„В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“

                                                                                                          Йоан 1:1

 

Словото е не просто най-важното нещо в света ни, то Е светът ни.

Извън назованото, ние не съществуваме. И нещо повече: както назоваваме света, така го живеем.

Езикът ни формира в много по-голяма степен, отколкото можем да си представим. И тук съвсем не става дума само за култура, а за (децата и бременните да се приберат по домовете си!) Съдба. И съвсем не говорим само за отделния индивид, а за цели народи и в крайна сметка – за човечеството. Езикът е онова, чрез което ние се представяме пред другите и на практика се самоизвайваме. Те виждат онова, което ние им казваме и съобразно него действат – обичат ни или не ни обичат, страхуват се или ни се доверяват. Физическият сблъсък никога нищо не решава; той се появява и изчезва като метеор. Ако езикът не фиксира това избухване, ако не го въведе в образа на света, който постоянно изгражда, неговото припламване би било напълно безполезно и все едно несъстояло се.

Всяка видимост е плод на езика, не на ръцете, силата, волята, а именно на езика. В този смисъл, в основата на изпратените от нас апарати на Марс, стоят много по-категорично Лудингира и Шекспир, отколкото Сергей Корольов; така, както, уви, в основата на незавидното ни днес икономическо положение, освен политиците, стоят вероятно и безбройните, дребни и славославени поетически еднодневки. Но и това не е най-страшното; най-страшното е, че езикът ни (еретично е даже човек да си го помисли!) оформя може би и онова, което ще срещнем в отвъдното. Нещо повече – може въобще да зачеркне отвъдното, може наистина да се озовем в нищото, защото сами ще сме създали това „нищо“, оформяйки го чрез езика и мисълта си.

Грижата за езика е грижа за света – нашият личен свят и общият ни свят. Утешителното при това положение е, че дори само един човек, ако обладава високо и истинно слово, може да противостои на всички останали. Не би могъл да обърне нещата, но би могъл да ги крепи, подобно Атлас – небето.

Всяка загубена дума е загуба на част от света. Думите не са някакви трептения на гласните струни, а деятелни същности, магически същества, които ние, говорейки и пишейки, призоваваме на помощ. И всяко налагане на табу върху езика по каквато и да е причина, е опит за смаляване на света, опит за обезсилването му.

Нашата първа и най-важна грижа трябва да бъде езикът, защото той, това сме ние.

 

***

Всеобщо прието е и, струва ми се, това е съвсем ясно, че за хомо сапиенс говорим едва след появата на езика. И (о чудо!), ние нямаме нито едно косвено или пряко свидетелство за  макар и най-малък отрязък от време, в който е съществувал разумен, но безсловесен човек…

Дали човекът първо е проговорил или най-напред си е построил колиба, поддавайки се на неясен и недоказуем инстинкт и, кротнал се веднъж на къщния праг, е взел да чувства необходимост от раздумка?

Трудно ми е да си представя как едно, уредено с прилична екологична ниша същество, подхълцващо и полайващо по най-възхитителен начин, постепенно зарязва цялата тая глума и започва да реди рими. Всички познати ни живи същества се появяват на този свят с генетично заложените в тях физически белези, двигателни и сетивни способности, в които влизат и възможностите за възпроизвеждане на звуци. Без да се привързваме за скалата на логиката, трябва да признаем обаче, че от посоченото дотук следва: или човешкото същество носи в гените си способността за говорене, или някой го е научил на това. Да, дори папагалът е способен да възпроизведе човешки глас, но го прави, защото го намира около себе си; той просто копира. Въпросът е: От кого е изкопирал човекът?

И ако не е копирал, как да наречем “случайността”, подредила гените му по този божествен начин?

Но какво означава една дума да възникне случайно? След като сме приели, че звукоподражателните и възклицанията не са толкова много на брой и сме се съгласили със Сосюр, че са от „второстепенно значение“. Не означава ли това, че някакви звуци падат не върху главите ни, а директно в гърлата ни и направо ги преглъщаме, без даже да се интересуваме от вкуса и полезността им? Каква идилия а ла Нютон! Не, не съм права: Нютон доста е премислял върху  прословутото Е = mс. Тук, в предлаганата схема, няма място за мислене. Смятам, че Сосюр  подхвърля идеята за случайния характер на езика, защото единственият друг възможен вариант е библейският, а в началото на ХХ век за божествената природа на Словото нито е било престижно да се говори, нито вероятно за самия автор е звучало убедително. Дали наистина езикът е човешко “изобретение” или е благодеяние свише?

Голословното отхвърляне на една или друга „фантастична“ идея заплашително ни доближава до позицията на шопа, съзерцаващ за първи път жираф: „Е те такова животно – нема!“ Естествен е стремежът на профанното да се обяви за единствена реалност. „Сакрално първослово няма!” – крещи от дъното на празните думи невярващият, без да е в състояние да разбере, че тази хипотеза е вярна само в пресечната точка между собствения му страх и личното му безсилие. Да отричаш първословото е все едно да отхвърлиш наличието на водород във Вселената.

Словото е Слънцето на нашата разумност и да смятаме, че то свети по една случайност показва, меко казано, че сме изневерили на елементарните основи на знанието.

 

 ***

В най-древния епос, този за Гилгамеш, за обладателката на писмеността богинята Нисаба, Инана казва:

Височайшата ми сестра Нисаба сияйната,
получи тръстиковата пръчка за мерене.
Вълшебните сили големи все тя извиква,
дигите тя насипва,
тя забива граничните стълбове,
тя е писарят на Страната,
храна и напитки боговете получават чрез нея.

Няма разколебаване, тя е „писарят на Страната“, чрез нея се осъществява връзката между боговете и хората, тя обладава вълшебните сили, чрез които насипва дигите – най-важната дейност в онези времена в района на Двуречието. Името ѝ означава „пшеница” и е покровителка на писмото и растителността едновременно. В нейно лице земеделието и писмеността – двете най-големи революции в еволюционното развитие на човечеството – са неразривно свързани.

В древността обикновено са съществували паралелно два езика и две писмености – простонародни и свещени:  едните за ползване в икономическите взаимоотношения и другите за „спасението на душите“. Всеизвестно е, че гърците са усвоили от финикийците писмеността,  като са добавени четири гърлени и два полугласни знака към техния профанен търговски език. По-късно, възприемайки практиката от Египет, са подразделили езика на народен и свещен. А Египет е наследил тази идея от по-древните общества в Шумер и по-късно Акад, където  изтънченият емесалски език се отличава съществено от простонародния диалект емегир.Тоест, още от зората на човешката цивилизация е съществувал моделът за табуизиране на свещения език. Вероятно разграничението е тръгнало още по линията: звукоподражателни (ще рече, предцивилизационни) и усложнените “нови”, непонятни за голяма част от групата хора думи. Някъде в началото ще да е съществувал език, смятан за неприкосновено „притежание“ на посветените. („Езикът-действие“, както е упоменат в „Книга на мъртвите“ и други древни текстове.)

Може би някога хората са имали знанието за това, че ако даден символ се замести с друго нещо (много конкретно нещо), системата действително ще проработи, така както египетските фараони след разиграване на една печеливша партия египетски шах са пренасяли същата ситуация на бойното поле, замествайки символите с жива сила. И така са печелили в продължение на четири хиляди години.

 

 ***

Езикът е като сянката – не е самото нещо, но е неразривно свързано с нещото. На гледащия в краката си, летящата в небето птица изглежда като една плоска тъмна сянка. Коя е истината – сянката или птицата?

Езикът е нещо, с което мислим и за което трябва да се мисли. Няма как да мислим качествено и да стигаме до верни заключения за света, който ни заобикаля, ако нямаме представа каква е природата на езика и ако не познаваме неговата история, структура и закони. Езикът е занимание не по-малко сериозно от земеделието – трябва да имаме добри семена, хубаво обработена почва и ясна идея за всяка следваща стъпка. Няма да ти се получи питката, ако не си в състояние да различиш пшенично от царевично брашно, защото няма да знаеш точно как да го замесиш, при каква температура и за колко време да го печеш.

Няма как да пишеш правдиво и красиво, ако не различаваш своя си говор от чуждия; ако думите не ти говорят, а само се въртят пред очите ти като панаирджийска люлка и ако преминаваш през тях, като през пустиня, загледан в миражите на чужди тълкувания.

Ние сме много повече слово, отколкото плът и отговорността ни пред духа е неизмеримо по-голяма от тази пред тялото.

Езикът е част от нашата самоличност; не езиците, а Езикът, родният, онзи, на който светът ти е проговорил най-напред. И колкото и езици да знаеш, не знаеш ли своя, светът за теб остава ням.

 

Бронзова ръка на Сабазий. Британски музей.

 

Илюстрация: бронзова ръка на Сабазий, Британски музей.