Cloud study by Luke Howard, c1803-1811: Stratus-like brush marks.

 

Накрая всички неща се сливат в едно и там тече река.

                                                                                                                       Норман Маклийн

 

 

 

Гъба на дървото

 

Все още пазим в телата си една искра, остатък и дар от звездата, която преди много дълги години ни е родила. Тя може през целия ни живот да блещука слабо дълбоко в нас, докато изгаснем заедно, стигнали края. Но също така понякога е способна да разпали огън, който да огрее ярко пътя ни или да освети посоката. Да ни помогне да забележим ориентирите, когато са ни нужни. И да оставим по малко топлина и светлина във всичко, което създаваме и което ни прави каквито сме. Пламъкът умее да запълва празнини. Ако успеем да уловим искрата рано, ще сме способни да я ползваме най-добре, когато наоколо падне мрак.

Помня как дядо събираше гъби от дънерите на старите крайречни тополи. Формата им наподобяваше огромни, широки копита и той ми разказваше с най-сериозната си усмивка, озаряваща набразденото му лице, че те са именно това: копита на необикновени, древни коне, които в отдавна отминали времена са препускали нагоре към небето по стволовете на дърветата. Обикаляше по реката и ги събираше в дълбок чувал, закачен на пирон върху стената на ниската работилничка, а след като се сдобиеше с достатъчно количество от тях, се захващаше да ги реже на тънки филии като хляб, а после дни наред ги вареше, изсушаваше и счукваше, превръщайки ги в меки късчета прахан, които прибираше за съхранение в зелени платнени кесии. Казваше ми, че се нуждае от праханта, за да успее да хване искрата. Своята искра. За да запали огън, с който да стопли трима ни – себе си, баба и мен.

Често вечер, когато сядахме под лозите на двора, събрали достатъчно умора, но и водени от желание да отложим за кратко съня, той вадеше от торбичката тънкия, подобен на мидена черупка кремък, поставяше върху него няколко парченца от праханта и удряше с огнивото, при което снопове искри се разлитаха в тъмнината. Когато малкото, червено въгленче се раждаше след някой от ударите, той го вземаше в ръка и палеше с него свитата си цигара. Пушеше дълго, бавно и с наслада, а тънкият цигарен дим се издигаше нагоре и се разливаше на вълни пред яркия диск на изгряващата луна. Седяхме един до друг до късно през нощта с дядо и баба и мълчаливо наблюдавахме звездите.

Когато праханта в кесиите привършваше, дядо се залавяше да събира нови гъби, за да възстанови своите запаси. Той също така често слизаше до реката и за да лови речни думи. Двамата с баба винаги се будеха още по тъмно, закусваха и пиеха чай, след което той нарамваше раницата си и плетеното кошче, взимаше в ръка дългата ябълкова клонка и тръгваше сред ранния хлад, който покриваше като с фина, прозрачна пелена прашните улици. Аз обикновено изпълзявах от съня дълго след като дядо беше вече заминал и през тези светли дни кръстосвах неуморно с децата от съседните къщи улиците и дворовете, или помагах на баба в нейните грижи за градината и за животните. И заедно чакахме дядо да се върне от реката.

Привечер той се прибираше с уловените думи. Сядаха двамата с баба под наведената вишна пред къщата и се захващаха грижливо да ги подреждат и подготвят за споделяне. А малко по-късно, когато дойдеше време да си лягам, те се настаняваха на леглото до мен и уловът се разпределяше между трима ни. На мен ми даваха от малките и тихи думи, които стоплят и приспиват. Вятърът гонеше дългата си опашка в клоните на дървото пред прозореца, аз бавно потъвах в спокойните дълбини на съня, а те продължаваха още дълго време внимателно да избират думи и да ги редят в себе си и в мен.

Един ден реших да помоля дядо да ме вземе заедно със себе си, когато тръгне следващия път към реката на лов за думи. Той не ми отговори, само положи нежно тежката си длан върху главата ми, загледа се мълчаливо в очите ми, замисли се за кратко и накрая се усмихна. Не каза нито дума, но по-късно същата вечер, когато се приготвях да заспивам, влезе в стаята, седна до мен и завърза с тънка сива връвчица на вратлето ми малка торбичка, която, както ми съобщи, беше пълна с късчета от праханта. Намести я близо до сърцето ми, подържа за кратко ръка върху нея, след което стана и, излизайки, ми пожела лека нощ. Сънят дойде както винаги – ярък и силен.

Събуждайки се на следващата сутрин, го забелязах да седи на стария си, висок стол срещу леглото. Приближи се към мен и доразроши с пръсти щръкналата ми във всички посоки коса, докато се прозявах сред топлите завивките, развърза връвчицата и изсипа в шепата си праханта. Внимателно я заразглежда, разравяйки тънките ивички с нокътя на показалеца си. След това я прибра обратно, стегна със здрав възел гърлото на торбичката и се взря замислен в нея. Каза ми „Още е рано“, изправи се и я скри в джоба на панталона си, а малко след като излезе от стаята, го чух да тръгва сам към реката. Цял ден се крих сред цветята на двора, с откъснато късо клонче в ръка, представяйки си, че съм заедно с него там, под дърветата на брега и ловя думи. Баба поливаше лехите в градината, сякаш подтикната от желанието да създаде за мен една малка и само наша, домашна река. Вечерта, когато уморен си легнах, дядо отново донесе торбичката с прахан, прибирайки я на топло под лявото джобче на пижамата ми, а на следващата сутрин пак изсипа съдържанието ѝ в ръката си и все така старателно го разгледа. Това се превърна в наш неизменен ритуал – сутрин и вечер. Първият сутрин и последният вечер. Дни наред.

Някъде по това време той започна да носи вкъщи нови, по-различни думи. По-дълги, силни и диви. Вечер двамата с баба, седнали един до друг на леглото ми, споделяха с мен и някои от тях, но винаги по малко – една или най-много две, като неизменно ми ги даваха в последния миг, точно преди сънят да ме обгърне. Нощем усещах, че се движат вътре в мен, излизат за кратко в стаята, за да поплуват сред вълните от сенките по тавана и после отново се връщат обратно в сънищата ми. Беше ново, непознато и приятно чувство. Денем дядо и баба започнаха да ме учат как мога да запазвам по-дълго думите в себе си, как да ги избирам и използвам. Как да взимам от тях и да им давам от себе си.

Засънувах все по-често реката, такава, каквато беше в представите ми – спокойна и бавна, с разлистени дървета, надвесени над бреговете и гъсти водорасли, олюляващи се в дълбините. Виждах и себе си, застанал там – неподвижен и скрит сред тревите. Понякога се будех нощем и установявах, че пламъкът на свещта подскача и се развява в див и буен танц, а сенките пълзят по стените, вплетени една в друга, по-големи и по-ясни от когато и да било преди. Всяка следваща сутрин усещах, че вечерният глад за нови думи е все още тук и става по-остър. Той растеше в мен и с мен.

Една сутрин дядо остана загледан в шепата си с праханта от моята нощна торбичка по-дълго от обичайното. Той сви устни и леко подухна в нея. Изчака за кратко и пак духна в дланта си. Слязох все още сънен от леглото и се приближих до него, любопитен да разбера какво е грабнало вниманието му и забелязах в ръката му да тлее малко ярко въгленче, а тънка ивичка дим се извиваше плахо нагоре към тавана. След няколко кратки мига и с последната струя въздух от дядовите устни, която сякаш му вдъхна живот, жълто пламъче се разгоря сред свитите му пръсти и огря щастливата му усмивка и моето безкрайно удивление. Искрата се беше хванала. Моята искра.

На следващата сутрин вървях след дядо към реката.

С най-широките си крачки.

 

 

Речни думи

 

Вървим по пътя към своето там и се спъваме в болките си. Крачим през дните и нощите като малки двуноги паячета, разпънали широко около себе си тънките нишки на закърпените си мрежи. И се опитваме да уловим в тях всичко, което ни доближи и докосне. Имена, тела и отражения. Спомени, чувства и намерения. Дадени надежди и получени разочарования. Новородени илюзии и грохнало знание. Подарени умения и усвоени несръчности. Трудна сила и лесно безсилие. Упорство и отчаяние.

Улавяме всичко, което се изпречи на пътя ни в многократно преплитаните си крехки паяжини. Прибираме го грижливо и го трупаме върху вече събраното. А то пуска своите корени в телата ни и започва да расте и да пълзи като зелен бръшлян, който покрива стените ни от вътре. Колкото повече събираме през годините на нашето скитане, толкова бръшлянът израства по-висок, гъст и здрав, а разперените му листа стават все по-големи и зелени. През голяма част от времето той ни пази като вътрешна, невидима обвивка. Но понякога се случва, без да усетим, да натрупаме в себе си много повече, отколкото сме способни да поберем. Тогава бръшлянът се сгъстява и натежава, корените му разпробиват цялото ни тяло и той започва бавно да ни задушава – постепенно и необратимо.

Помня дългите летни вечери, които прекарвахме с дядо и баба, седнали под отрупаните с грозде лози на двора и под натежалото от звезди небе над тях. Тези вечери сякаш бяха създадени за дядовите истории, които той дълго ни разказваше с тихия си, дълбок глас, аз го слушах внимателно, облегнат назад в стола и вперил поглед в небето, а баба наблюдаваше и двама ни с нейната даряваща усмивка. Нощта заплиташе на дългите си, остри игли топло одеяло за трима ни, с което ни загръщаше в тъмнината. Разказите на дядо бяха неговото събрано знание, което той щедро ми предаваше. Най-често говореше за събирането и за бръшляна. И за речните думи, които ловяхме двамата с него в реката, за това колко са важни, нужни и значими.

Аз слушах внимателно и научавах, че думите от реката се хранят с листата на нашия бръшлян. А когато ги споделяме помежду си, те изнасят от телата ни това, което са успели да изгризат от неговите стебла и листа, и по този начин помагат да ни олекне, ако събраното в нас натежи. Дядо многократно ми повтаряше, че ако ги няма думите бръшлянът ще запълни и последните свободни ъгълчета в телата ни и когато тежестта му стане непосилна, ние ще се разпаднем сред облак прах от руините си, като стари къщи под натиска на времето. Искаше от мен винаги да помня, че думите са причината да продължаваме да вървим напред по тази земя, достатъчно леки да не пропадаме в нея и достатъчно тежки да не се изгубим сред облаците или звездите. Те ни дават силата да намираме и да губим. Настояваше никога да не забравям, че са много различни, също като хората. Всеки е длъжен да открие правилните за себе си и от тях да избира подходящите, които да разменя със своите събеседници. Това е трудно и важно умение, и коства планина от усилия и време, за да се усвои. Защото една и съща дума, споделена с някого в различни ситуации, е способна да го излекува от болките му, но също така и по-дълбоко да го нарани.

Дядо не спираше да разказва, около нас ставаше все по-тъмно, а звездите започваха да падат към земята, замитащи черното небе след себе си с късите си огнени опашки. Споделяше ми всичко, което беше узнал за думите. Как живеят на много места и във всичките пластове на реката заедно с останалите ѝ обитатели. Че са винаги там – сред рибите и видрите, сред водните змии и костенурките, в подмолите и под водораслите. И разнообразието им е неизброимо – тихи и гръмки, трудни и лесни, кратки и трайни, нежни и свирепи, творящи и разрушителни, тревожни и успокоителни… Едно безмерно множество, чиито представители могат да бъдат открити както под самата повърхност, така и в най-дълбокото, близо до песъкливото дъно. Слушах за малките думи, от които обикновено могат да се уловят по много, и за големите, които са по-трудни за хващане, по-силни и борбени. Те са и по-трудни за съхранение. И често са трудни за изричане. Разбирах, че има и такива, които е добре да връщаме обратно в реката, вместо да ги прибираме в себе си, или да запазваме съвсем малко от тях, защото и те понякога биха могли да са ни полезни.

Дядо говореше до късно вечер, а ние с баба седяхме, поглъщайки думите му внимателно и търпеливо. Имах чувството, че продължавам да слушам разказа му още дълго след като той вече беше замълчал, съсредоточен в свиването на последната си цигара за вечерта. И нощите ни се превръщаха в дни, а дните ставаха години. Звездите продължаваха да блестят над нашата къща, а дърветата галеха с дългите си клони червения ѝ покрив. Идваше време за съня, който да ни хване за ръка и да ни преведе до портата на новия ден. Заспивахме и сенките запълзяваха по стените в стаите. Думите вътре в нас се хранеха тихо с листата и стеблата на избуялия бръшлян.

Луната блестеше високо горе на небето като извадена от пещ сребърна монета.

 

 

Брод

 

Самотата е, когато няма за кого да се грижиш. От нея гласът на човек ръждясва и сънищата му започват да боледуват. И той често изпитва желание да разравя с нокти дълбоко в спомените, търсейки лекарство, което никога не е там. Самотата е брод в реката, който нощем луната огрява. И отразените във водата звезди се разтварят във вълните и го ограждат с пулсираща, неправилна рамка.

Двамата с дядо много пъти сме минавали покрай този брод през нашите скитания по брега на реката, в търсене на място за поредния лов на думи. Тясна ивица от пясък и камъни под самата повърхност, която вълните през деня звучно прескачат, отнасяйки със себе си част от песъчинките и трупайки нови, събрани нагоре по течението, гладки камъчета. Понякога, макар и наистина рядко, се случваше да забележим хора с клонки в ръка, преминаващи през брода. Някои прекосяваха реката, запътили се към отсрещния бряг, други се връщаха обратно към нашия, нагазили до глезените във водата. Не бяха от тези, които срещах почти всеки ден, бяха напълно непознати за мен.

Когато веднъж попитах дядо кои са те и какво има в другия край на брода, той ми отговори, че са наши съседи, които живеят в някои от околните къщи, близо до реката. А на отсрещния бряг, скрит между онези израснали в широк кръг една до друга високи тополи, има тих и много дълбок вир. В неговите неподвижни води живеят редки и силни думи, за които речното корито е прекалено плитко и поради тази причина те се срещат само там. Тези думи е много трудно да бъдат уловени и още по-трудно да бъдат употребени. Признах, че щом са такива, каквито ми ги описва, то аз не разбирам защо някой ще изпита нужда да се опитва да ги хване. И дядо ми обясни.

Понякога бръшлянът вътре в нас заболява. Част от листата му загниват и отделят в телата ни горчивата си отрова, от която започва да ни боли. Думите от вира се хранят именно с тези листа, с корените и стеблата на болните растения. Споделяйки ги, ние се прочистваме от събраната в нас горчивина. Но тези думи могат да бъдат много опасни и за споделящия, и за приемащия ги. Те трябва да са подготвени както да ги изговорят, така и да ги чуят. Затова човек преминава по брода само когато е убеден, че наистина трябва да го направи. Когато е опитал вече всичко друго, но нищо не е било достатъчно да го избави от болката.

Често се случваше да минаваме край брода, но винаги оставахме от нашата страна на реката. Утъпквахме познатите пътеки и ловяхме думи на познатите ни места. Реката течеше и вълните ѝ носеха надолу нови камъчета за брода и нови години за нас.

И до днес помня ясно лепкавия от горещина ден, в който положихме баба да легне до сестрите и брат си в края на селото. От ранното утро до падането на нощта пчелите и птиците вървяха сред нас по улиците между дворовете с прибрани криле, за да е чисто между земята и небето. Къртиците изпълзяха върху земята, вдигнали нагоре слепите си очи, а чакалите, клекнали смълчани над тях, сресваха с грапавите си езици късата козина на дебелите им гърбове, старателно скрили острите си, кучешки зъби, за да не ги наранят. Слънцето изгря рано и остана яркочервено през целия ден, а привечер преля своята кръв във вените на луната.

Дядо стоя до късно вечерта изправен и неподвижен пред издялания камък със снимката и името, и никога преди или след това не съм виждал как един-единствен ден има силата да разоре лицето на човек с острия си, невидим плуг. След като падна мракът, той се качи на тавана и, легнал сред тишината на стаята си, аз дълго слушах как изважда нещата от стария си, тежък сандък и пълни с тях кутия след кутия. Рано на следващата сутрин, вървейки към реката, забелязах, че раницата му е пълна и тежка, каквато никога по-рано не съм я виждал. А когато спряхме на брега, той помълча за кратко, загледан във водата, и тихо ми съобщи, че днес всеки от нас ще лови сам думите си. След това закрачи по брода към отсрещния бряг и не след дълго изчезна сред дърветата, надвесили клоните си над дълбокия вир. И това се повтори отново на следващия ден, и после пак в деня след него.

Дядо се промени и тази промяна дойде внезапно и много бързо. Виждаше се, че той започва да натежава. Когато вървеше сутрин пред мен към реката, краката му потъваха до колене в земята и той често спираше задъхан, за да събира нови сили, подпрян на ябълковата си клонка. Вечер почти не разговаряхме. Имах чувството, че мога да чуя в тишината как бръшлянът вътре в него расте и го изпълва със загниващите си листа. И по израза на лицето му гадаех колко силна може да е болката му. Денем наблюдавах как гори скръбта му, а нощем се взирах в пламъка на свещта до леглото ми, дълго преди да успея да заспя.

Дворът ни беше станал тих и празен. Всяка сутрин отсъствието на силния и сладък аромат на питките и чая, който преди ни посрещаше, докато изпълзявахме от уюта на сънищата си, ни караше да усещаме от рано липсата и празнината. Вечер, когато сядахме под лозите, поставяхме на пътеката до нас и празният стол на баба, и когато затварях очи си представях, че тя е тук, до нас, и ни наблюдава с вечната си усмивка. Понякога се опитвах да заговоря за нея, но дядо винаги рязко и твърдо ме прекъсваше. За да го разбера, ми споделяше, че споменът за баба е като трънлив шипков храст, поникнал в тялото му сред бръшляна. Думите, които опитват да се нахранят с листата му, се закачат на бодлите, покрили сплетените му клони, и крехките им като слана тела биват разкъсани и се разпадат вътре в него, преди да успее да ги сподели. Преди да успее да ги изрече.

Оставах с него на двора, докато ме изпратеше да се прибера в стаята си, а той продължаваше да седи навън, пушейки цигара след цигара, загледан в лехите с цветята. Цветните чашки се затваряха, пазейки крехките си пъпки от нощния хлад. Дядо се беше затворил в себе си, пазейки своята болка.

Аз лежах на леглото в стаята си, без да мога да заспя и дълго се взирах в пламъка на горящата до твърдата ми възглавница свещ.

 

 

 

Светулка сред звездите

 

Това далечно, старо лято се случи едно от най-горещите, които помня. Най-късно около обед дните започваха да се пропукват като огромни зрели дини и ни заливаха с топлия си лепкав сок. Бяха дни, през които не е възможно да се създават нови познанства, защото не бяхме способни да изричаме залепналите зад езиците ни имена. И хората оставаха непознати и чужди, скрити сами в студените стаи на къщите или под гъстите сенки на дърветата. Стадата от полето слизаха до реката и струпаните едно до друго животни дишаха тежко, заровили ноздри в тревите. Гълъбите и щъркелите се спускаха от покриви и стълбове и се нареждаха до пчелите и пеперудите край каменните корита на кладенците.

Мисля си, че топлината стоварваше допълнителна тежест върху дядо, който продължаваше да пристъпва с крака, потънали до колене в земята, а тъгата му пълзеше след него като смок. Откакто баба я нямаше, той се стараеше да се грижи за мен сам, но аз имах чувството, че след нея започвам да губя и него, само че по различен начин. Все още продължавахме да ходим заедно до реката, но там неизменно се разделяхме – аз оставах на нашия бряг, а дядо прекосяваше брода към отсрещния. Вечер се прибирахме по различно време и до късно седяхме на двора както преди, но все по-често прекарвахме тези часове в мълчание, нарушавано само от бръмченето на някоя закъсняла пчела, търсеща трескаво в тъмнината пътя към своя кошер. Нощем дядо почти не спеше. След загубата на баба той изгуби и съня си. И поради умората, която нарастваше в него ден след ден, прекарваше голяма част от времето, въртейки се до късно в леглото си. А аз започнах да ходя сам до реката.

Събирах думи, с които да поразчистя своя бръшлян, и понякога успявах вечер да споделя малка част от тях с дядо. Но осъзнавах, че тези, които можех да му предложа, нямат силата да го разведрят, да подобрят състоянието, в което се намираше. Започнах да разбирам, че той се нуждае от други, различни, които сам трябва да улови. От онези, които живееха в дълбокия вир под тополите на отсрещния бряг.

Един ден, когато се прибирах късно от реката в синкавия здрач на ранната вечер, срещнах дядо, който идваше срещу мен с ябълковата си клонка в ръка. Когато се приближихме, спряхме за кратко, колкото той да ми съобщи, че ми е приготвил вечеря, и на следващата сутрин ще се прибере рано, преди да съм се събудил. Попитах го накъде е тръгнал толкова късно и той ми отговори, че ще бъде на вира, да лови нощни думи. Прекара нежно тежката си ръка по косата ми, стисна ме леко за рамото и продължи надолу към реката. Аз се прибрах, подредих и приютих в себе си думите, които бях успял да уловя, навечерях се и си легнах. Докато заспивах, се замислих какви са тези нощни думи, които дядо ще се опита да улови, но накрая потънах в съня, без да успея да си ги представя. Когато на сутринта се събудих, той вече беше вкъщи, приготвил закуска и ме чакаше, седнал под вишната на двора. Когато горещината захлупи земята по-късно през деня, аз поех към реката, а той се прибра вътре в студената ни къща, за да се потопи в неспокойния си дневен сън. А късно привечер отново тръгна към вира. И така продължихме да се разминаваме през много от следващите дни.

Една вечер, след като се прибрах и се навечеряхме, дядо подреди трите стола под лозите, извика ме да седна до него, извади от джоба си кесийката с тютюна и започна да си свива цигара. Попитах го кога ще тръгва към реката, а той ми отвърна, че тази нощ ще остане вкъщи. Помоли ме да му поговоря за моя улов през последните дни, и аз започнах радостно да споделям с него събраните думи, докато той пушеше бавно, а зад сивите струйки на тютюневия дим за първи път от дълго време забелязах на устните му плахо да се прокрадва усмивка. Откакто баба си отиде за първи път го виждах да се усмихва. Когато спрях да разказвам, дядо ме попита дали искам да чуя за лова на нощните думи. Не очаквах този въпрос и в изненадата си подскочих високо над стола, заявявайки колкото по-гласовито мога, че много, ама наистина много искам. И той подхвана своя разказ.

Когато слънцето се скрие под полето и луната се заизкачва нагоре в небето, водата на вирчето застива неподвижна и животът в дълбините му притихва. В тези минути, говореше дядо, каквато и стръв да използваш, на каквато и дълбочина да спускаш куката, не би могъл да уловиш нищо. Защото думите, които плуват във водите на вира през деня, се прибират дълбоко в подмолите и остават стаени там през цялата нощ. Но след като луната се изкачи високо и звездите се наредят проблясващи около нея, тогава от убежищата си по речното дъно нагоре към повърхността се надигат нощните думи. И започват да плуват между отраженията на звездите. От време на време някоя от тях се засилва изпод гъстите водорасли към луната, извисява се за секунда над водата, сякаш подтикната от неустоимо желание да полети към нея, и се гмурва с шумен плясък обратно във вира. Тези думи са топли и нежни, но също така борбени, силни и винаги много подозрителни и предпазливи. За да уловиш някоя от тях, е нужно да вложиш цялото търпение, умения и упорство, които притежаваш.

А какво използваш за стръв, дядо, поисках да узная аз. Различни неща, отвърна ми той, но те винаги трябва да са ярки, да блестят като звезди във водата. Снощи, например, имах наистина добър улов на спомена за усмивката на баба ти. Хванх няколко и на кичур от русите ти коси, които падаха върху челцето ти, докато ти беше съвсем малък. Понякога използвам опашката на слънчево зайче. Друг път – черупка от боядисано великденско яйце. Дядо изброяваше търпеливо всички подходящи видове стръв, за които се сещаше и в същото време споделяше охотно с мен своите уловени нощни думи.

А в тъмното как виждаш кога потъва перото, за да разбереш, че думата се е хванала, сетих се да го попитам. Той се усмихна отново, извади от джоба на панталона си смачкана кибритена кутийка и ми я подаде. Отворих я внимателно. Вътре в нея пълзяха десетина светулки със запалените си фенерчета.

Когато закача стръвта на куката, изваждам по една светулка от кутията, близвам внимателно с език коремчето ѝ и я залепям за върха на перото, обясни ми той. И след това замятам с клонката във вира. Светулката плува над водата сред отраженията на звездите и примигва като фар със своето фенерче. Когато светлината ѝ рязко изчезне, разбирам, че думата се е уловила. Звучи красиво, отроних аз тихо, вдигнах нагоре очи и се загледах замечтан в дългия облак на млечния път, който се рееше високо над нас. Красиво е, съгласи се с мен дядо.

Тази вечер двамата с него се прибрахме заедно в къщата и докато вървяхме по пътеката към входната врата забелязах, че земята едва покрива само глезените на краката му. Всеки влезе в своята стая със запалена свещ в ръка и легнахме уморени в леглата си. И сякаш само миг по-късно вече спяхме дълбоко, потънали в сънищата си.

Сенките ни се срещнаха под разлистената лоза на двора и, хванати за ръце, забродиха заедно навън сред тъмнината.

 

 

 

Краят на лятото

 

Реката течеше в тясното си легло, което бе издълбала и постлала с камъни, пясък и водорасли и отмиваше годините ни, отнасяни една след друга от вълните ѝ далеч надолу, по вените на нейната делта. Сезоните се сменяха като връхни дрехи върху гърба на живота ни, дарявайки ни със своите присъщи подаръци и извършвайки тихите си кражби от скриновете, в които прибирахме зърното на своята увереност. Всички ние неусетно се променяхме и израствахме, докато достигнем началото на собственото си смаляване под старото небе, чиито бели облаци все така поливаха почвата на дните, в която покълваха и цветята ни, и нашите плевели. Слънцето гореше през дългите дни високо горе, а вечер палехме фитила на свещите с последните му лъчи, които опипваха земята като пръсти на слепец, в старанието си да я запомни такава, каквато е, по време на кратката нощ, през която се спускаше в недрата ѝ.

В един от тези дни и дядо легна до баба в края на селото, уморен, спокоен и лек. Тогава аз получих много лечебни думи от хората, които вървяха заедно с мен по късите прашни улички и оставих някои от най-здравите свои върху двата побити камъка над главите им. А скоро след това заминах, избрал случайна посока, с малко багаж и без никакви намерения или планове. Затворих капака на сандъчето си на тавана, подредих трите стола под навеса до стената на къщата, откъснах последния грозд от лозите, заключих дворната порта и тръгнах. Вървях дълго и често спирах на нови места, които скоро се превръщаха в стари, но винаги оставаха чужди. Споделях с нови хора старите си думи и така успявах понякога да прочистя бръшляна вътре, за да не натежавам без нужда на земята.

Събирах много по пътя си, без да забелязвам и колко много губя с всяка следваща крачка, но дори и да усетех тези загуби, нямаше да се върна обратно, защото сега зная, че имах нужда и от тях, както се нуждаех и от самото движение. Бродех безцелно, докато запасите ми от думи започнаха да се изчерпват и болката в краката ставаше все по-натрапчива с всяка следваща стъпка. И някъде там и тогава дойде утрото, в което се спрях сред пътя, застанал с лице към слънцето, докато то се катереше над хоризонта пред мен, и когато топлината му изми затворените ми клепачи, отворих очи, обърнах се и тръгнах назад по следите си.

Да се връщаш назад е винаги по-трудно, но нуждата е като парче ръждясало желязо вътре в тялото, което онзи невидим магнит там някъде усърдно дърпа към себе си. И аз се върнах у дома през една късна вечер, качих се на тавана и напълних дядовата раница със стръв за думите от покритото ми с прах сандъче. На сутринта я нарамих заедно с плетеното кошче, взех в ръка старата си къса клонка от черешовото дърво и цял ден бродих по брега на реката, спирайки на всеки един от нейните завои и на всеки следващ от късите ѝ, тесни ръкави, за да замятам линията във водите ѝ. Когато вечерта дойде, прибрах улова в себе си и легнах да спя, спокоен сред сумрака от горящата в стаята свещ. Така изминаха няколко дни и аз успях да събера достатъчно думи и много от тях споделих щедро, а натрупаната умора бавно ме напусна и почувствах как старите ми сили се върнаха в моето тяло. Скоро усетих, че вече съм готов.

Сега луната е самотна сред гъстите облаци, които са уловили звездите в дебелата си сива вълна, за да заредят с тях своите отслабнали бури. Бледата ѝ светлина пада на тънък сноп върху орловото перо на дядовата клонка, която стискам в ръка, подпряна на пясъка до мен. Раницата ми е пълна и тежка, а в джоба на старата ми, многократно кърпена риза, лежи кибритена кутийка, пълна с млади светулки.

Стъпвам върху брода в реката.

Водата ѝ е приятно студена.

 

 

Илюстрация: етюд на образуване на облаци, Люк Хауърд (1772-1864).