С всичка сила

Буквите са отражение на мечтите или страха, на копнежа. Малко по трайни от светулките, които умират в прахта. Малко по трайни от отражението на две лица в бутилка бира.

Имаме само няколко думи, за да спасим света.

                                                                                                                                                       24 май 2015

 

 

 

пия уиски в офиса. отварям прозореца и остановявам, че навън вали с всичка сила.

мисля, че има бог. мисля че никога не умираме. няма смърт. има една голяма тайна, която не си спомняме и този дъжд ми напомня за нея, тя се надига смътно в мен и кара нещо в гърдите ми да се бунтува. една неясна сила или е от уискито, едно предчувствие, че фактите на животите ни не казват всичко за нас. няма от какво да се страхуваме. това не се опира на някаква вяра, дъждът спира и аз чувствам, че тази непоколебимост ме напуска, аз не съм като альоша карамазов, това не стъпва върху конкретностите на някаква вяра, това е като пламък на другия край на улицата в тъмна нощ или заря, едни мигове в които за малко се доближавам до нещо и то отново изчезва. хората пият бира след работа. дъждат е красив. всички ше омреме, допивам си уискито в офиса. младия ми любовник ми е сърдит защото съм му се развикала, защото съм истиричка. нещата отново придобиват плътността на контурите си.

и все пак.

и все пак.

30 юли 2015

*

знаете ли какво е да разбиеш врата, обута на високи токчета, в ефирна рокля на едри цветя и когато дойде охраната да си оправиш леко червилото и да съопщиш: имам нареждане.

не знаете. а за мен това са нормални неща. просто съм родена да хвърлям бутилки, да обръщам маси и да плета на една кука до деня на страшния сът.

25 септември 2013

*

Всичко ще бъде нaред е лъжaтa, която ни кaрa дa продължaвaме дa си миеме зъбите, дa приемaме порaжениятa си и дa не се хвърляме от прозорците. Всичко ще бъде нaред изобщо не е вярно и все пaк е единственото което ни остaвa, когaто изгубим всичко.

22 октомври 2015

*

в норвегия имат страхотен проблем с лисиците, защото норвегия не е гъсто населена, любовника ми ми е разказвал, баща му живее там и той му ходи на гости, и те обикалят между къщите примерно и ено дете се люлее на люлката, и идва лисицата и почва да дърпа детето, и за тва децата си слагат кофи на главите за да се плашат лисиците, и като излиза детето от тех, майка му му вика: маме, зе ли си кофата?

3 април 2016

*

чувствам че е важно да кажа нещо днес. няма да кажа нищо ново. единственото, което е в състояние да прекосява смъртите, разпадането на вещите и грохота на хилядолетията, и да променя света, са идеите. книгите горят, пирамидите се превръщат в пясък. света непрекъснато се стреми към своето изчезване, непрекъснато се разпада.

моя ангел-хранител - хорхе луис борхес, слепия директор на библиотеката, на едно място говори за това как един ден са изгаснали и последните очи, които са видели исус и как с това завинаги си е отишла една част от света. света умира със всеки от нас. това да повтаряме и помним едни и същи истории значи да отстояваме света, да се борим с неговото изчезване, с ясното съзнание, че борбата ни е обречена. да, понякога някой написва нещо, което хората няма да оставят да умре, нещо което да отеква в умовете няколко столетия или дори хилядолетия, но това е нищо в нощта на времето. днес е празника на буквите, колко величествено красиво и трагично е онова, на което са израз буквите, тези огнени магически символи, колко са крехки и мощни едновременно, без значение дали са изсечени в камък, отпечатани върху хартията или греят върху дисплея на мобилния телефон. честит празник.

24 май 2016

*

'сърцето ми се обърна' каза човека по радиото. карам си белия буз на надеждата, който е, и мисля си за тайнствените сили които движат животити ни, за тънкия лед, за това че живеем на самата повърхност на света, и отдолу пот краката ни вилнее мрака, избухват черните протуберански на необяснимото, неразбираемите и чудовищни сили от които ни дели една съвсем тънка преграда, само онова, което си мислим, че знаем, само приказките, които са ни разказвали като малки. после слизам в княжево, мъкна прахосмукачката, казвам добро утро, сменям вестниците на папагалите и бърша прах в хола, и от ума ми не излиза тоя пенсионер с откраднатата кола на ендека, записите от камерите, крадеца, който идва от пресечката, сянката на този мъш, оглежда се, отваря автомобилат посрецтвом приспособление, качва се вътре, след 10 секунди, двайсет годишния автомобил потегля с мистериозния шофьор и исчезва всякаш завинаги. мевере и прокуратурата търсят исчезналия автомобил напразно, безутешно, година и половина, чак до писмото от районната прокуратура, пристигнало с тъжната вест че досъдебното произвоцтво се прекратява, че колата я няма и няма, няма го и крадеца. отлитат още две години, човека събира пари от роднини от познати от приятели и си купува нова кола, сигурно понякога се е сещал за старата, и тогава пристига второ писмо, този път от община искър. в него се казва, че е нужно гражданинът да се яви на наказателния паркинг в квартал дружба, за да прибере мепесето в срок от три месеца, защото в противен случай ще бъде предадено за скрап. сърцето ми се обърна, каза човека по радиото. представям си го как чете писмото, годините политат назад, денерис още не е загубила третия дракон, аз се въргалям по пода в жул верн, джена още не е срещнала наси. озоваваме се на женския пазар. годината е 2014 отново. най обикновен ден. изминали са едва три дни от изчезването на колата. мистериозния крадец паркира колата в зоната за платено паркиране. не виждаме лицето му. не виждаме и сваления акумулатор, виждаме го само в гръб как изчезва, един безименен актьор от сцената на живота. можем да си представим един от паяците на градска мобилност, пристига и отнася колата към забвението на наказателния паркинг в квартал  дружба. за миг спирам да бърша прах и се взирам през прозореца в тая есен, в която си отиде и моята любов, като тоя изчезнал автомобил. видяхме се пред черквата в лозенец. дето има кръчма вътре. едва ли има по подходящ декор. изпушихме по една цигара и се разделихме. и моето сърце се обръща - глобата за три годишния престой на паркинга е 16 000 лева, сумата е същата, като тази, която шейсе и осем годишната жена от едно пловдивско село даде за разваляне на магия.

20 октомври 2017

*

ох знаете ли, просто са прекалено кратки тия животи или и аз не знам, ужасно е тва

наистина, ето, ше кажете ивана с нейните леви простотий,

но аз не виждам наистина достатъчно време за шампанско, за овертюри, за кувертюри, за ковьори, за изневери, за раздели и драми, испански сигурно няма да науча никога, латински със сигурност, сигурно няма и да успея да се оженя тая година, хайде да си го кажеме, и се завъртат пролети и есени, от понеделник до петък, от йорданов ден до никулден, до игнажден до еви мо майката и за какво е всичкото това, дори не съм се скарала с толкова хора дето искам да се скарам, и съм страшно уморена и страшно ми е писнало от това живеене, накъсано от стоте аларми на будилника и телефона, от това колко изкарва скапаната батерия на айфона, едни затворени цикли, в които се въртиме като малки хамстери във въртележката до пълно умопомрачение, до тва дето мия пода в некаква детска градина и си спомням как преди 15 години съм казала на някой нещо грозно, тъпо, грубо или безсмислено и ме свива корема и искам да фърла и кофа и парцал и всичко и нищо няма да се промени, защото пак ше казвам такива неща или някой ми е казал еди какво си пък аз съм си замълчала а съм искала да го запаля, и ше дойде пак есента и аз няма да се ожена и тая година, не просто няма да съм се оженила ами сигурно ще съм се разминала на някое кръстовище с най горещите си любовници, най много да съм свалила стъклото и да съм ги напсувала, а през това време се търкалят едни години, в които всичко си отива, всичко се отдалечава.

не знам. не знам.

22 февруари 2018

*

има едни дето изобщо не ми пука. наистина. нито за европрецедателството, нито за ердоган, нито за дечицата в руския мол. за нищо не ми пука, разбирате ли.

изпепелената сирия е сърцето ми.

днеска свърших работа в пет и петнайсе за първи път от мн време и толко беше рано, че малко не знаех какво да права с живота си. тоест беше си както винаги просто имах още няколко часа с които не знаех кво да права. решила съм да почна да хода на фитнес. малко съм отслабнала и ужким е по добре, обаче май се едно.

истината е че всичко за което се бориме и от което се страхуваме ше се превърне в прах, приятели, съвсем скоро никой няма да си спомня. и понякога наистина не разбирам изобщо какъв е смисъла. имала съм любов, била съм самотна, била съм алкохоличка, била съм трезвеничка, била съм изрусена жена, продавала съм марулки в плод и зеленчук на гара искър при лили, мила съм чинии в гърция, работила съм за висаджиите, била съм слаба, била съм бедна като мишка, била съм щастлива и влюбена, била съм брокер на еврофутбол, крещяла съм по хората които съм обичала, мълчала съм, за да ги наказвам, понякога с години, мразила съм от дъното на душата си и съм се страхувала много, била съм лъгана и съм лъгала, и аз съм разбивала сърца, била съм безметежна жена, всичко е лъжа.

една вечер свършваш работа и още е светло навън, прибираш се и докато мъкнеш прането между пералнята и сушилката и за малко се виждаш в огледалото, някаква непозната жена, стара, но това не е основния проблем, някаква жена, която носи прането и ти хвърля един поглед в огледалото, някой в който си се превърнал, онова което живота прави с нас и онова което ние правим с него.

и в тоя момент искам да хвърла прането, само че това е глупаво и инфантилно и няма нищо общо това пране, просто всички сме ужасно объркани, ужасно уплашени и сигурно много самотни, захвърлени в животите си и си, мислиме си че трябва да направиме разни неща, за да стане по добре, да скалъпиме някакъв смисъл от фактите на животите си, една така драгоценна измислица, която да носиме гордо в сърцата си в часовете на падение, една парцалена кукла за пораснали деца, когато ни сложат в земята, на никой няма да му пука за вашата кукла приятели, живееме и умираме без да разбираме изобщо нищо, много бързо се върти въртележката, гледах портрета на кристиан таков, стори ми се ужасен тоя портет, това ли е най хубавото, което може да направи човек, да получи един захаросан портрет накрая, който дрънчи на кухо, малко е обидно, утре ше стана, ше се изкъпа, ше пия кафе и ше се кача на белия буз на надеждата, после ше цъфнат дърветата, галена ше има нова песен и аз може би пак ше обичам, ше презирам, ще нося вините си, ще се надявам, ще вървя през отчаянието и през радостта, няма да разбирам причините на другите, ше забравям че те, също като мене са захвърлени в света и че всички ше се превърнеме в прах.

и така. и тва е.

27 март 2018

*

искам преди легане да обясня нещо. защото винаги съм настоявала на тва.

значи света, скъпи приятели, с риск да изненадам някой, който вече си е измил зъбите и се кани да си полегне, НЕ Е това което аз и вие си мислиме и чувстваме че е.

онова което мислиме и чувстваме, че света е, са обикновено чисто и просто лимитите на нашата личност.

не искам да кажа, че вашите и моите чувства и мисли не са реални, напротив. на всички нас чувствата ни и мислите ни са реални, но не са реалността.

реалността е нещо отделно от нашите чувства и разсъждения.

например аз, да речеме, се казвам иванка, и ужасно се срамувам от това.

да поразмислиме малко над така стеклата се ситуация.

реалност е, че аз се казвам иванка.

реалност е, че аз ужасно СЕ СРАМУВАМ от това.

реалност е че аз МИСЛЯ че това е ужасна селяния.

и всичко това НЕ ЗНАЧИ ЧЕ Е УЖАСНО СРАМНО ДА СЕ КАЗВАШ ИВАНКА.

в париж никой не знае колко е срамно да се казваш иванка.

казвам само не се заяждам.

тва само аз си го знам кво ми е, че майка ми така ме е кръстила.

до тука изложих основната си теза и сега леко ше премина нататък към общото приложение на идеята ми и към частното.

познавам хора които без да ги питаш спонтанно с гордост и да не кажа надменност могат да заявят с назидателен тон, че НИКОГА не са стъпвали в чалготека. хора които държат на това. после ше обесня защо държат толкова.

познавам жени, които смятат други жени за боклуци, защото те самите в тоя живот НИКОГА не са правили орален секс на трима мъже едновременно. те също настояват на тоя факт от биографиите си. че те НЕ СА.

познавам хора, които държат МНОГО на факта че НИКОГА не са хвърляли салфетки в чалготека.

 

извинявайте аз съм малко гневна сега докато пиша.

 

всички имаме лимити. заради травмите в детството, заради това че сме с свързани с един конкретен социално политически културен и икономически контекст. и тия лимити, онова което възприемаме като наша личност са като една дупка от карфица в един картон през която гледаме света.

и тва което виждаме през тая дупка е света за нас.

аз настоявам че това което аз и вие виждаме през дупчиците в тоя картон НЕ Е РЕАЛНОСТТА.

няма в тоя живот медал за жените, които никога не са правили орален секс на трима мъже едновременно.

ИЗВИНЕТЕ МЕ НО НЯМА ТАКЪВ МЕДАЛ. НЯМА МЕДАЛ ЗА ХОРА КОИТО ЗАЯВЯВАТ ЧЕ В ЖИВОТА СИ НЕ СА СТЪПВАЛИ НА ЧАЛГА ЗАВЕДЕНИЕ. НЯМА МЕДАЛ ЗА ХОРА КОИТО НИКОГА НЕ СА СЕ НАПИВАЛИ ДО УМОПОМРАЧЕНИЕ И НИКОГА НЕ СА СЕ СЪБУЖДАЛИ НА УЛИЦАТА С ОТКРАДНАТ ТЕЛЕФОН. няма такива медали, приятели.

няма медали за хора които държат на факта че хвърлянето на салфетки е страшна СВИНЩИНА и пошлост.

има едни въображаеми пиедестали за хора, които много се гордеят с лимитите си. хора които държат на своята дупка от карфица през която гледат живота.

не сте велики. извинявайте.

и тука приключва общообразователната част и искам да се обърна към оная най недъгава и несъстоятелна част от българското общество, която с опиянение си поставя етикета художествено творческа интелигенция.

в личните си животи, може да се пръскате от гордост че никога в тоя живот не сте хвърляли салфетки.

тва мене не ме интересува.

когато обаче стъпите в изкуството със същите въображаеми пиедестали с които се разхождате и в личните си животи, искам да ви кажа че играта приключва.

в изкуството човек е нужно не просто да може да се свърже с реалността, а да се опита да види нещо дори отвъд нея.

един възрастен мъж ми каза преди няколко дена: изкуството е да разказваш за онова за което не може да се разказва, да говориш за онова за което е невъзможно да се говори. всичко останало са глупости.

и когато човек тръгне да прави изкуство от позицията на това колко се срамува, че се казва иванка просто нема да станат нещата.

извинявайте.

собствения ви срам и провинциализъм нямат място в изкуството. вашите лични дефицити и ограничения не могат да бъдат отправната точка в света на изкуството. собствените ви лимити на които надменно държите нема да родят нищо велико.

във личните си животи може да се чувствате велики защото никога не сте хвърляли салфетки. в изкуството е нужно човек да може да погледне реалността отвъд срама си.

вашата надменност ви прави неспособни да съзрете света. вашата надменност ви прави слепи за красотата.

за всичката красота и поезия на тая идиотщина дето хората понякога се напиват като животни и спят на улицата, изневеряват на ония които обичат, крещят им, даже на тая исиотщина дето като се напият хвърлят салфетки и тия салфетки летят над главите им и хората се радват и тъгуват и чезнат в това и не знаят защо го правят, и в това има нещо друго, нещо което не може да се обесни, за това какво изобщо представлява човека, отвъд правилното и неправилното, отвъд това дали некой смята че е страшна СВИНЩИНА, отвъд моя неистов личен срам да кажа, че се казвам иванка. в париж.

красотата и реалността съществуват отвъд моя срам и моята надменност.

тва исках да кажа на всички велики и неразбрани български граждани от художествено творческата интелигенция.

не очаквам да говорите за сега за онова, за което изобщо не е възможно да се говори.

нито да правите световно изкуство.

нужно е на първо време да погледнем света.

да се свържеме с реалността.

отвъд собствения ни провинциален срам.

да престанеме да вървиме в изкуството с тревогата че за тия селянии не можеме да говориме. ние крехките. и велики. иванки.

 

на първо време бих искала да можете да кажете спокойно:

добър ден, аз съм иванка.

9 април 2019

*

ами ето сега е единайсет без двайсет обаче аз не знам вие какво точно правите да речем но ето аз съм навън и ето днес съм гледала в очите някакъв свой провал и лигава тука някакво питиенце, хората се смеят и разказват животите си. и снощи говорих дълго по телефона с един възрастен мъж и говорихме за онова другото в човека, което не е неговия всекидневен живот, което не е всичките бидони със зеле на човешкия живот и данъчните декларации и зимните дрехи и летните дрехи и скандалите с комшиите и пропуснатите часове при фризьори и зъболекари, и тънките врътки и дребните игри и нито дори големите провали и победи и предателства, а оная най екстатична истина, която е съвсем лична и превръща целия свят в декор и той ми говореше за истината, все едно сме някакви руски писатели и той ми пише дълги писма които пътуват по три месеца и аз ги чета и плача и плача и малко ми мътеше душата и малко ми се плачеше, защото най накрая, най отдолу, всеки от нас се изправя срещу огледалото сутрин и вечер и преди да заспи на възглавницата си, ако има късмета да има такава, за малко остава сам със себе си в мрака на затворените си очи и всеки от нас в дългите часове на сцената на своя кратък живот независимо от привидния сюжет и провежданото действие, стои неумолимо изправен пред грамадните въпроси.

и после получих от тоя старец късно късно през нощта един есемес и той гласеше:

civota ne e samo edin

22 май 2019

*

вървя по улицата и минавам покрай един ресторант ли е пицария ли е какво е тва нещо, то остъклено така и сервитьорката оправя една маса вътре, станали са некакви хора и тя е отнесла вече всичко, а то нали с покривки и тя се нагъзила и духа, да издуха трохите от тая покривка, гледам я и си викам на акъла: и тая като мене много късно ше разбере, че има неща в тоя живот дето не стават с духане.

и после заставам на некакво кръстовище и виждам с ужас един дядичка шестотин годишен с една шуба и една жълта чанта на БИЛА ДНЕС, как тръгва да пресича булеварда на червено, като на забавен каданс, като в някакъв сън, летят коли, камиони, таксита, рейсове, блестящи гладиаторски колесници, тирове, линейки, цигански каруци, имам чувството че той изобщо не ги вижда, по някакво чудо, посредством някаква пълна мистерия се промушва между тях без нито един косъм да падне от главата му, нито той ги вижда, нито те него, и той напредва полека през тоя хаос без да спира, все едно за малко мога да виждам два паралелни свята на тва кръстовище, които за малко се докосват и дядичката по чудо стъпва на отсрещния тротоар и аз затварям очи и си казвам:

ивана, това е душата ти.

Откъсите са избрани от "Vsichki shte omreme" (Издателство "Краденето на булката", 2019г.). Книгата можете да намерите тук.
Снимката е на Емили Шур.