Пролог

Във лоното на вятъра, във време неживяно,
в началото, съвсем преди каквото и да е,
в генезиса, във ядката, във първото коляно,
в пръстта, в реброто,
в празното дере,
примигна, сгърчи се, простена,
и после прихна в смях едно дете.

Във тоя смях избухна космосът –
във прах, във газ, и всичко се взриви!
В опорната си точка хлътна нищото
и се разкъса ципата, и бликнаха звезди.

Във пролога на ехото, във слънце невидяно,
в зеницата, съвсем преди познатото небе,
в импулса, в демиурга, в пълна сингулярност,
в лъча, в недрото,
в звездното чердже –
помисли, стана и си тръгна,
и оттогава всичко е, каквото е.

Със тоя устрем почна времето –
със тласъка нанякъде да се върви.
Във порива да се разпука пъпката
и ядката на вакуума
да почне да цъфти.

 

  

Питай

Нещата, за които не питаме,
само те имат значение.
Питай дали дядо имаше пушка,
баба на кой Бог се молеше,
майка защо денем мълчеше
и нощем какво тихо говореше.

Все ми е тая за времето,
метеорологичното, имам предвид.
Но защо не ме питаш, ЗАЩО,
за времето, когато хоризонтът беше открит,
и над него три бурена само стърчаха –
жилави, цъфнали, грозни на вид,
и ни целуваха като майка краката.

Питай какво сънувах след гробищата.
Болеше ли ме гърбът от копривата?
Не искаш ли да ти кажа за линията –
защо правата е по-остра от кривата?

Все тая дали я карам и как – остави.
Какво се случи под ореха?
Кой отсече онези брези?
Какво имаше на тавана и какво има сега?
Какво видяхме зад камшика на хълма,
където една сутрин пяхме и пихме роса?

Ако искаш, да говорим за Сизиф.
Дали обича планината?
Гръбнакът му дали е крив?
А камъка обича ли?
И колко точно е щастлив?

Питай за реката
и какво отнесе нейното течение.
Защото нещата, за които не питаме,
само
те
имат
значение.

 

 

Третата стъпка

Между мен и джендема са три стъпки –
разкрач, скован и пулсиращ в очакване.
И краката ми стоят като жигосани,
в озъбена мечта за плавното потапяне.

Първата стъпка е като стара религия – лесна –
било е така и така ще пребъде, просто ходѝ.
И стъпвам направо, а в главата ми песен –
на език, на който моят бог само мълчи.

Втората стъпка е ерес, която не пита –
не можеш с химера, не можеш и без.
И ми хрумва истина, и край ухото прелита
усещане, че нещо ме чака след дивия лес.

Нищо не чака. И това е третата стъпка.
Нищо не чака, но краката не искат да знаят.
Между мен и джендема има само розова пъпка,
плюя на нея и се сраствам с безкрая.

 

 

Небе

Трън в косата, трън в петата, тръгвай,
а по пътя ще откриеш
накъде.

Прах в окото, пръст в ръката, тичай,
като тичаш не усещаш колко
трънчето боде.

Рид напред и връх отгоре, бутай,
камъкът е като нишка,
ще те изведе.

Тръгваш, тичаш, буташ и разплиташ,
а пръстта в ръката бавно
се превръща във небе.