Tempio Malatestiano („Храмът на Малатеста“). Архитект: Леон Батиста Алберти. Сред първите сгради в новия стил на Ренесанса.

 

 

 

из „Песен VIII“

Тези отломки събрал си (издигнал).

„Развратница!“   „Кучка!“  Истината и Калиопа

sous les lauriers [под лаврите] взаимно се ругаят:

Че Алесандро беше негроид. А Малатеста

Сигизмунд:

            Frater tamquam

Et compater carissime: tergo

                                    …hanni de

                                    …dicis

                                    …entia

Ще рече:

                                    Giohanni от рода Медичи,

                                    Флоренция.

Писмото получих, а по въпроса с наш Месир Джанозо,

също и от него, и пратих отговор с всички почести,

като добавих вашите желания и препоръки.

За мира между вас и краля на Рагона,

що се отнася до мен, това би

ми доставило най-голяма радост,

във всеки случай нищо не би ми доставило повече радост

            и не би било по-приемливо за мен,

и бих искал да съм страна в договора, както ми бе обещано,

            като съюзник или като поддръжник.

Относно дължимото ми,

дали не бихте благоволили с баща ви да изтеглите парите

и да ми ги пратите възможно най-бързо.

И кажете на Maestro di pentore

че и дума не може да става

да рисува стените в момента,

защото хоросанът не е изсъхнал

и би било работа хвърлена на вятъра

            (buttato via)

Но нека съм пределно ясен, че докато капелите не са готови

ще уредя за него да рисува нещо друго

така че и аз и той да

извлечем най-много удоволствие от цялата работа,

и за да може да дойде на служба при мене

и понеже ми пишете, че има нужда от пари,

искам да уредя да му давам определена сума на година

и да го уверя, че ще я получава.

Кажете му, че ще дам гаранция

за него където пожелае.

И нека ми даде ясен отговор,

защото аз смятам да се отнеса добре с него

та да дойде да живее

до края на живота си в моите земи –

освен ако не го спрете –

И за това смятам да се погрижа

да може да работи както му харесва,

или да си губи времето както му харесва,

(affatigandose per suo piacere o no

non gli manchera la provixione mai)

                                                    винаги обезпечен.

            SIGISMUNDUS PANDOLPHUS DE MALATESTIS

            In campo Illus. Domini Venetorum die 7

            aprilis 1449 contra Cremonam

 

Сиджизмондо Малатеста (1417 – 1468), владетел на Римини, коленичи пред Св. Сигизмунд. Фреска на Пиеро дела Франческа.

 

Коментар към текста

 Песента започва с фраза от края на „Пустата земя“ на Т. С. Елиът.

При Елиът (в превод на Рупчев): „Тези отломки издигам срещу своята разруха.“ При Паунд: „Тези отломки събрал си (издигнал).“

Когато пише четирите песни за Сиджизмондо Малатеста (Песни VIII-XI), Паунд тъкмо е редактирал „Пустата земя“ (1922). Елиът, вече като редактор на новото списание „Крайтириън“, казва на Паунд (в писмо от 27 май 1923), че иска този ред да се махне от публикацията на песните за Малатеста в списанието – „хората и без това мислят, че си пишем един на друг стиховете“. Паунд се съгласява, но в последващи публикации слага обратно първия стих.

Следва кратка сцена, в която Истината и Калиопа, музата на епическата поезия, се обиждат една друга. Читателят може сам да се досети защо. Въпросът, който косвено се поставя: какви са взаимоотношенията между историческата истина и възпятото в епическата поезия? Сложен и много интересен въпрос, предвид, че епосът се възприема като историческа истина в по-старите култури (а и не само), но… ще го оставим за друг път.

По този повод нека напомним, че „Песните“ на Паунд са в същината си епос. Целта на Паунд е да напише епическа поема – ще рече, дълга поема, разделена на „песни“, която се занимава с история или, по думите на Данте,  „съдържа история“.

Да напише дълга поема на важна (историческа) тема се е смятало за задължително за всеки голям поет, поне до средата на XX век – оттогава поетите сякаш не смеят да се захващат с такива амбициозни начинания или нямат нужните условия (споделен с широка аудитория мироглед? определено възприятие за историческата съдба на даден народ?) Така или иначе, експериментът на Паунд е сред последните опити в тази насока.

Важно е да се има предвид също така, че Паунд винаги пише с известна ирония и с чувство за хумор. За новодошлия в неговата поезия това трудно се усеща, тъй като човек е зашеметен от множеството алюзии, отпратки, цитати, имена, йероглифи и пр.

Вероятно още с първите си стъпки в поезията Паунд е решил, че ще се опита да напише ПОЕМА, а не само лирически стихотворения и преводи. В някакъв смисъл цялата му ранна поезия е подготовка за „Песните“.

В едно писмо до майка си от 1909 г. Паунд – на 24 години, в изблик на раздразнение, примесено с доза самоирония, – излага възгледите си за епоса.

Паунд е известен с ексцентричните си писма, които приличат в типографията, а и – къде нарочно, къде неволно – в неправилния правопис, на футуристични стихотворения и колажи. Човек се пита дали например ударът върху точката на пишещата машина не се явява по-скоро като звуков акцент, отколкото като писмен знак.

В това писмо Паунд явно отговаря на някаква забележка от страна на майка си относно избора му да бъде поет и съответните очаквания от него в тази му роля (да напише голяма поема на американска тема – и защо не за Дивия запад?).

Паунд тъкмо е дошъл в Англия, където е решил да остане. Родителите му все още очакват да се върне и да бъде добро момче.

 

Пунктуацията в превода на писмото е запазена, както е в оригинала.

Писмото:

 

Скъпа майчицъ,

Прилагам 1 брой тирада, възникнала в ответ на фраза в твоето писмо, цитиращо някой си от Монтана.

1 бр. разписка за 4 лири за татко.

1 рецензия от „Ди Обзървър“

Тирадата да се чете единствено като пример на определен „стил“.

ЕП

 

Епическа поема за Запада [Дивия запад се има предвид]? ? Гос-споди помилуй ! !

Какво е сторил запада, че да го заслужи – –

Уитман дава израз на Америка, както Данте дава израз на средновековна европа – & америка е прекалено тъпа, за да го проумее – (- разбира се, резултатът е немалко отблъскващ , но какво -)

Най-учтиво те моля да се замислиш каква основа е нужна на епоса, за да съществува –

  1. красива традиция
  2. единство в очертанията на тази традиция.

            виж „Одисея“ –

  1. Герой – митичен или исторически –
  2. дълъг период от време, за да изгуби историята крещящите детайли & да бъде инкрустирана с красиви лъжи –

Данте в някакъв смисъл се избавя от нуждата от тези неща – в действителност той черпи от множество традиции. – & ги обединява, като ги свързва в самия себе си.

Горкият Лонгфелоу се е опитал да измъдри американски епос.

Камоенш. е единственият, който използва почти съвременен сюжет и що-годе успява & разполага с линията на пътешествието на Васко да Гама, която му дава единство. & митичната история на Португалия за мизансцен –

–––––––––––

Г-жа Колумбия. няма енигматично и сумрачно минало, което да я прави интересна. & настоящето ѝ – о, богове ! !

човек има нужда от фигури. които да се движат на епическата сцена & те трябва да бъдат хора по-големи от човека, да виждат отвъд даденото на човешкото зрение да вижда, Трябва да бъдат живописни.

Брет Харт, Лонгфелоу – (епос?) Ето, видение пред мен се явява – Рокфелоу [очевидно Рокфелер] крачи с пурпурни одежди през облак въглищен дим, Морган облечен в златоткан брокат, и духовете на третото небе се придвижват с корони на глави в трамваи

„J’ai lutte contre les empereurs de l’acier, contre les paladins du fer, contre les princes de la porcherie. Ils ont voulu me briser les reins, mais je les ai solides“ – казва Тиитиодор Розенфелд. – цитиран от сатирика в „Журнал дьо Пари“

[„Борих се срещу императорите на стоманата, срещу паладините на желязото, срещу принцовете на месозаводите. Искаха да ме пречупят, но имам здрав гръбнак.“]

–––––––––––

Когато бизнесът роди религия на „рицарско благородство в паричните начинания“, & когато 3% на година се преобрази в култ на една идеална красота. . & когато америка стане способна да създаде каквато и да е фигура, подходяща за епос, какъвто е Дон Кихот.

и когато кандидат литераторите престанат да превръщат все, що би могло след 500 години да се развие в традиция, в поръчкови писания за $4 на колонка до четири . часа след случката.

Тогава може евентуално да се открои възможността за американски епос.

Епосът в истинския смисъл на думата е това: народът говори чрез устата на един човек –

Уитман остави америка да говори чрез него.-– Резултатът е интересен от етнографска гледна точка.

–––––––––––

В този настоящ момент мога да си представя как Америка създава един Иона, или Плачущ Иеремия.

Но американецът, който въобще има идея, че може би ще пише поезия. ще върви най-вече сам, с поглед вперен в красотата на стария свят, или в сиянието на някое духовно царство, или в някой нов земен Йерусалим, ако ще да е сред антарктическата ледена шир на г-н Шакълтън или в Омаха, толкова общо би имал Западът с него. – Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка – където искаш може да се развива това хипотетично действие.

Епос. на Запада – все едно да искам някой да пише моята биография. – още по-добре, все едно да съм поискал някой да пише биографията ми преди 12 години.

Това е съвсем по американски – , маркетингова схема. борси и ипотеки по предвидената линия на Р. Р. [Не е ясно за каква линия говори Паунд.]

което последно изречение е единственото в езика на моята родна страна. – не бива да говорим юфеуски! [„Юфеус: анатомия на остроумието“ (1578) е книга от Джон Лили. „Юфеус“ става нарицателно за префърцунен, прекалено декоративен стил.]

Колкото до „славата“ за каква „слава“ въобще говорим. в смисъл на известност сред хора, които знаят толкова за поезията, колкото и за [неясно: pease] & които не биха могли да различат Idyl [старото изписване на idyll, идилия като жанр в поезията] от Idol [идол] или стихотворение от натруфена реторика.

Бих искал да напиша малко поезия, но ако наистина успея да създам нещо в тази посока америка никога няма да узнае. Ще чуят някоя лекция по въпроса & ще зазубрят нечие мнение. & ще продължат да не знаят нищо за оригинала.

Похвала от Йейтс, или оценка от кръг хора, които са слушали как Суинбърн чете собствената си поезия. е, като се замисли човек. за предпочитане. пред съревноваването с Мънион, & Бийчамс Пилс, що се отнася до популярност в Америка. – Падеревски струваше 80 000 $ преди да стигне америка. „рекл.“

славата като всичко друго е станала „продукт“, който я желае, може да си купи от нея колкото иска или колкото може да си позволи.

Интелигентното разбиране си остава безценна перла. но вече има маса имитации, на пазара . хитри имитации способни да заблудят почти и избраните.

Надявам се тези драсканици да те позабавляват. за бога моля те не го вземай насериозно.

 

(Ezra Pound to His Parents: Letters 1895-1929. Oxford UP, 2010, pp. 174-176)

 

Няколко кратки бележки върху това писмо. От него става ясно, че:

1) макар и да отхвърля с типично преувеличение възможността за съвременен епос, Паунд очевидно мисли вече върху идеята;

2) един от проблемите, явяващи се пред него, е какъв герой е достоен днес за епическа поема (в крайна сметка, Паунд отхвърля идеята за „един“ герой и представя цяла галерия; Сигизмундо Малатеста е един от героите в „Песните“ – за това – по-нататък; самият поет като поетът учен, който търси, събира отломките на миналото, също е един от персонажите);

3) Паунд осъзнава нуждата от мизансцен, пейзаж, свят, в който да се развива действието (в някои от „Песните“ на практика ние сме заедно с поета на арената във Верона и пред нас се редят видения и сцени);

4) за Паунд стои въпросът дали и как точно да бъде американски поет – има ли американска традиция, на която да се облегне? Отговорът е: не. Има един Уитман, когото Паунд до края на живота си недолюбва. Но отговорът е също, макар и никъде да не е изказан като такъв, а по-скоро да се подразбира от подхода на Паунд: всичката поезия, всичкото изкуство на света е моята традиция.

Това, което не се споменава, но със сигурност в този момент в живота на Паунд е било много важно, е въпросът за формата и чисто техническото предизвикателство на такова начинание. Формата на „Песните“, особено по отношение на цялостната композиция, и до днес озадачава. Но всъщност формата е достатъчно видима, веднъж читателят преодолее ли трудността, създадена от многобройните отпратки: това е модернистично произведение, един вид колаж (не очаквайте проста мелодия/сюжет и обичайните похвати). То е композиция от фрагменти (отломки, видения, цитати, лирични песни, дори ноти и рисунки, чиято съпоставка предава значения, извиква въпроси, внушава идеи и пр.). „Песните“ не са просто повествование в стихотворна форма. Напротив, този тип епическа поема е отхвърлен изцяло. „Песните“ са „повествителен спев“ (Раковски), тоест, историческа поема („повестност“ в речника на Раковски означава „история“), която обаче замества типичното разгъване на някакъв сюжет с фрагменти, цитати и бележки. Тази композиция отразява как в действителност човек днес пристъпва към историята, като издига този процес до изкуство (както пеенето издига речта до изкуство или танцът – нашето ходене и ежедневните ни движения).

„Песните“ по дух са и философско-поучителна поема по модела на най-архаичната известна ни литература: „поученията“ за принцове, каквито намираме в древен Египет и в Конфуцианските класически текстове (оказали пряко влияние върху замисъла на поета). Подозирам, че Паунд е решил, че щом няма принцове, достойни за един съвременен епос, то трябва да се създаде основата за тяхната поява – и това ще бъде материята за неговия епос. С подтекст: ако има героизъм тук, то той е в упорството, честността, търпението на самия поет, оказал се на бунището на един разпадащ се свят. Поетът се стреми да запази каквото може от онова, което си струва да бъде запазено и обновено: красотата!

 

––––––––––

 

И така започва Песен VIII:

 

Тези отломки си събрал/събрал си (издигнал).

„Развратница!“   „Кучка!“  Истината и Калиопа

sous les lauriers [под лаврите] взаимно се ругаят:

Че Алесандро беше негроид. А Малатеста

Сигизмунд:

            Frater tamquam

Et compater carissime: tergo

                                    …hanni de

                                    …dicis

                                    …entia

Какъв е този Алесандро? Не зная. Справочникът казва, че става дума за Алесандро де Медичи, с прякор „Мавъра“, за когото имало слух, че бил син на папа и африканска робиня, и който си отива безславно, убит от собствения си брат, докато чака в стаята си обещаната от същия този брат „красива вдовица“, с която да прекара бурна нощ. Но този Алесандро (1510-1537) живее почти век след Сигизмундо Малатеста, господар на Римини, роден 1417 и умрял 1468 г., на когото са посветени песни VIII-XI. Е, ако за това спорят Истината и Калиопа… горко ни!

 

Frater tamquam

„Като брат и баща най-любим“ (очевидно обръщение от началото на писмо);

„Tergo“ (лат.) означава „на гърба“ на листа и там на гърба се виждат букви, а други липсват, вероятно където е бил восъчният печат. Следващите редове ни дават възстановката: до кого е адресирано писмото на Малатеста?

 

Ще рече:

                                    Giohanni от рода Медичи,

                                    Флоренция.

Ще отбележим мимоходом, че имената се изписват, както са изписани в оригиналните документи или изворите, от които черпи Паунд, а не както е прието впоследствие. Важен детайл: по този начин изворите са проследими.

В справочника върху „Песните“ за извор тук се посочва книгата на Шарл Ириарте, „Un condottiere au XVe siècle“ (1882), може би първото обстойно изследване за Сигизмундо Малатеста (кондотиер) и неговия двор в Римини. Паунд несъмнено е чел книгата на Ириарте. В писмо до Дороти Паунд споменава „голямата червена книга“ на Ириарте, добавяйки, „прекалено е неточен, пише на френски“ (вероятно Дороти не чете френски). Ириарте дава в края на книгата си препис на важни документи, намерени из архиви, библиотеки и антиквари и за първи път публикувани там. Според него обаче цитираното писмо в песента е до Лоренцо де Медичи, който по това време е бил на три месеца. Грешка. Грешна е и отпратката в справочника върху „Песните“ (Carroll F. Terrell, A Companion to The Cantos of Ezra Pound) към Ириарте. Поуката? Нямай доверие на справочници и изследвания. Важни са първоизворите.

Предаването на заличените букви на гърба на писмото ни дава да разберем, че Паунд цитира самото писмо, а не негов препис. Думите косвено извикват от небитието образа на някой (поет? изследовател? и двете?), който чете това писмо, недалеч от лаврови дръвчета, под които алегоричните фигури на Истината и Калиопа се ругаят. Къде сме ние, читателите? Пред движеща се картина, в която различни гледки, сцени и исторически периоди могат да се наслагват.

А какво е вълнувало наш Сигизмунд? За какво са си говорели с Джовани де Медичи (р. 1421, почти връстник на Малатеста), син на Козимо, приятел на Леон Батиста Алберти, меценат на Филипо Липи, Донатело и пр.? Паунд дава писмото изцяло.

 

Писмото получих, а по въпроса с наш Месир Джанозо,

също и от него, и пратих отговор с всички почести,

като добавих вашите желания и препоръки.

За мира между вас и краля на Рагона,

що се отнася до мен, това би

ми доставило най-голяма радост,

във всеки случай нищо не би ми доставило повече радост

            и не би било по-приемливо за мен,

и бих искал да съм страна в договора, както ми бе обещано,

            като съюзник или като поддръжник.

Относно дължимото ми,

дали не бихте благоволили с баща ви да изтеглите парите

и да ми ги пратите възможно най-бързо.

И кажете на Maestro di pentore

че и дума не може да става

да рисува стените в момента,

защото хоросанът не е изсъхнал

и би било работа хвърлена на вятъра

            (buttato via)

Но нека съм пределно ясен, че докато капелите не са готови

ще уредя за него да рисува нещо друго

така че и аз и той да

извлечем най-много удоволствие от цялата работа,

и за да може да дойде на служба при мене

и понеже ми пишете, че има нужда от пари,

искам да уредя да му давам определена сума на година

и да го уверя, че ще я получава.

Кажете му, че ще дам гаранция

за него където пожелае.

И нека ми даде ясен отговор,

защото аз смятам да се отнеса добре с него

та да дойде да живее

до края на живота си в моите земи –

освен ако не го спрете –

И за това смятам да се погрижа

да може да работи както му харесва,

или да си губи времето както му харесва,

(affatigandose per suo piacere o no

non gli manchera la provixione mai)

                                                    винаги обезпечен.

            SIGISMUNDUS PANDOLPHUS DE MALATESTIS

            In campo Illus. Domini Venetorum die 7

            aprilis 1449 contra Cremonam

 

Подписът в края на писмото („в лагера на пресв. господар на венецианците ден 7 април 1449 пред Кремона“) индикира, че в този момент Сигизмундо е в кампания като капитан (кондотиер) за венецианците срещу Кремона (води обсадата на града).

Чисто логически можем да извлечем и друга информация от писмото: Сигизмундо си пише с Джовани Медичи за преговори за мир с краля на „Рагона“ – Арагон. Явно Флоренция и кралството на Неапол, ръководено от Арагонския крал, са във война. Споменават се пари, които Джовани и баща му Козимо де Медичи му дължат. Сигизмундо трябва да е бил в служба на Флоренция и понеже иска да е включен в договора, очевидно е съдействал за постигането на някакви споразумения. Всички тези детайли ни напомнят с какво Сигизмундо печели пари – той е кондотиер, наемен предводител на войски (освен владетел на Римини и околните градчета и крепости).

Втората част на писмото, в която Сигизмундо моли Джовани да преговаря от негово име с Маестро ди пенторе – майстора художник (става дума за Пиеро дела Франческа), обаче е същинската ключова част на писмото. Сигизмундо рискува живота си, подлага се на лишения, предприема дълги походи и обсади, навигира сред безбройните интриги на Светия престол, Миланския дук, превъзходните и най-великолепни сред републиканските общини Венеция и Флоренция (заклети съперници) … за какво? За едни 50 000 флорина? Не. За да може да плаща доживотна рента на Маестро ди пенторе… та да може този художник да работи, когато иска, и да си губи времето, когато иска.

В едно друго писмо от март 1925, този път на Паунд до Хенри Алън Моу от фондация „Гугенхайм“, става ясно кое в образа на Малатеста привлича модерния поет:

 

Малатеста е за мен виден пример за човек, който е искал да създаде цивилизация в малък град, и е УСПЯЛ. При него в Римини са Пизанело, Пиер дела Франческа, Батиста Алберти, архитекта, Мино да Фиезоле – четирима от най-добрите художници на своето време. Това писмо е адресирано до Джовани де‘ Медичи, предполага се относно Пиер Франческа; и там казва, че иска този майстор зограф да бъде до края на живота му обезпечен с дадена гаранция, и писмото завършва:

affatigandose per suo piacere o no,

за да работи, както му харесва, или не.

Малатеста успява. И е бил в достатъчна степен сам той художник, за да знае, че не винаги можеш да кажеш дали артистът си губи времето. Същинската работа може да се върши на тенис корта или в трамвая, а пък фалшивата – на бюрото.

 

Бележките по този откъс свършват тук.

Очаквайте превода на четирите песни (или нещо като мини операта) за Малатеста с подробен коментар в някакво неопределено бъдеще. Ако междувременно се намери някой, който да обезпечи насъщния ни, за да пишем или да не пишем, както ни харесва, може да стане и по-бързо.

 

Превод от английски и коментар Олга Николова.