„Гьоте в Кампаня“, Йохан Хайнрих Вилхелм Тишбайн, 1787г.

 

 

Падуа, 27 септември 1786 (откъс)

 

Най-накрая се сдобих с работите на Паладио, наистина не в оригиналното издание, което видях във Виченца, с гравюрите върху дърво, но все пак точно копие, факсимиле с медни гравюри, осъществено от изключителен човек, бившия английски консул във Венеция, Смит. Трябва да се признае на англичаните, че отдавна умеят да ценят доброто и са развили великолепни начини да го разпространяват.

По повод тази покупка попаднах в италианска книжарница с твърде своеобразен облик. Всички книги са пръснати из помещението, където през целия ден се събира отбрано общество. Всякакви духовници, благородници и хора на изкуството, които по един или друг начин се занимават с литература, влизат и излизат постоянно. Човек може да поиска някоя книга, да разглежда, да чете и да се разговаря, както му дойде. Така, докато питах за работите на Паладио, петима-шестима души насочиха вниманието си към мен. Докато стопанинът на книжарницата търсеше книгата, те ми разказваха колко е хубава, като ми дадоха и сведения за оригинала и копията, бидейки добре запознати с творбата и заслугите на нейния автор. Тъй като ме сметнаха за архитект, ме похвалиха, че съм пристъпил към трудовете на този майстор, вместо на някой друг; за приложни цели той струвал много повече от самия Витрувий, понеже изчерпателно изучил древните и древността и се опитал да ги съобрази с нашите потребности. Разговорих се надълго с тези дружелюбни мъже, научих още неща за забележителностите на града и накрая им пожелах всичко добро.

Тъй като за светците са построени толкова много църкви, добре е, че в тях има място и за хората на разума. Бюстът на кардинал Бембо стои между йонийски колони – красиво лице с огромна брада и, ако мога така да кажа, волево и себевглъбено на вид; надписът гласи:

Petri Bembi Card, imaginem Hier. Guerinus Ismeni f. in publico ponendam curavit ut cujus ingenii monumenta æterna sint, ejus corporis quoque memoria ne a posteritate desideretur.

[Гверин, син на Исмен, нареди да бъде издигната на публично място статуята на кардинал Петро Бембо, за да бъде вечен паметникът на духа му, а също и споменът за тялото му да не липсва у бъдните поколения.]

 

Сградата на университета ме ужаси при все цялото свое достолепие. Драго ми стана, че не ми се бе наложило да уча там. Човек не може да си представи подобна школска теснотия, дори да е търпял известно време като студент банките в немските академии. Анатомическият театър е изключително добър образец за това как да се набутат студентите на едно място. Слушателите са натъпкани на редове един връз друг в нещо като висока заострена фуния. Далеч в дъното надолу, те виждат тясната площадка, на която стои масата; върху нея не пада естествена светлина и затова преподавателят извършва своите демонстрации на лампа.

Но пък ботаническата градина е толкова по-хубава и жива. Множество растения могат да останат в нея и през зимата, стига да са засадени до стените или недалеч от тях. В края на октомври покриват градината и няколко месеца я отопляват. Радващо и поучително е да се разходиш сред растителност, която ти е чужда. Обичайните растения, както и въобще предметите, познати ни отдавна, в крайна сметка престават да пораждат мисли у нас, а какво е просто да гледаш без да мислиш? Тук, сред това изникнало пред мен ново многообразие, още по-силно оживя онази мисъл: че навярно можем да извлечем всички растителни форми от една-единствена. Само посредством нея бихме могли да определяме правилно видовете и родовете – нещо, което, струва ми се, се прави и досега твърде произволно. В моята ботаническа философия съм се застопорил на тази точка и все още не виждам как да продължа нататък. Тази задача ми изглежда колкото дълбока, толкова и обширна.

 

 

Превод от немски език Огнян Касабов.

Източник: Sämtliche Werke, т. 10: Italienische Reise. München: Hanser, 1992, стр. 68-70.

 

 

Палермо, 17 април 1787 (откъс)

Истинска беда е, когато те преследват и изкушават най-различни духове! Тая сутрин се запътих към градската градина с твърдото намерение и занапред спокойно да се занимавам с превъплъщението на моите поетически замисли, но изведнъж, докато се усетя, ме сподири друг призрак, който в последните дни ме следваше дебнешком. Многото реастения, които досега бях виждал в качета и саксии, а по-голямата част от годината даже зад стъклата на парници, тук свежо и весело растат под открито небе и като изпълняват истинското си предназначение, ни стават по-понятни. Пред лицето на толкова много нови и обновяващи се образувания [Gebilde] отново възникна у мен старата приумица: дали не бих могъл сред това разнообразие да открия прарастението [Urpflanze]? То трябва да съществува! Иначе как би познал човек, че това или онова образувание е растение, ако всички те не са изградени по един образец?

Помъчих се да изследвам в какво се намират отклоненията от общата форма. И всеки път намирах повече сходства, отколкото различия, а когато поисквах да приложа своята ботаническа терминология, това ми се удаваше, но практически резултати не се получаваха, което ме дразнеше, ала не ми помагаше да напредна. Моите добри поетически намерения рухваха, градината на Алкиной беше изчезнала, пред мен се бе открила градината на вселената. Защо ние, хората на новото време, сме толкова малко съсредоточени, защо си поставяме изисквания, които не можем нито да постигнем, нито да изпълним!

 

 

Писмо до Хердер, Неапол, 17 май 1787 (откъс)

Що се отнася до Омир, то сякаш було падна от очите ми. Описанията, сравненията и прочие, които ни се струват толкова поетични, са неизразимо естествени, но при все това се отличават с такава чистота и задушевност, че те хваща страх. Даже и на най-странните измислени събития е свойствена поразителна натуралност и аз никога не съм я чувствал в такава степен, както тук, в близост с описваните предмети. Позволи ми накратко да изразя своята мисъл: древните са изобразявали живота, ние обикновено изобразяваме ефекта; те са описвали ужасното, ние описваме ужасно; те – приятното, ние – по приятен начин и така нататък. Оттам иде всяка преувеличеност, маниерност, всяка фалшива грация, всяка натруфеност. Защото ако се стремиш към ефектна работа и работиш за ефекта, ти през всичкото време мислиш, че не си го направил достатъчно осезаем. Ако това, което казвам, не е ново, то новият повод ми помогна особено живо да го почувствам. Сега, когато отново виждам с вътрешния си взор всички тези брегове и предпланини, заливи и лимани, острови и носове, скали и плажове, гористи хълмове, полегати ливади, цветни градини, добре отгледани дървета, виещи се лози, приоблачни върхове и отрадни вечнозелени равнини, стръмни канари и пясъчни наноси, а наоколо разноликото, непрестанно менящо се море – едва сега „Одисеята стана за мене живо слово.

По-нататък трябва да ти доверя, че съм на път да отгатна тайната на размножението и строежа на растенията и че тя е най-простото нещо, което изобщо може да се измисли. Под тукашното небе могат да се направят отлични наблюдения. Главното – началото на всички начала – сега зная отчетливо и безспорно; останалото вече виждам в цялост, само още няколко пункта трябва да бъдат определени. Прарастението [Urpflanze] ще стане най-удивителното създание на света, самата природа ще ми завиди за него. С този модел и с ключа към него ще бъде възможно да се измислят до безкрайност растения, напълно последователни, с други думи, растения, които, ако и да не съществуват, биха могли да съществуват; те не ще бъдат поетични или живописни видения и сенки, а ще обладават вътрешна правда и необходимост. Тоя закон ще бъде приложим и за всяко друго живо същество.

 

 

 

Източник: „Избрани творби”, т. 8. София: Народна култура, 1983; стр. 159-160, 185-186.

 

Виж другите текстове на Гьоте в настоящия брой: „Метаморфоза на растенията“ и „Скици по морфология“.