Морфологията почива на убеждението, че всичко, което съществува, трябва да показва и да подсказва самò себе си. Този принцип важи от първите физически и химически елементи до най-духовните прояви на човека.

Тук ще изследваме предметите, доколкото те притежават форма. Неорганичното, растителното, животинското и човешкото – всички те показват себе си и се явяват каквито са, със своя външен вид, пред нашето вътрешно сетиво [съзнанието].

Външният облик, формата, е нещо променливо: възникващо и загиващо. Учението за формите е учение за превращенията. Учението за метаморфозата е ключът към всички знаци на природата.

 

I

 

Да подреждаме е голямо и тежко начинание.

Науката, в която има ред, изисква да познаваме отделните предмети, да съсредоточаваме вниманието си върху техния характер, разликите и съответствията между тях. За това е вече необходимо много повече от сетивно зрение и памет, а именно – вникване и правилно съждение относно отличителното за всеки предмет.

Стремежът на човешкия дух да оформя в някаква цялост всичко, което го занимава. Нетърпението, което ни кара да се впускаме без достатъчно подготовка. Прибързаността на заключенията. Тези неща не винаги заслужават порицание. Опитът на различните епохи. Опитът на по-ранните – по-малко цялостен.

В стремежа си към научно познание, човекът първоначално не изпитва необходимост да разширява своето мислене и представи. Онези, които се занимават с наука, започват да чувстват тази потребност едва постепенно.

Тъй като в днешно време се говорят толкова много общи приказки, ботаникът, изправен пред най-трудните въпроси, е като някой занаятчия-градинар, който няма представа как да подходи към намирането на отговорите и се вижда принуден да се задоволи само с думи, или пък изпада в объркано удивление. Затова е добре да се научим от самото начало да поставяме въпросите и да търсим отговорите им честно.

Ако искаме да постигнем увереност и яснота, можем да си кажем, че човек не отправя към природата въпрос, на който сам не може да отговори, тъй като отговорът се съдържа в самия въпрос – чувството, че по тази тема можем да мислим или да се домогнем до нещо по интуитивен път.

Разбира се, различните хора задават различни въпроси. За да се ориентираме донейде, нека разделим изследователите на:

практични,

любознателни,

интуитивни,

всеобхватни.

  1. Практичните изследователи, или онези, които търсят ползата, първи очертават полето на науката, съсредоточавайки се върху нейната приложна страна; съзнанието за опита им дава увереност, а потребността, която ги движи – известна широта.
  2. Любознателните изследователи се нуждаят от спокоен, безпристрастен поглед, неспокойно любопитство и ясен разсъдък; те стоят винаги свързани с първия тип изследователи, преработвайки в научен дух полето, което първите са открили.
  3. Интуитивните* изследователи вече се отнасят продуктивно към задачата – тъй като с разширяването на знанието, то започва да изисква интуиция и прехожда към нея, и колкото и да се кръстят и кълнат научните натури, за да се предпазят от фантазията, ако искат разберат самите себе си, те трябва да повикат на помощ продуктивното въображение.
  4. Всеобхватните изследователи, които могат да бъдат наречени ‘творци’ в един горделив смисъл, се отнасят към полето във висша степен продуктивно, тъй като те изхождат от идеи и вече изразяват единството на цялото. В известна степен, с тази идея оттук нататък  природата ще трябва  да се съобразява.

Пътят като метафора. Акведуктът като пример за разликата между фантастичното и идеалното. Примерът с драматурга. Възможността произведенията на въображението да добият реалност.

При всички свои научни стремежи човек трябва да осъзнава ясно, че се намира в една от тези четири области – да се държи на съответното ниво на съзнание – както и да има готовността да се движи също толкова свободно и удобно във всяка една от тях. Така обективната и субективната страна на изследването ще бъдат установени и отделени още от самото начало, с което в някаква степен ще се спечели доверието на читателя.

 

II. Генетичен подход

Видно е, че при нашето изследване ние най-често се придържаме към границата между втората и третата област; съзнателно ще се придвижваме от едната в другата.

Любознателните изследователи инстинктивно търсят убежище при интуитивните, макар че често, поради погрешен завой към телеологията, по някои теоретични въпроси се оказват обратно в групата на практичните, към които трябва да причислим всички, изследващи природата, за да славят Бог.

Близостта на втората и третата област може да бъде онагледена чрез генетичния подход.

Когато наблюдавам нещо след неговото възникване и проследявам, доколкото мога, пътя на неговото развитие назад във времето, пред мен се открива поредица от стъпки, които в действителност не мога да видя в тяхното единство, но мога да поддържам в съзнанието [Erinnerung] си като един вид идеална цялост.

Поначало нагласата ми е да мисля за отделни стъпки, но тъй като природата не прави скокове, накрая ще ми се наложи да обхвана последователността като непреривна дейност, като едно цяло, в което премахвам самостоятелността [aufhebt] на единичните части, без да разрушавам техния облик.

Разделение на едри моменти. Опит за по-фино деление. Опит за намиране на още междинни точки.

Разглеждайки резултатите от подобни опити, ще видим, че рано или късно познанието, придобито чрез опита, достига своя предел. Тогава започваме интуитивно да обхващаме развиващото се пред нас [Werdende] в единен образ, и така накрая идеята намира своя израз.

Градът като пример за дело на човека. Метаморфозата на насекомите като пример за дело на природата. Учението за метаморфозата на растенията в цялата ѝ значимост.

 

 

III. Органично единство

В най-разноообразните форми – тъждество на частите.

Тук излизат на преден план някои важни въпроси. Напр. дали просто се развива онова, което се съдържа в семето? Или пък дадените начала се надграждат и преобразуват?

Атомистичната представа в известна степен стои близо до здравия разум, до обичайните сетивни възприятия. Тя не бива да бъде изцяло отричана в изследванията на природата. Но пречи, когато ѝ се подчиняваме изцяло. Някои умове не могат да се освободят от нея.

Динамичната представа и нейните първоначални трудности. Преимуществата ѝ впоследствие; множество противоположности между двете. За нашето изследване първо ще възприемем динамичната представа. Тя трябва да бъде легитимирана от самата си употреба.

В изследването на растенията приемаме, че съществува една жива точка, която непрестанно създава свои подобия.

Тя извършва това действие и при най-нисшите растения посредством повторението на едно и също. По нататък, при по-висшите, действието става посредством прогресивно изграждане и преобразуване на основния орган [Grundorgan] във все по-съвършено завършени и действени [vollkomenere und wirksamere] органи, а накрая – посредством най-висшата точка на органичната дейност – зачеването и раждането, чрез което новото същество се отделя и освобождава от органичното цяло.

Най-висше схващане за органичното единство.

 

 

IV. Органично раздвоение

Дотук растението се разглежда като единство.

Ние можем да видим това емпирично единство с очите си. То възниква от свързването на много различни и разнообразни части в нещо, което изглежда като цялостен индивид. Едно завръшено едногодишно растение.

Идеално единство: различните части могат да бъдат мислени като възникнали от едно идеално пратяло [Urkörper] и изградени постепенно чрез отделни стъпки. В нашите мисли това идеално пратяло може да се явява като изключително просто, но трябва да го мислим като вече раздвоено в своята вътрешност; без предварително да сме приели раздвояване на единното, не можем да мислим възникването на нещо трето.

Оставяме това идеално пратяло, което носи вече в себе си една предопределена двойственост, да почива в утробата на природата.

Отбелязваме само, че тук атомистичната и динамичната представи обясняват развитието и оформянето на растението по пряко противоположни начини.

Кратко представяне на дуализма на природата в неговата цялост.

Преход към растението. Макар че е органично тяло, то е на границата с чисто физическото. Зародиш [Keim] на корена и листото. Те са изначално [ursprünglich] съединени помежду си – едното е немислимо без другото. Но те са също така изначално противопоставени едно на друго.

Отговаряме на въпроса защо зародишите на корените се развиват надолу, а зародишите на листата – нагоре, като казваме: те се противопоставят едно на друго съгласно всеобщия дуализъм на природата, който в тях намира изражение.

При това може да се каже нещо и за по-конкретните условия. Едно растение, както и всяко природно създание, не може да се разглежда отделно от условията на околната среда. То има нужда от основа, на която да вирее, да се закрепи и да добива хранителни вещества. То има нужда от въздух и светлина за разноликото си развитие, за да създава по-рафинирани хранителни вещества и да се самоизгражда.

Забелязваме, че коренът има потребност от влага и тъмнина, а листото – от светлина и сухота, за да се развива. И така тези потребности са от начало до край противоположни една на друга.

Коренът може да се развие от всеки възел, дори от много други точки по тялото на растението, когато условията влага и тъмнина са налице – дори понякога, когато е налице само първото. Зародишът на листото може да се развие във всяка точка на растението, веднага щом върху нея въздействат светлината и сухотата. Примери.

Главна разлика между зародишите на корена и листото. Първият остава винаги прост. Той е само продължение на продължението, без разнообразие. Вторият се развива по най-разнообразни начини и се приближава на стъпки към своя завършен вид. Листата имат нужда от светлина и сухота; влагата и тъмнината им пречат.

Определени растения, особено увивните, които развиват квазикорен по клонките си въпреки свелината и въздуха, освен че са прилепчиви и често дразними, имат доста воднист състав.

Ако си представим това същество като изначално съдържащо навсякъде в себе си тези противоположности, то ще намерим същото разделение и в останалите негови части. Ще го намерим отново в горната и долната повърхност на листото. Ще го намерим в беловината, където протичат дървесните сокове, градящи навътре дървесината, а навън – дървесната кора. И тъй нататък до самия връх на органичното деление – разделянето на два пола.

 

 

Понятие за физиология

Метаморфозата на растенията е основата на тяхната физиология. Тя ни показва законите, според които растенията се оформят [gebildet]. Тя ни показва един двоен закон:

  1. Закона на вътрешната природата, посредством който растенията се изграждат.
  2. Закона на външните обстоятелства, посредством които растенията се видоизменят.

Ботаническата наука ни запознава с многообразното развитие и строеж [Bildung] на растенията и техните части, а от друга страна търси техните закони.

Ако усилията огромното множество на растенията да бъдат подредени в система печелят най-големи аплодисменти, когато постигнатата подредба притежава вътрешна необходимост, когато отделя най-непроменливите части от повече или по-малко случайните и променливи, и по този начин хвърля по-голяма светлина върху най-близкото родство на различните видове: то несъмнено също така достойни за похвала са и усилията да бъде разкрит законът, според който тези образувания се създават. Макар и да изглежда, че човешката природа нито може да схване безкрайното многообразие на организмите, нито може отчетливо да дефинира закона, съгласно който работи природната организация – хубаво би било да впрегнем всички сили и да разширим изследователското поле и в двете посоки – и чрез  опит, и чрез теория.

Видяхме, че растенията се възпроизвеждат по различни начини, които трябва да се разглеждат като модификации на един-единствен. При метаморфозата ни занимават основно възпроизводството, както и продължението, протичащо като развитие на един орган от друг. Видяхме, че за органите, които се променят от външна еднаквост към най-голямо разнообразие, е вътрешно присъща една виртуална еднаквост. […]

Видяхме, че при висшите растения кълнящото продължение или развиване на растението не може да продължи до безкрайност, а води постепенно до върха, и на противоположния край на своята сила създава друг вид възпроизводство – чрез семето. […]

 

 

 

Превод от немски Огнян Касабов.

Източник: Sämtliche Werke, Bd. 4.2: Wirkungen der Französischen Revolution München: Hanser, 1986, S. 188-196.

Датировка: ок. 1790-1795  г.

На илюстрацията: метаморфоза на листата на лютиче.

[*] Anschauende – Гьоте се основава на Кантовия термин Anschauung, обичайно превеждан на български като „нáглед”. Според Кант подобно „нагледно мислене”, т.е. интуитивно мислене в образи-универсалии, не е възможно за човешкия ум.

 

Виж другите текстове на Гьоте в настоящия брой: „Метаморфорза на растенията“ и откъси из „Пътешествие в Италия“.