Еснафът на средновековните златари

Авторитетът на средновековния майстор е произтичал от факта, че е християнин. От самото си начало християнството прегръща идеята за достойнството на майстора, който се труди с ръцете си. Както за теолозите, така и за обикновените хора е било важно, че Христос е син на дърводелец – неговият скромен произход потвърждава универсалността на учението му. Августин вярва, че Адам и Ева са били „щастливци да работят в градината… Какво по-хубаво от гледката на човек, който сее или присажда калеми?“ Религията прегръща идеята за занаятчийството също и поради това, че трудът овладява човешката склонност към себеунищожение. Както се пее и в химна към Хефест, работата на занаятчията или градинаря е не само плодотворна, но и миротворна. Затова през Средновековието се появяват и светците занаятчии.

Занаятчийските еснафи са корпорации, които прилагат в светска среда принципа rex qui nunquam moritur ­– царят никога не умира. Те се изграждат и просъществуват не толкова на базата на юридически документи, колкото на директното предаване на знания от поколение на поколение. Именно „интелектуалният капитал“ е източникът на икономическата мощ на еснафа. Историкът Робърт Лопез представя градските еснафи като „обединения от независими работилници, чиито собственици [първомайсторите] обикновено вземат всички решения и установяват изискванията за издигане от по-ниските рангове [баш-калфа, калфа, чирак или наемна ръка].“ „Le Livre des métiers“ – „Книгата на занаятите“ – от 1268 г. изброява около стотина еснафа, организирани по този начин, разделени на шест области: храна, бижута, металообработка, текстил, кожи и строителство.

Йерархичната структура на религиозната власт се пренася и в градовете. Религиозни обреди определят рутината на градските занаятчии в еснафите и, което е още по-важно, първомайсторът на всеки от седемте основни еснафа в Париж има моралния авторитет на игумен. В града отчасти това се налага по необходимост. В средновековните градове, в които насилието се шири и денем, и нощем, няма ефективна полиция. Тук липсва хармонията на манастира; насилието често преминава от улиците в работилниците и между тях. Латинската дума auctoritas всъщност обозначава вдъхваща страхопочитание и изискваща подчинение особа: майсторът на един дюкян трябва да вдъхва подобни емоции, за да поддържа ред в своя дом.

В средновековните еснафи властта се разпределя в три йерархични реда: майстори, калфи и чираци. Продължителността на чиракуването, обикновено седем години, и разходите, най-често поемани от родителите на младото момче, са се определяли чрез договори. Етапите на издигане в еснафа са били маркирани най-напред от представянето на chef d’œuvre от чирака на края на седмата година – работа, която е трябвало да демонстрира овладяването на основните умения на занаята. Ако премине този етап, вече като калфа, занаятчията продължава да работи от пет до десет години, докато не демонстрира със chef d’oeuvre élevé, че е достоен да заеме мястото на майстора. [Тази практика съществува и до днес във Франция при тъй наречените компаньони, майстори в областта на приложните изкуства и строителството.]

„Шедьовърът“ на чирака изисква най-вече имитация: учението тук е форма на подражание. „Висшият шедьовър“ на калфата дава по-широко поле за действие. Калфата трябва да покаже и умения в управлението на дюкяна и да се докаже като човек, заслужаващ доверие. Разликата между простото подражание и по-обхватното разбиране относно това как да използваме своите знания… е преломен момент в усвояването на всяко умение.

Средновековното златарство е добър пример, защото този занаят има една особеност, която го прави по-разбираем за нас. Чиракът златар е бил длъжен да остане при един майстор, докато се изучи как да претопява, пречиства и измерва скъпоценните метали. Тези умения са изисквали практическо обучение [повечето процеси са изисквали много силно развито чувство за допир]. Представи ли „шедьовъра“ си обаче, чиракът вече може да пътува от град на град като калфа в търсене на възможности. Пътуващият калфа златар представя своя „шедьовър“ на ложата на майсторите златари в чужд град. Той трябва да убеди тези чужди хора – чрез своя талант да ръководи и своето морално поведение – че заслужава да стане един от тях.

„Авторитетът“ означава нещо много повече от почетно място в дадена социална група. Авторитетът на майстора зависи най-вече от качеството на работата му. В случая на златаря добрите умения, които определят авторитета на майстора, са неотделими от неговия морал. Този етически императив определя самата техника на изпълнение – изпитването на метала, в което се състои и икономическа стойност на златарството.

Монети с примеси или с намалено тегло, както и фалшиви пари са подкопавали средновековната икономика. Ролята на златаря е била да казва истината за съдържанието на монетите, както и да добива злато от златна руда. Честта на еснафа е налагала и честността на майстора. Ако се открие, че някой златар е нечестен, той бива жестоко наказан от членовете на еснафа. Репутацията на майстора е била не само от икономическо, но и от политическо значение, защото той на практика е сертифицирал, че богатството на даден благородник или на даден град е автентично. За да се засили чувството на отговорност у майстора, изпитването на златото през тринадесети век се превръща в религиозен обред, осветен чрез специални молитви, в който майсторът се заклева в името на Бог, че казва истината за съдържанието на златото.

 

Читателят може да замени думите „майстор“ и „златар“ в последните няколко абзаца с „писател“ или „литературен критик“. Принципите са същите. Невежеството не е извинение. – бел. пр.

 

Превод от английски Олга Николова. Richard Sennett. The Craftsman. Yale UP, 2008.