Започвам с онова, което е може би най-архетипната употреба на нишката не само в историята на западната цивилизация, но и навсякъде по света. Всички знаем историята за атинския герой Тезей. Затворен в лабиринта на Кносос от критския цар Минос, той успял да намери изхода, след като убил страшния минотавър в центъра на лабиринта. Това станало, разбира се, благодарение на нишката, дадена му от Ариадна, дъщерята на Минос. Смята се, че великият занаятчия Дедал е построил лабиринта по модела на пътеката, която водела в подземния свят. Много антични автори виждат в оригиналния лабиринт една или друга от многото пещери, разцепили вътрешността на планинските възвишения на Крит (фиг. 2.7; виж Матюз 1922: 23-8). Независимо дали това предположение е вярно, лабиринтът съществува като мощен символ на придвижването и странстването в света на мъртвите, за който се вярвало, че се намира под света на живите.

 

Фиг. 2.7. Скица на пещерата Кортина в планината Ида в южната част на о. Крит, която според някои представлява оригиналния лабиринт. Виж Матюз, 1922.

 

За илюстрация на широкото разпространение на този образ нека да посочим една рисунка (фиг. 2.8) от основополагащата монография на Валдемар Богорас върху чукчите в североизточен Сибир. На нея са изобразени пътеките в подземния свят на мъртвите, такива, каквито ги е видял рисувачът по време на дълбок транс. За този свят се казва, че го пресичат множество преплетени пътеки, които объркват новодошлите. Кръговете представляват дупки, през които се влиза. Тези пътеки изглежда се възприемат не като дири през пейзажа, а по-скоро като тесни канали дълбоко под него. Мъртвите, подобно на изследвачите на пещерите, са обречени да се лутат из тези канали и новопристигналите често се губят, точно като хора, лутащи се из лабиринт. Призрачният пътешественик, за разлика от живия си двойник, няма усещането, че върви по твърда повърхност; не вижда земя под краката си и небе над главата си, нито пък може да обхване с поглед цялото или да се ориентира по слух. Той не се намира – както казваме, когато ходим из някаква местност – на открито. Точно обратното, изцяло обгърнат от земята, затворен в тази среда, която му позволява да се придвижва само през земните цепнатини и отвори, той е изолиран сетивно от заобикалящия го свят. И тъй като не вижда накъде върви, не може да реши по коя от две разклоняващи се пътеки да поеме. С други думи, докато живите намират пътя си в горния свят, като следват дирите на своите предци, оставени на повърхността, то мъртвите са принудени да следват нишки и да вървят през процепите на земята.

Фиг. 2.8. Карта на пътеките в подземния свят според чукчи. Богорас (1904–09, т. 2, с. 335).

В продължение на десетилетия и въпреки че темата резонира в пресечните точки на много култури, лабиринтите бяха пренебрегвани в антропологията. Наскоро обаче темата бе възродена в работата на Алфред Гел. Във влиятелната му книга „Art and Agency“ Гел изследва лабиринта като основен пример за „апотропичната употреба на десени“ (Гел 1998: 83-90). Има се предвид практиката да се вписват сложни и объркващи шарки по различни повърхности с цел да се отблъскват зли духове и демони. Идеята е, че демоните, привлечени от плетеницата към повърхността, са така заинтригувани, че не могат да преминат нататък, без да се опитат да разплетат нишките или да разрешат загадката. Така те са обречени да опитват отново и отново, без да могат да стигнат до решението, което би им позволило да преминат. Гел отбелязва, че апотропичните десени играят ролята на един вид демонични мухоловки. Идеята е привлекателна и, естествено, съвсем възможно е някои десени да са били използвани именно по този начин. Един от примерите, които дава Гел, е келтската плетеница от възли, в които една непрекъсната линия, макар и очертана на повърхността, изглежда сякаш се прехлупва отгоре и отдолу и образува плетка, заемаща цялото поле. Друг пример са десените, наречени колам, които жените от Тамил Наду в южна Индия рисуват на прага на къщи и храмове. Тук също имаме една или повече линии, които се вият около точки в някаква конфигурация (без обаче да ги свързват). Пресичат се многократно и всяка се връща откъдето е започнала, образувайки клуп (фиг. 2.9). И в двата случая етнографският материал потвърждава предназначението на десените за защита от демони (пак там: 84-6).

Фиг. 2.9. Горе: фигури колам от Тамил Наду, Южна Индия, прерисувани от снимки от Амар Мол. Тази вляво е кампи колам (Mall 2007). Долу: келтски спирален възел (Meehan 1991: 111).

При това обяснение на идеята за лабиринта, Гел обаче пропуска един много важен момент. Още от самото начало в нея се предпоставя нещо като „гледка от птичи (демонски) поглед“ – въздушна перспектива, от която цялостното разположение на лабиринта може да се види и да бъде представено като десен. Земният пътешественик обаче, който вече е поел на пътешествието си по повърхността на земята, образ на самия живот, не разполага с такава перспектива. Входът към лабиринта не е мястото, на което той стъпва на повърхността, а онова, на което влиза в подземния свят. Земната повърхност като предел между земята и небето е видима отгоре, но невидима отдолу. Тя няма опака страна. Така че при влизането в подземния свят, в лабиринта, самата повърхност изчезва от поглед. Тя сякаш се стопява. Този момент маркира преминаването от живота към смъртта. Оттам нататък – за разлика от демона на Гел, който запленен от апотропичната плетеница, остава на повърхността – призрачният пътешественик се оказва в свят без повърхности. Пътеките вече не са дири, а нишки. И лабиринтът от процепи, невидим като цяло, може да бъде пресъздаден само от малцината, които подобно на Тезей и на шамана, нарисувал го за Богорас, са посетили света на мъртвите и са успели да се върнат.

Именно това превръщане на дирята в нишка и изчезването на повърхността може би дава ключ за тълкуването на келтските плетеници и коламите на Южна Индия. В едно ново изследване Амар Мол (2007) показва, че коламите всъщност имат две форми. В едната линиите на десена свързват точките на фигурата; в другата описват кръгове около тях (фиг. 2.9). Във втория случай линиите, наречени кампи, са видимо различни от тези в първия вариант и само на колам с кампи се приписват защитни функции. Линиите, свързващи точките, маркират очертанията на мозайка от фигури. Такива линии не само се рисуват върху повърхност: те определят повърхността като геометрична равнина – както отбелязва и художникът Пол Кле в тетрадките си (Кле 1961: 109). Но линията, наречена кампи, пише Мол, „има точно обратния ефект: тя кара самата повърхност, на която е нарисувана, да изчезне, като я превръща в лабиринтообразна мрежа от нишки, по които животът е заставен да протича“ (Мол 2007: 76). Вместо да лови демони чрез неразрешими визуални ребуси, чиито принципи на конструиране демоните отново и отново, но напразно се опитват да разгадаят, както смята Гел, кампи колам вероятно упражнява защитните си функции като лабиринт, от който, подобно на сенките в подземния свят, те не могат да избягат. Защото в момента, в който демонът каца на повърхността, тя престава да бъде повърхност и линиите по нея (от дири превърнали се в нишки) го хващат като в паяжина. Може би келтските плетеници са предпазвали от дявола по същия начин.

 

Откъс от Lines: A Brief History, 2007. Превод от английски Олга Николова.