В Талмуда се казва: „На света има четири езика, които си струва да бъдат използвани:    гръцкият – за песните, латинският – при война, сирийският – за жалбите и еврейският – за обикновени разговори.“ Други авторитети са били не по-малко решителни в съжденията си за  какво са най-добри различните езици.  Императорът на Свещената Римска империя Карл V, крал на Испания и ерцхерцог на Австрия, който владеел няколко европейски езика, заявява, че той говори „с Бог на испански, с жените на италиански, на френски с мъжете, а на немски – с коня си.“

Езикът на един народ, както често са ни казвали, отразява неговата култура, неговата психика, както и начина му на мислене. Хората в тропиците са толкова безгрижни, че не е чудно, че са изпозагубили повечето от съгласните си. И човек трябва само да сравни меките звуци в португалския с рязкото звучене на испанския, за да разбере съществената разлика между тези две съседни култури. Граматиката в някои езици просто не е достатъчно логична, за да изрази някои сложни идеи. Немският, от друга страна, е идеалното средство за формулиране и на най- педантичните философски дълбокомислия – това е един изключително добре систематизиран език и ето защо немците са така методични в своето мислене. (Но може ли да не дочуе човек и една маршова стъпка в това лишено от изящност и без чувство за хумор звучене?) В някои езици дори няма бъдеще време, така че хората, които говорят тези езици, естествено не могат да схванат идеята за бъдещето. На вавилонците пък би им било трудно да разберат „Престъпление и наказание“, защото в техния език  думата за едното и за другото е една и съща. В резките интонации на норвежкия човек може да долови влиянието на остро издълбаните фиорди, а в печалните мелодии на Чайковски може да усети твърдото руско „л“. Френският не само е един от романските езици, но това е par excellence  езикът на романтиката. Английският се пригажда към всичко, може дори да се каже, че той е рожба на безразборни връзки, а италианският – ах, италианският!

Много разговори на маса са разкрасени с подобни винетки, защото малко са темите толкова  подходящи за дискутиране,  както тези за естеството на различните езици  и хората, които ги говорят. Но стига само тия надути като балони наблюдения да бъдат прехвърлени от веселото настроение в трапезарията към хладния кабинет на учения и те бързо ще се спихнат, като пяната на лековат анекдот, който в най-добрия случай е забавен и безцелен, а в най-лошия – тесногръд и нелеп. Повечето чужденци не могат да доловят разликата между езика на планинска Норвегия и този на Швеция, с безкрайните ѝ равнини.  Из своята мразовита и брулена от ветрове земя трудолюбивите датски протестанти са изгубили повече съгласни от което и да било  лениво тропическо племе. И ако немците имат толкова систематично мислене, това може да е и защото този техен крайно капризен майчин език така е изтощил умствените им способности, че те не могат да се справят повече с каквито и да било изключения от правилата. Говорещите английски могат да водят дълги разговори за бъдещи събития, използвайки единствено сегашно време (I’m flying to Vancouver next week …[ Летя за Ванкувър другата седмица…]),без никаква забележима загуба на способността си да възприемат идеята за бъдеще. Няма такъв език – дори този на „най-примитивните“ племена – който по същество да е неспособен да изрази и най-сложните идеи. Въображаемата невъзможност да се философства на даден език опира просто до липсата на определен набор от специализирани абстрактни термини и може би някои синтактични конструкции, но те лесно могат да бъдат заимствани, точно както европейските езици са попълнили  словесната си философска екипировка, отмъквайки от латинския, който, на свой ред, масово е плагиатствал от гръцкия. Ако биха били с такава настройка, то говорещите на някой племенен език могат лесно да сторят това и сега, и би било съвършено възможно да се обсъждат на зулуски относителните преимущества на емпиризма и рационализма или пък да се изнасят лекции по феноменология на битието на западногренландски.

Ако размишленията за народите и езиците бяха просто теми за обсъждане на по чашка, бихме могли да бъдем снизходителни към тях като към нещо безвредно, макар и безсмислено – просто едно развлечение. Но ето, че през вековете над тази тема са се упражнявали и множество могъщи, просветени умове. Философи от всякакви националности и с всякакви убеждения, един след друг, ни убеждават,  че всеки език отразява качествата на народа, който го говори. През XVII век англичанинът Франсис Бейкън обяснявал, че човек може да определи „съществените черти на духа и нравите на народи и племена“, съдейки само по техния език. „По всичко изглежда,– съгласява се век по-късно французинът Етиен де Кондияк, – че всеки език изразява характера на народа, който го говори.“ Неговият по-млад съвременник, немецът Йохан Готфрид Хердер, споделя същото мнение: „интелектът и характерът на всеки народ е отпечатан в неговия език“. „Дейните народи – казва той – притежават в изобилие глаголни наклонения, докато по-изтънчените нации разполагат с голямо количество съществителни, въздигнати до ранга на абстрактни понятия“. Накратко казано: „природата на един народ най-добре се разкрива от характерните черти на неговия език.“ Американецът Ралф Уолдо Емерсън сумира всичко това през 1844 г. : „За духа на един народ ние съдим до голяма степен по езика, който е един вид паметник, изграден, като всеки изявен индивид е полагал с течение на времето там своя камък.“

Единственият проблем на това впечатляващо интернационално единодушие е, че то рухва веднага щом мислителите преминат от общите съждения към разглеждане на конкретните характеристики на един или друг език и на въпроса какво тези конкретни езикови белези биха могли да ни разкрият за характера на съответния народ. През 1889г. думите на Емерсън били зададени като тема за есе на седемнадесетгодишния  Бъртранд Ръсел, който тогава учел в подготвителни курсове в Лондон, готвейки се за приемните изпити в колежа Тринити в Кеймбридж. Ръсел отвърнал със следния бисер: „Ние можем да научим какви са отличителните характеристики на един народ, съдейки по идеите, които неговият език най-добре изразява. Френският например съдържа думи като spirituel [духовен, душевен, одухотворен, но и остроумен, ярък] и  l’esprit [дух; разум; остроумие] , смисълът на които едва ли може да бъде въобще изразен на английски; откъдето стигаме до заключението, потвърдено и от реални наблюдения, че французите са по– spirituel  и притежават повече esprit  от англичаните.“

Цицерон, от друга страна, размишлявайки за липсата на определени думи в някой език, стига до съвършено противоположното заключение. В словото си „За оратора“ (55 г. пр. н е.) той се впуска в дълга проповед относно липсата на гръцки еквивалент на латинската дума ineptus (със значение неуместен, нетактичен). Ръсел би стигнал до извода, че гърците са имали такива безупречни маниери, че изобщо е нямало нужда от дума за такова едно несъществуващо явление. Не обаче и Цицерон – за него отсъствието на такава дума било доказателство, че този кусур е бил така широко разпространен сред гърците, че те дори не са го и забелязвали.

Езикът на римляните също не е останал неприкосновен за остри критики. Около дванайсет века след Цицерон Данте Алигиери, правейки обзор на диалектите в Италия в своя труд De vulgari eloquentia (За народното красноречие), заявява, че „говорът на римляните не е нищо повече от един местен, отвратителен жаргон … и това не е чудно, защото те се открояват сред другите италианци, както с грозотията на външния си вид, така и с неприятните си маниери.“

Никой обаче не би и помислил да храни подобни чувства към френския език, който е не само романтичен и spirituel, а е също, разбира се, и образец за яснота и логика. В това ни уверява не друг, ами самите французи. През 1894г., по случай избирането си в знаменитата Френска академия,  бележитият критик Фердинанд Брюнетиер осведомява нейните членове, че френският език е „най-логичният, най-ясният и най-разбираемият от всички езици, говорени въобще от човека“. Брюнетиер, на свой ред, се обляга на авторитетите на дълга редица френски учени, включваща и Волтер, който заявява през XVIII век, че уникалната гениалност на френския език, идва от неговата яснота и подреденост. А самият Волтер дължи това прозрение на едно потресаващо откритие, направено цял век по-рано, и за да бъдем по-точни – през 1669г. Френските граматици от седемнадесети век в продължение на десетилетия се мъчели да разберат защо френският притежава такава яснота, по нищо несравнима с тази на другите езици, и защо, както отбелязва един от членовете на Академията, френският е надарен с такава яснота и точност, че стига само нещо да се преведе на френски, и то вече бива съвършено разяснено. Най-накрая, след много години мъчителен труд, Луи льо Лабурер открива, че отговорът се скрие в самата простота на езика. Щателните граматически проучвания на Лабурер го довели до заключението, че за разлика от говорещите на други езици, „ние, французите, следваме в своя изказ много точно порядъка на мисълта, който е порядъкът на Природата.“ Следва от само себе си,  че френският не може да бъде неясен. Както малко по-късно ще каже мислителят Антоан де Риварол: “Това, което е неясно, може да бъде на английски, на италиански, на гръцки или на латински“, но не и на френски:  „ce qui n’est pas clair n’est pas français“ („ако не е ясно, значи не е на френски“).

В световната общност обаче не всички интелектуалци били съгласни с тези анализи. Някои, също толкова изявени мислители, – и странно защо в болшинството си не от Франция – давали израз на съвсем друго мнение. Именитият датски лингвист Ото Йесперсен например смятал, че английският превъзхожда френския по цяла редица показатели, включително и логиката, тъй като за разлика от френския, английският е „методичен, енергичен, делови и сериозен език, който може и да не тачи толкова украсата и елегантността, но пък цени логическата издържаност“. И Йесперсен заключава: „Какъвто е езикът, такъв е и народът.“

Великите умове дали израз на още по-изобретателни размишления, когато от темата как езикът отразява характерните белези на тези, които го говорят, преминали към по-амбициозния въпрос: какво е влиянието на езика върху мисловния процес на хората. Бенджамин Лий Уорф, към когото ще се върнем в една от следващите глави, запленил с идеите си цяло едно поколение, като учел, че нашата привичка да разделяме света на предмети (например „камък“) и действия (например „пада“) не отразява истински реалността, а е по-скоро нещо, натрапено ни от граматиката на европейските езици. Според Уорф, езиците на индианците в Америка, при които съществителното и глаголът са съчетани в една и съща дума, налагат един по-различен, „монистичен възглед“ за вселената, така че говорещите на тези езици просто не биха могли да разберат това наше разделение на предмети и действия.

Едно поколение по-късно, в книгата си „След Вавилон“ (1975г.) Джордж Стайнър стига до извода, че „конвенционалните форми за препращане към бъдещето в нашия синтаксис“, способността ни да „даваме израз на предстоящи събития“, с други думи, именно съществуването на „бъдеще време“ в граматиката, е онова, което ни дава надежда за бъдещето, спасява ни от нихилизма и дори от масовото самоубийство. „Ако нашата система на глаголни времена не беше толкова устойчива, – казва Стайнър – можеше и да не издържим“. (Той несъмнено е бил повлиян в тези свои пророчески прозрения от това, че ежегодно изчезват десетки езици, в които няма бъдеще време.)

 

 

Из „В огледалото на езика: защо светът изглежда различен в различните езици“ (Through the Language Glass: Why the World Looks Different in Other Languages. Arrow, 2010). Превод от английски Чинко Велков.
Илюстрацията е картина на Cornelis Norbertus Gysbrechts, 1670г.