Виж краткия предговор към първа част.

*

Веднъж казах, може би с право: Миналите култури ще се превърнат в купища руини, а накрая – в пепелища, но над тях ще витаят духове. [3]

 

Когато мислим за бъдещето на света, винаги имаме предвид къде той би стигнал, ако продължи да се развива, както го виждаме да се развива днес; не се сещаме, че светът не се развива по права, а по крива линия и постоянно променя посоката си. [3]

 

Когато се сблъскаме с границите на собствената си честност, мислите ни се завихрят като в някакъв водовъртеж, в един безкраен регрес: каквото и да кажем тогава, то няма да ни придвижи напред. [8]

 

Зданието на твоята гордост трябва да бъде разрушено. А това е страшно трудна работа. [26]

 

Винаги слизай от високите голи чукари на учеността в раззеленените долини на глупостта. [76]

 

Ако хората понякога не вършеха глупости, изобщо нищо умно нямаше да бъде постигнато. [50]

 

Защо се вълнува душата от напразни мисли – ако наистина са напразни? Е, вълнува се от тях.
(Как вятърът раздвижва дървото, ако е само въздух? Е, раздвижва го; не забравяй това.) [35]

 

Нека не примерът на другите, а природата те води! [41]

 

Просто оставяй природата да говори и признавай за по-високо от нея само едно нещо, но не и онова, което биха могли да си помислят другите. [1]

 

Когато се удивлява на красотата на една теорема от теорията на числата, математикът (Паскал) сякаш се удивлява на някоя природна красота. Колко чудно, казва той, какви божествени свойства имат числата! Като че се възхищава на правилните форми на някой кристал. [41]

 

Чудесата на природата.
Можем да кажем: изкуството ни показва чудесата на природата. То се основава на понятието за природно чудо. (Разтварящото се цвете. Какво е чудното в него?) Казваме: „Виж как се разтваря!“ [56]

 

Естествено, и математикът може да се удивлява на чудесата на природата (напр. кристалите); но може ли да продължи да го прави веднъж щом за него стане проблематично какво всъщност е онова, което той съзерцава? Възможно ли е наистина, ако онова, което намира за удивително и поразително, е забулено във философска здрачина?

Мога да си представя, че някой може да се удивлява на дърветата, както и на техните сенки или отражения, които също смята за дървета. Но веднъж щом си каже, че това все пак не са дървета и въпросът какво са в действителност или каква е тяхната връзка с дърветата стане проблем за него, в удивлението му настъпва разрив, който трябва да бъде лекуван. [57]

 

Моят идеал е:  известна хладнина. Храм, издигнат около сцената на страстите, но без да им се меси. [2]

 

Моята оригиналност (ако това е правилната дума), струва ми се, е оригиналността на почвата, а не на семето. (Навярно не притежавам собствен кълн.) Хвърлете семе в моята почва, и то ще израстне различно в нея, отколкото в която и да било друга.

Оригиналността на Фройд, смятам, беше също от този вид. Винаги съм мислел – не зная защо – че истинското семе на психоанализата дойде от Бройер, не от Фройд. Но естествено това зрънце на Бройер ще да е билосъвсем малко. Смелостта е винаги оригинална. [36]

 

Not funk but funk conquered is what is worthy of admiration and makes life worth having been lived. [Не вътрешната суматоха, а нейното овладяване е онова, което е достойно за възхищение и което прави живота достоен да бъде живян.] Смелостта, а не умението, не дори и вдъхновението, е семето, което може да израсне в голямо дърво. Само доколкото има смелост – дотолкова има и последователност в живота и смъртта. (Мисля за органовата музика на Лабор и Менделсон.) Но от това, че вижда липсата на храброст у някого, сам човек не става смел. [38-39]

 

Във всяко велико изкуство живее диво животно – опитомено. При Менделсон напр. то липсва. Във всяко велико изкуство примитивните пориви на човека са като бàсо остинàто. Те не са мелодията (както може би у Вагнер), а онова, което дава на мелодията дълбочина и мощ. [37]

 

Хората днес вярват, че учените трябва да им дават нови знания, а поетите, музикантите и т.н. – да им доставят удоволствие. Че последните могат да ги научат на нещо– това изобщо не им идва наум. [36]

 

Някои изречения могат да бъдат разбрани само ако бъдат прочетени с правилното темпо. Всички мои изречения трябва да бъдат четени бавно. [57]

 

Научните въпроси могат да ме заинтригуват, но никога наистина не ме поглъщат. Това се случва за мен само при понятийните и естетическите въпроси. Разрешаването на научните проблеми в основата си ми е безразлично; но това на онези други проблеми – не. [79]

 

Понятията могат да олекотят или да утежнят една беда – да благоприятстват за нея или да я възпрат. [55]

 

Дори когато мисълта ни не се върти в кръг, понякога прекосяваме гъсталака от въпроси и излизаме на открито място, а понякога поемаме по оплетени или криволичещи пътеки, които така и никога не ни отвеждат на открито място. [80]

 

Ако бялото стане черно, някои хора казват: „Все пак в същността си остава същото“. А други, ако даден цвят стане с една отсянка по-тъмен: „Изцяло различен е вече“. [42]

 

Нищо не е по-трудно от това да не се самозаблуждаваш. [34]

 

Амбицията убива мисълта. [77]

 

Никой не може да каже истината, ако сам себе си не е овладял. […]
Може да казва истината само този, който вече е намерил покой в нея, а не онзи, който все още блуждае в неистината и просто от време на време се домогва до истината. [35]

 

Да легнеш върху лаврите си е също толкова опасно, колкото да легнеш в снега по време на преход. Задрямваш и умираш в съня си. [35]

 

Онова, което смяташ за дарба, е проблем, който трябва да разрешиш. [43]

 

Покой в мисленето. За това копнее философстващият. [43]

 

Поздравът между философи би трябвало да бъде: „Има време!” [80]

 

*

 

 

Превод от немски Огнян Касабов. Подбор и подредба – „Пеат некогаш“. Числата в скоби обозначават страниците в двуезичното издание на английски Culture and Value. Oxford: Blackwell, 1980.