Спрете се,
преди да си кажете думата,
спрете се –
и ако думата ви е щедра и празнична –
изречете я
в песен.

из “Magister Dixit” (по Учителя П.Д.), Scriba

 

Писарят Мена, управител на нивите и градините на Амон, на лов със семейството си. (Песен на природните форми и изобилието.)
Реплика на фреска от Новото царство, ок. 1400 – 1352 г. пр. н. е. Met Museum.

*

Човек възприема знанието не просто с ума си, а с цялото си същество. Той може да схване това или онова понятие, дори цял десен от взаимосвързани идеи, но знанието, в истинския смисъл на думата, той го поема – и „поема“ е точното определение – и физически. Знанието оформя самата му природа, както слънчевата светлина, дъждът и вятърът оформят короната на едно дърво. Останалото са абстракции и бегли факти, просто „временни промени в облачността“. Навлизането в същината на нещата, от друга страна, определя пъргавината на стъпката и височината на брадичката. То променя отношението ни към света и съответно поведението ни. И не става дума за метафори: ходенето и стойката се имат предвид буквално.

Трудността, естествено, е в това жестът да бъде уместен и навременен, и този жест, забележете, е на поемащия, а не на даващия. Както отбеляза един студент в час неотдавна – човек трябва да приеме, че ще се учи. Ставаше дума за известния от „Основи на четенето“ на Езра Паунд анекдот с Луи Агаси и рибата. Паунд заема анекдота от една книжка със спомени на ученици на Агаси, сред които и професор Скъдър, ентомолог. Скъдър разказва за месеците, прекарани в лабораторията на Агаси в Харвард, състояща се, доколкото разбираме от разказа, от лавици с риби, съхранявани в алкохол, една голяма маса и столове. Макар че иска да изучава насекомите, Скъдър отива при Агаси – специалист по сравнителна анатомия на рибите, защото той вече е легенда в научните среди като голям учител. И Агаси слага пред него една „воняща“ риба, току-що извадена от буркан с алкохол. Ученикът е оставен сам да разглежда рибата. С часове, после с дни. Никакви учебници, книги и пособия не са позволени. След няколко дни на терзания и скука, ученикът постепенно започва да се вглежда в рибата, най-напред опитвайки се да я нарисува. „Браво! Моливът е око, едно от най-добрите!“ – насърчава го Агаси. Но ученикът все пак не вижда най-очевидното – че рибата има симетрична структура. След около седмица на вглеждане, ученикът прави първи стъпки в проглеждането. Агаси слага на масата друга риба и задачата е да се опишат разликите. И така нататък, през всички видове от този род риби. Подготовката отнема осем месеца на масата в „лабораторията“ – инструментите са молив, лист хартия и сетивата на ученика. Скъдър отбелязва, че въпреки първоначалното му негодувание, не би могъл да си представи по-добра подготовка, за да се впусне в своите изследвания, а миризмата в края на осемте месеца му се струвала като райско благоухание… А нима не носи всяко знание райски повей?

Излишно е да споменаваме, че подготовката не цели установяването на конкретни факти за даден род риби, а развиването на определено отношение към света – на внимание и любов към света. Усвои ли това, ученикът вече не е същият. Той се е сдобил с устои.

 

*

 

На път за университета хващам по радиото някакво предаване за „стреса“. Модерна тема, а пък и доходоносна. Слушам как млад мъж разказва за историята на термина, за физиологията на „стреса“ и т.н., и т.н. И поглеждайки към тополите край Струма, в които вее топъл вятър, си давам сметка, с нотка на отчаяние, че между света пред очите ми и този, за който ми разказват по радиото, има неразрешимо противоречие. Младежът по радиото явно не беше разглеждал нито една риба със собствените си очи. Това си личеше от думите му. И защо да си губи времето да седи, образно казано, с една воняща на мърша и алкохол риба, когато други вече са го направили вместо него? Той може просто да се съсредоточи върху осребряването на постигнатото! Нали това е целта на всяко научно постижение – да бъде осребрено? Какъв е този свят, питах се? Защо така дрънчи на кухо? Защо тъй грозно звека? …

Парадоксът е, че без седене на масата с рибата, знанието престава да бъде знание. То се превръща във фантоматична проекция на знание, все по-призрачна и все по-зловеща с всеки следващ ученик, и рано или късно престава да има каквото и да било общо с истината.

Но седенето на масата с рибата отнема време. Осем месеца с едни нищо и никакви риби! В друг случай, отново с Агаси, ученикът се мъчи два месеца с една купчина рибени кости! И веднъж подредил ги, според принципите на анатомията, които сам се е наложило да открие, ученикът не може никога повече да забрави какви мистериозни взаимоотношения на форми и пропорции предопределят гладкия пробег на сребристото тяло, с отражения като на пауново перо, сред подводната флора. Отнема време, а времето днес, освен че е пари, е и кът. Сиромашията, така да се каже, е повсеместна. Тя е повсеместна и по отношение на другия основен компонент на всяко учене – търпението. … Как започваха „Беседите“ на Конфуций?

„Да се учиш с постоянство, докато менят се сезоните, нима това не е приятно?“

Менят се сезоните. Есенните цветове потъват в мъгла, а после искрят като тънка мелодия на флейта сред снега по хълма. Дъбовите клонки оставят шумата си да пада с вятъра, разлистват се храстите сред кристалната яснота на гората, реката приижда с новите дъждове, цъфтят бадемите и лястовиците прелитат в ниското край скалите цяло лято, ден след ден, докато върховете на планините чезнат, почти безцветни в маранята… Менят се сезоните, докато умът остава съсредоточен върху предмета си, един вид басов тон – на музиката, по чийто такт танцуват слънцето и луната.

Конфуций някъде споменава и друг принцип: учи се – казва той, и ще перифразирам, защото не мога да измисля добър превод на фразата (буквално, в английския превод, който чета: „с ума на внук“), с пиетет, с онова чувство, което изпитва внучето към баба си и дядо си, с онова уважение, примесено с любов и благоговение, с които детето слуша приказките им, бидейки в този момент не просто жилка от тяхната жилка, а наследник – внук – на цялото човечество.

*

“Балет, Ню Йорк, 1938 г.”, Андре Кертес.

*

На български ние имаме три думи за процеса: обучение, образование и възпитание. И трите имат дълбоки корени в езика, по каквито и пътища да са стигнали до днешните си употреби. И прави впечатление, когато човек се замисли върху значението на тези думи, че възпитанието днес се възприема като нещо отделно от образованието и обучението. Сякаш една култура може да просъществува, ако добиването на знания не бъде съпътствано от усвояването на принципите, според които следва да си служим с тях! Сякаш въобще как, за какво да си служим с нещата е несъществен въпрос! Всяко знание, в най-добрия случай, – а именно към най-доброто се стремим (нали! нали?) – следва да има една цел: подпомагането, процъфтяването на живота (а не смъртта, не загниването и разрухата, не трупането на богатства). В противен случай, както ни напомня нашата пословица, който копае гроб другиму, сам пада в него.

Положителното в случая е, че за разлика от англоговорящите например, ние имаме това понятие: възпитание. Няма буквален превод на английски на нашия израз „липсва му възпитание“ – най-близкото би било с латинска заемка и в съвсем друг регистър на речта, he lacks decorum. На български, иначе казано, имаме дума, с която отличаваме онази съкровена част от израстването на човека, чрез която духът се облагородява (както се облагородява ябълковото дръвче) и добивайки ориентири, се насочва към доброто, и по-конкретно към това, което наричаме човечност. Думата „възпитание“ е етимологично свързана не само с „питая“ (храня, отглеждам, поя) и, през няколко езика, с „пиетет“, но и с „опитомявам“. Възпитанието е, така да се каже, самоопитомяването на човека, а оттам то е и основата (устоите) на всяка култура.

 

*

 

Отделянето на образованието от възпитанието, до голяма степен под влиянието на доминиращите култури в последните век-два, се е отразило и във възприятията ни за литературата. Един от най-древните литературни жанрове, изключен от всички програми по литература, е тъй нареченото „поучение“. Самата дума сякаш намирисва на мухъл, или да кажем, на разложение и препарат за съхраняване на екземпляри в музей. Алтернативният превод на името би бил „напътствия“, като „пътят“, разбира се, е не просто животът, а целият процес, от който индивидуалният човешки живот е част, същият, който кара тревата да расте, славеят да пее и кедърът да хвърля сянка и да разпръсква своите благоухания – всеки и всичко според своята природа.

Ние днес сме над поученията, макар и да вярваме, че „никой не се е родил учен“. Или още по-добре, че „човек се учи, докато е жив, и пак неук умира“. По подобен начин почти сме изключили от речника си думата „мъдрост“. Но като какво друго бихме могли да определим прозрението от горния стих, „човек се учи, докато е жив, и пак неук умира“? И все пак, както споменах, поучението, опитът да се даде форма на мъдростта, след различните видове епитафии е най-древният писмен жанр – едно от първите неща, които човекът е искал да запише, едно от най-важните.

 

За читателя вероятно би било любопитно да узнае, че поговорката „никой не е роден учен“ се среща в едно древноегипетско „поучение“ от времето на Старото царство (ок. 2500 г. пр. н. е.) – „Поучението на Птаххотеп“, в последния стих на пролога. Този текст е едно от трите запазени поучения от най-стария период на писмеността в Египет. Другите две, на Кагемни и Джедефхор или Хорджедеф, са оцелели само в малки фрагменти. В същия жанр е запазен и един малко по-късен текст, от ок. 2000 пр. н. е., „Напътствия за цар Мерикаре“. Това поучение е адресирано до Мерикаре от неговия баща, т.е. то е заветът на царя към сина му, и в него намираме следните стихове:

Раят за човека е добрата му природа.

 

Който умее да говори, побеждава,
словото е царски меч.
По-силно от ръката в бой,
владееш ли го, си непобедим. …

 

Правдата той (благородният) намира дестилирана
в песните на предците си. …

 

Обичта на хората да бъде твоят паметник. …
Със справедливост ще пребъдеш.

 

Не предпочитай благородника по потекло,
а онзи, който е развил уменията си.
Тогава всички занаяти ще се вършат [както трябва].

 

Почитай храма, почитай мистериите,
влез в светилището, за да вкусиш от питката на бога.
Въздай възлияния, умножи хлябовете,
изобилни да бъдат дневните дарове…

 

Река за дълго не остава скрита –
който мисли за бъдещето, прави добро. …

 

Владетелят на двата бряга е онзи, който притежава знание –
царят, който има съветници, притежава знание. …

 

Черният хляб на справедливия е по-сладък на бога
от жертвения вол на злия.

Нека цъфтят олтарите с дарове,
да бъде изваяно името ти в камъка,
бог мисли за онзи, който го следва.

 

Честито е човечеството – божието стадо,
за тях той създаде небето и земята,
и уби водния змей.
За тях създаде въздуха,
да вдишват живот с носовете си.
Те са неговият образ, плът от неговата плът,
за тях той свети в небето.
И създаде растенията и добитъка,
птиците и рибите, за да ги храни. …
За тях създаде светлината на деня
и плава с ладията си, за да ги види.
Своя храм около тях той построи …

 

А в епилога намираме и тези стихове:

 

Добрият характер се помни,
когато времето на човека е минало.
Нека бъдещите наследници на рода на Кати
да те нарекат „онзи, с когото се възцари мир в страната“.

Чуй ме, записах най-доброто от себе си,
следвай тези мои мисли в делата си.

 

Това, разбира се, са само фрагменти от сравнително дългия текст, но мисля, че дават добра представа за идеала, запазен в него. А идеалът, както знаем, е най-вече мярка, ориентир. Идеалният цар (или политик, бихме казали днес) е не просто „експерт“, той е умиротворител. Мъдростта, както е прозрял отдавна човекът, макар и може би постоянно да го забравя, е миротворчество.

 

Грифон от гробницата на Кати, реплика на фреска, ок. 2140 – 1991 г. пр. н. е. Met Museum.

 

Жанрът на поучението е представен и в Стария завет с „Притчи Соломонови“ и „Еклесиаст“, и двете книги с ясни заемки от древноегипетските си предшественици, както и в Конфуцианските класики. В „Беседите“ („Лун-ю“), книга XI, глава 25, четем:

 

Дзълу, Дзън Си, Жан Йоу и Гунси Хуа седяха около Конфуций.

Учителят каза:

– По-стар съм от вас с някой и друг ден,

но да забравим това за момент.

Ето, сега сте без служба и почит,

казвате, че никой не ви признава.

А какво бихте сторили, ако получите признание?

Дзълу отговори:

– Ако имаше хиляда бойни колесници в страната

и врагове напираха от всички страни,

и имаше глад сред народа,

за три години бих върнал

храбростта в сърцата на хората.

Учителят се усмихна на думите му.

– Циу, ти какво би направил?

– Дайте ми владение от петдесет-шейсет ли

и след три години народът ще е сит.

А за обредите и музиката – ще разчитам на

човека, почитащ небесната добродетел.

– Чъ, какво би сторил ти?

– Не съм способен на такива неща,

но бих искал да се уча.

В храма на предците или на съвета на принцовете,

в лазурната си роба и с подобаващата шапка,

бих заел ролята на помощник.

– Диен, а ти?

Дзън Си спря да свири, а музиката

продължи да ехти от струните,

докато оставяше инструмента настрана.

Дзън Си се изправи и каза:

– Моето желание е различно.

Учителят каза:

– Всеки тук може да изкаже мислите си.

– В края на пролетта,

съблякъл пролетните дрехи,

с половин дузина младежи

и толкова момчета,

бих се изкъпал във водите на И.

Вятърът ще се вие около олтара

на духа на дъжда. С песни

на уста ще се прибера у дома.

Учителят одобри думите му с въздишка:

– И аз бих сторил като Диен.

 

И малко след това:

– Всеки отговори правилно – всеки според природата си.

 

(Превод по английски и френски източници. За имената е използвана транскрипцията на Мирослав Маринов в „Конфуциански трактати“ („Наука и изкуство“, 1991), иначе нечетим превод.)

 

Отговорът на Диен предполага изпълнението на обред в края на пролетта. За да си дадем донякъде сметка за какво става дума, нека да си представим нещо подобно на лазаруването (изискващо смяна на дрехите, ръсене с вода и т.н.), но в случая – за момчета. Описанието в отговора на Диен ни подсказва, че става дума за естетически възприятия. Но най-странното, поне за нашите съвременни схващания, е, че става дума и за управлението на държавата. Какво общо може да има между къпането, вятъра край олтара, песните и държавността? А. … Може би без ред няма държавност, а без знание и усет за природния ред – именно за вятъра и акустиката на струните – няма как да има ред в човешкия свят. И без хармония между двата няма общност („почитай мистериите“ е напътствието за Мерикаре), защото ако не познава света около себе си, човекът не знае кой е, къде е и защо е там. Обредът, с други думи, не е суеверие и отживелица, а поддържане на порядките, на порядъка – в най-добрия случай, чрез естетически издържани форми, чрез форми на красотата, вкоренени в архаичното ни минало. А колко бледи и безцветни са сегашните ни церемониалности, които – да не се заблуждаваме – ние спазваме несъзнателно или полусъзнателно и доколкото можем.

*

По-горе навсякъде говоря за стихове и за песни, но не става ли дума за проза? Нима поученията са в стихотворна форма? И не става ли дума просто за пословици в някакъв по-разширен вид или за притчи? Четейки преводите, човек действително може да си помисли, че става дума за проза. Но няма древна култура, или поне аз не познавам такава (говорим не за Античността, а за хилядолетия преди нея), която да е смятала за допустимо или да е смятала, че си струва да се записва друго, освен изящна реч, а изящна означава реч мерена и везана с фигури (сравнения, метафори, всякакви форми на съзвучност и т.н. – както във всички пословици). И какво е речта без присъщия ѝ, по почти мистичен начин, ритъм, без музиката, която я превръща в живот? – Тя е проза – ежедневна, ронлива, нетрайна. Но всяка метаморфоза, всеки досег с възвишеното, по волята на вътрешната си сила, сама себе си преобразява в стих и веднъж добила форма, засиява „неразрушима в ума“. „Дестилацията на опита“, както е наречена в древноегипетския текст, не може да бъде друго, освен поезия. Защото всеки принцип на живота, всичко, което достига до някаква истина, не може да бъде предадено другояче, освен чрез форма, съответстваща на природата му. Затова и думите, записани от древния писар за бъдните поколения, не се четат (старото значение на глагола „чета“ на български е „смятам“), а се пеят (отново вж. старото значение на глагола). Как иначе да тълкуваме присъствието на цитрата в горния откъс от „Беседите“ на Конфуций или пък този ред от „Напътствията за цар Мерикаре“?

Не убивай онзи, с когото си пял поученията.

И пооглушали за музиката на небесните сфери, ние днес не четем ли онова, което би трябвало да пеем?

 

Понятието за хармонията и реда в природата древните египтяни възприемали като еднозначно на справедливостта. Човешкият и природният ред са все още неделими и се обозначават с името Маат. Маат е принципът на равновесие, който създава вътрешен мир и мир навън. Олицетворението му е богинята Маат, а нейният символ е щраусовото перо, чиято лекота и стройност сърцето трябва да постигне, за да премине във вечния живот.

И нека да завършим тази разходка сред кедрите, в чиято сянка е седял Конфуций, и край езерото, по чиито брегове се люлеят папируси, с една песен, даваща ни образа на справедливия владетел (и държавник). Песента представлява първата реч на „красноречивия жител на оазиса“ от едноименния древноегипетски текст. Жителят на оазиса, когото са ограбили, се обръща към управителя на областта, за да търси справедливост.

Ако бъдеш справедлив, владетелю, – започва жителят на оазиса…

 

Ако се спуснеш с лодката си по водите на Маат,
попътен вятър ще те носи.

Попътен бриз платната ще изпълва,
не ще препречва нищо лекия ти път.

Мачтата ти ще остане права,
реите ѝ – здрави и високи.

Лодката ти няма да засяда в плитчините.
Прииждаща вълна не ще я отнесе.

Във водата няма ти да видиш лицето на страха,
на зло горчилката не ще да вкусиш.

Във мрежата ти ще се хващат бързи риби.
Уловът на птици ще е тлъст.

Защото ти баща си за сирака,
за вдовицата – съпруг.
За прокудена жена си брат,
а за детето, майка си загубило, си майчин скут.

Нека да прославя името ти по земята – нека бъде то равнозначно на всеки прекрасен закон!

Водачо – на алчност неподвластен,
чужд на подлостта – великодушен,
който лъжата унищожава,
който правда сътворява.

Откликни на зова на търсещия справедливост –
говоря, за да ме чуеш.

Въздай маат, хвалени, който си хвален от хвалените.
Отвърни на нуждата ми – тегобата от плещите свали!

(Целият текст се намира на български в буквален превод с чудесни бележки и пояснения: Йордан Чобанов „Красноречивият жител на оазиса“, изд. „Изток-Запад“, 2018 г. Настоящият текст е преработка на превода на Чобанов с помощта на английски източници.)

 

 

Какво друго, освен вятър, изпълващ платната, читателю!