non te rationis egentem
Lernaeus turba capitum circumstetit anguis.“

И въпреки че в подвизите на героя моралното тълкувание рядко е недвусмислено въплътено, все пак в неговия живот като цяло всички са виждали не само символно значение, но и доказателство за съществуването на истинска духовна сила. Херкулес не е бил мъртъв герой, който да бъде помнен само като победител над чудовища от миналото – убити вече, тъй че безвредни. Той е бил вечен образ, огледало на героизма и негов жив помощник в настоящето срещу всяка свирепа форма на човешко изпитание и мъка.

5. Но ако искаме да узнаем повече от това и да установим начина, по който историята е изкристализирала в тази си форма, рано или късно се връщаме към един от тези два извора – или действителни исторически събития, пресъздадени от въображението чрез олицетворяващите ги фигури, или природни явления, които умът също така е надарил с живот, обикновено, малко или много, под въздействието на страха. Историческите митове трябва да оставим на познавачите на историята. Тези митове и събитията, записани в тях, са обвити в голяма и привлекателна, и все пак не съвсем непроницаема, мистерия. Звездите, хълмовете и бурите обаче все още са с нас, както са били и някога. Трябва само да ги погледнем с откритостта на детски очи, за да разберем и онези първи думи за тях от децата на човечеството. И тогава във всички най-красиви и дълговечни митове ще открием не само буквалната история на действителния човек – не само алегоричните образи на моралните му принципи – но и неговото основополагащо преклонение пред природните явления, от което и другите две се раждат и в което те остават вкоренени. Така, наблюдавайки как истинското слънце изгрява и залязва – как истинският въздух цари спокойно в неизбледняващата синева или се развилнява в буря – древният грък най-напред създава идеята за две божества с лице и плът. Плътта им е божествена и челата им са окичени с божествена красота, но те все пак са толкова истински, че колчанът със стрели дрънчи на рамото им, а колесницата се огъва под тежестта им. От друга страна, заедно с тези телесни образи, и без дори и за миг да се разделя от тях, древният човек дава израз и на две вездесъщи духовни сили, от които едната осветява като слънцето с постоянен огън всичко, що в човека е мъдро и усъвършенствано, а другата – като живия въздух вдъхва спокойствието на небесната твърд и мощта на справедливия гняв в гърдите на всеки чист и храбър човек.

6. Следователно, във всеки значим мит, и със сигурност във всички митове, за които ще говоря тази вечер, трябва да различавате три структурни части – коренът и двата клона. Коренът е винаги във физическото явление – слънцето, небето, облака, морето… После е въплъщението на това явление, преобразено в общителен бог, на когото можеш да се осланяш, с когото можеш да вървиш ръка за ръка, като дете с брат си или сестра си. И накрая – моралното измерение на образа, което във всички големи митове съдържа вечна и благотворна истина.

7. Големите митове, ще рече, са митовете, създадени от велики хора. Защото най-очевидният факт относно създаването на митовете по един странен начин сякаш се е изгубил от поглед – а той е, че не можеш да сътвориш мит, ако нямаш с какво да го сътвориш. Не можеш да разкриеш тайна, която не знаеш. Ако митът е за небето, той е бил създаден от човек, който е гледал небето. Ако митът е за справедливостта и твърдостта, той е бил създаден от човек, който е знаел какво значи да си справедлив и търпелив. Значението на иносказанието съответства на разбирането на творящия го ум. Митовете на един невеж и повърхностен народ неминуемо ще носят малко значение, защото такъв народ малко може да вложи в тях. Тъй че големият въпрос, когато четем тези истории, винаги е – не кой див ловец е започнал да сънува и чии детински умове първо са изпитали страх, а що за мъдър човек най-напред съвършено го е изказал и що за могъщ народ първи съвършено е преобразил мита в начин на живот. И за всеки мит истинското му значение е онова, което той е имал по време на най-благородната епоха в историята на нацията, сред която е просъществувал. Колкото по-назад се връщаме, толкова по-малко значение ще откриваме, докато не стигнем до онази първа малка мисъл, съдържаща в зародиш цялата традиция, но само както семето съдържа в себе си бъдещото цвете. С развитието на интелекта и страстта на един народ, той все повече се крепи на любимите си свещени легенди и се грижи за тях. Листо по листо, под влиянието на по-чисти чувства и по-деликатно въображение, той се разгръща, докато в един момент съвършеното иносказание не избуи в симетрията на млечно стъбълце и медна чашка.

8. Но запомнете, че каквито и промени да претърпи един мит, правилното му разчитане изцяло зависи от съдържанието на собствените ни умове и способността ни да откликнем на него. Ако се е появил сред народ, живял под чисто небе, който отмерва пътя си по изгрева и залеза на звездите, то ние не бихме могли да го разберем, ако през деня не виждаме нищо над главите си, освен дим, и около нас в нощта няма нищо друго, освен свещи. Ако сказанието превръща облаците или планетите в живи същества – за да им придаде красиви форми – и да запали у тях мощни чувства, ние можем да разберем какви са тези неща с човешки сърца само дотолкова, доколкото ние самите сме способни да се радваме на хубостта на видимите форми и само дотолкова, доколкото можем да споделим – с помощта на въображението си – страстите на тези странни хора, които са обичали и нещо друго, освен парите, и са се интересували и от друго, не само от търговията. И ако митът въплъщава осъществените мисли на тези хора и боговете, изваяни в умовете им, живеят постоянно в тях, така че всяко тяхно стремление към доброто се ръководи от присъствието, подкрепата и чистата воля на Безсмъртните, ние бихме могли да ги последваме в този последен кръг на тяхната вяра само дотолкова, доколкото по-добрата част на нашия собствен дух е укрепнала в общението си с природата и нейните закони. Може би е лесно да докажем, че издигането на Аполон в неговата колесница не означава нищо друго, освен изгряването на слънцето. Но какво означава изгряването на слънцето за нас? Ако означава само лениво връщане към фриволни забавления или безплоден труд, то наистина едва ли бихме могли да си представим силата на името на Аполон за един грък. Но ако и за нас, както за древните гърци, изгревът означава ежедневно обновление на усещането за радост и съвършенството на живота – ако означава тръпката на нова сила във всеки нерв – възцаряването на спокойствие по-добро от това на нощта, с настъпването на зората – и прогонването на злите видения и страха чрез кръщението на росата; ако върху нас също слънцето излива духовното си благо – и в действителност, а не просто във въображението ни, се превръща в духовна сила – тогава бихме могли бързо да загърбим тесногръдието, което настоява, че тази сила е безлична, и да се издигнем с древните гърци до мисълта за ангела, радващ се като исполин, тичащ по пътя си, с глас, който ни вика към живот и труд от края на небесата и до другия им край.[1]

Другата страна на същата монета по-горе: Атина на колесница.

 

 

[1] Псалом XVIII.

Превод от английски Олга Николова. John Ruskin. Complete Works. The Library Edition, vol. XIX.