Кръз планина пилци пропеале,
кръз ливагье цвекя разцутиле,
во ливада зелѐно езеро,
во езеро асждер ненаситни…

 

Седнах до цветето и заплаках. Какъв живот искреше в него! То бе достойно в чистотата си за трона на Създателя… – Джон Мюър при срещата си с цветето Calypso Borealis

 

 

 

 

В съвременната поезия, оплаква се американският есеист, поет и преводач Гай Давенпорт в едно писмо до свой приятел – поетът Джонатън Уилямс – „има прекалено много говорене ЗА нещата (работата на прозата), вместо СЪЗДАВАНЕ на неща. Проклетите идеи направо опропастиха поезията. Усещането за досег е ключово в едно стихотворение – или най-малкото може би именно чрез досега едно стихотворение ни въздейства; със сигурност не е чрез лутане сред някакви идеи. Поезията не е говорене за нещата, а тяхното пресъздаване.“

Каква е разликата между това да говориш за нещо и да пресъздадеш нещо? – питам се.

Разликата като че ли е в самата роля на сетивата, в степента на усъвършенстване на възприятията. Накратко казано, за да пресъздадеш нещо, трябва да го усетиш в същината му. А когато си го усетил в същината му – до ръба на бездънната мистерия – ти вече си го поел в себе си като нещо неразрушимо. Това е основата на съзиданието.

Странното е, че нашата епоха на практика презира сетивата (затова реално презира и изкуствата, и затова поезията ни е толкова бедна). Колко смешно би било да предложим на някоя „отговорна институция“ да въведе предмет „развиване на сетивността“ в задължителната програма! Сетивата сами се развиват, доколкото могат, под напора на безразборния, агресивен и кичозен сетивен поток, който залива нормалния жител на който и да е град в която и да е част на света. Ние целенасочено развиваме, или поне се опитваме да развиваме, нещо, наречено „критическото мислене“, имащо за задача по-скоро да озапти тъй често измамните сетива. Не, не, на сетивата не може да се разчита, нито пък на подопечното им въображение! Вместо въображение, искаме „креативност“, тоест хитроумност и конформизъм (креативният винаги се вписва в рамките). И вместо сетивност, искаме „способност за разрешаване на проблемите“. Идеалният човек днес всъщност е алгоритъм.

Напредък за човечеството ли е това или регресия?

Известно е, че аборигените в Австралия не боравят с карти, а с нещо наречено „песенни пътеки“ (songlines). Пейзажът с присъщите му знаци (забележителни скали, растения, реки и пр.) се описва алегорично в песен. Онзи, който знае песента, намира пътя, дори кракът му никога да не е стъпвал в дадената местност.

Същите аборигени могат да разпознават растенията не според външния им вид, а според шума на вятъра в тях. Напевът на вятъра в борова гора е един, сред зимните дъбове е друг, а сред тревата по билото – вече е нещо съвсем различно. Дотук се простира моят опит. Мога да си представя колко по-фини са техните разграничения в сравнение с грубите очертания, на които е способен моят слух. А нямам съмнение, че и зрението ми е много по-грубо развито от тяхното. Различавам, разбира се, още от разстояние топола от кипарис (елементарно), дори амазонски от италиански кипарис (и двата вида обикнати и разпространени из моята част на страната). Познавам добре силуетите на чинара и на кедъра. Но най-тънкото възприятие, на което е способно окото ми, е може би е разликата между бял и черен бор отдалече. В наблюдението отблизо съм на ниво проходилка. Колко богата и разнообразна е природата, колко кратък – животът!

А после! После идва разликата между един индивид и друг – истинският майсторлък. Че това е възможно, всички знаем от опит с дърветата паметници (като шестстотингодишния чинар на стария площад на Сандански – съвършено индивидуален характер), както и от домашните ни любимци. Разпознаваме гласа на кучето или котката ни сред другите. Когато преди години едно пиленце синигер се оказа в ръцете ни, изоставено от родители, братя и сестри, и се наложи да го отгледаме, докато се научи да лети, в първите дни на пълна свобода то кръжеше около къщата и се връщаше да спи у дома. Разпознавах песента му безпогрешно сред другите синигери. Същото се случи след години и с един кос, който се разхождаше с нас по главната улица на града – ние по асфалта, той от клон на клон с песен на уста. За неукото ухо, всички птичи гласове звучат еднакво. Те се различават, в най-добрия случай, по типичните мелодии на отделните видове. Но за приемния родител или за добрия изследовател птиците са индивиди. И за наивното око овощната градина е неразличима маса от дървета, но за стария земеделец всяка овошка притежава характер.

Тази закономерност – опит и любов към нещата = способност да различаваш не просто видове, а отличителния характер на индивида – важи за всички сетива. И тези сетива далеч не са просто пет.

Да си представим как караме колело или яздим кон. Къде сме? Препускаме по селски път в полите на планината. И зрението и слухът не просто ни ориентират за посоката, те ни дават цялостна представа за пространството около нас. Дават ни представа за относителните разстояния между елементите на пейзажа, за тяхната твърдост, гъстота, проходимост… А ако затворим очи, ще можем да кажем дали вятърът свири отзад или по склона отляво, дали рикошира в скали или минава над полето като дух, дали водата ромоли спокойно или се спуска в ручеите отвисоко, и дори дали облаци са виснали ниско над невидимите летателни полета на лястовиците или небето е ясно като писък на ястреб. Надайте вик като някой „дивак“ или от дива радост и ще си дадете сметка, че викът е вид ехолокация. Защо ли иначе като деца изпитвахме такава тръпка да се провикваме и пеем в планината? До нас достигаха обратно мистериозните очертания на света, който тепърва започвахме да разчитаме. Повик и отглас.

Това ме подсеща за един епизод от „героичната епоха на науката“, както с любов я наричам – епохата от края на XVIII-ти и целия XIX-ти век. Става дума за една от детските игри на един от първите американски геолози, Рафаел Пъмпели:

“Имахме два коня от породата „Морган“, които бързо се научих да яздя, първо без, а след това и със седло.“ – Действието се развива около 1850 г. – „Имаше още едно момче, с което яздехме, и се състезавахме кой ще препусне по най-опасните места или по стръмните реки от камънак по склона. По-късно, когато в равнината завършиха строежа на железницата от Ери, се надпреварвахме кой ще мине най-близко пред преминаващия влак. Колко пъти едвам ни се размина! А инженерите и огнярите ни замеряха с парчета въглища. Но станах добър ездач.”

Човек би си помислил, че Пъмпели би се опитал да предотврати подобни игри при собствените си деца… Но:

Поради различни причини аз и съпругата ми решихме, че е най-добре да отгледаме децата си в провинцията [нещо като „на село“ у нас]. Тъй че избягвахме ленивостта на лятото в Нюпорт и предпочитахме острия планински въздух на Ню Хампшър. И по същите причини с радост се преместихме на юг, където през цялата зима човек можеше да бъде навън.

Осем зими осемте деца на двете фамилии, на възраст между седем и дванадесет години, прекараха предимно в яздене на коне, изследвайки огромните борови гори под чукарестите корони на високите скали наоколо…

 

Това е духът, в който Пъмпели предприема обиколка на света – първо през западните Щати – „Дивия Запад“, където многократно се разминава на косъм със смъртта, после в – Япония, където работи като минен инженер, след това през Китай, през пустинята Гоби до Сибир, оттам – в Русия и към западна Европа, за да се върне после обратно в Америка. И понеже пиша това в празничните дни покрай Коледа, ще спомена и една друга случка от Сибир.

Пъмпели и спътникът му майор Муравиев пристигат в Кудара по време на празниците и решават да обиколят селището, за да видят как се веселят хората:

Дочувайки музика и глъч от една къща, влязохме вътре. В неотоплявания вестибюл валеше сняг, който се образуваше от постоянно кондензиращата се влага, нахлуваща през процепите на вратата на стаята, пълна с хора.

Така и в нашия ум, при рязка смяна на възприятията понякога нахлува радостта като вихрушка от хиляди кристалчета.

Но къде бяхме? А! Препускахме в полите на планината. Ръцете ни държат юздите или кормилото на колелото. Какво усещаме? Най-напред усещаме безпогрешно къде са ръцете ни, къде – краката, къде – раменете, таза, въобще цялото ни тяло. Названието на това сетиво, нашият усет за относителното ни положение в пространството, се нарича с малко неприятната дума „проприоцепция“. В опасната си игра малкият Пъмпели и неговият приятел развиват именно нея, заедно, разбира се, с усета за нужния натиск, който трябва да окажат върху юздата и шпорите, за да свърне конят насам или натам. Това е усетът за взаимодействието на различни кинетични сили. За него нямаме дума. Както нямаме дума и за усета ни за взаимоотношенията между форми и отстояния – в основата на естетическото удоволствие, което предизвикват архитектурни сгради, градини, и дори страниците на красиво оформени книги. От една страна, това е усет за пропорции, но в него има още нещо, нещо, свързано с прецизността на жестовете.

Известният учител по цигулка Шиничи Судзуки разказва за едно сляпо момченце, което научил да свири. Като бебе детето се разболяло и се наложило да го оперират и да премахнат и двете му очи. Бащата на момченцето отишъл при Судзуки и казал:

– Това е синът ми Теичи, на пет годинки. … С жена ми искаме да дадем светлина на това дете в неговия мрак, светлина, която да грее в него цял живот. Ще го приемете ли за ученик?

Судзуки се просълзил, но не могъл да обещае. Поискал една седмица, за да види дали ще може да измисли начин да учи дете, което е сляпо.

Прибрал се вкъщи и започнал да мисли. В един момент му хрумнало, че трябва да може да си представи какво е да си сляп. Затова загасил лампата и стоял на тъмно в непрогледния мрак. Посегнал към цигулката, взел лъка и започнал да свири. Съвсем естествено плъзгал лъка и пръстите си. Нямал нужда от светлина, защото често всъщност докато свирел, затварял очи. Как виждал инструмента? В ума си, с „духовното си зрение“, както Судзуки го нарича. Именно на това трябвало да научи детето.

Извикал бащата и му рекъл:

– Добре, ще взема малкия Теичи за ученик. Ще го накарам да види цигулката, лъка и струните. Той няма нужда от физически очи, ако се научи да вижда с духа си.

Историята, разбира се, е с добър край. Първата стъпка, първото постижение на детето било да успее да докосне с връхчето на лъка, който държало в едната си ръка, връхчето на палеца на другата си ръка.

– Виждаш ли лъка? – питал Судзуки.

– Виждам го – отвръщало детето.

Затвори очи, читателю, вдигни ръце пред лицето си и пипни с върха на показалеца на едната си ръка палеца или малкото пръстче на другата. Виждаш ли ги?

 

Интересното в случката с Теичи е, че Судзуки не говори просто за физически усет. За него е ясно, че става дума за духовност. Когато се развиваме по този начин, с постоянство, когато усъвършенстваме сетивата си, ние добиваме нещо, което Судзуки нарича „кан“ – онази способност, която ни прави достатъчно силни, за да се справим с всякакви трудности в живота – или която ни позволява да разпръсваме тъмата чрез вътрешна светлина.

И в този контекст, може би, поведението на Лудвиг Витгенщайн, който „в свободното си време измервал височината на дърветата, тръгвайки от ствола, като по основата на правоъгълен триъгълник, след което се обръщал и с вдигнат бастун, насочен към върха на дървото (по хипотенузата), се позовавал на величествената теорема на Питагор“, е малко по-разбираемо. Философът се е забавлявал – или удивлявал – на способността си да възприема и съотнася величини.

Но да се върнем на пътя в полите на планината. Ето че се задава завой! Повечето от нас имат усет за ъгъла, за точната крива на завоя, който им позволява да се придвижат правилно, за да го вземат. Това сетиво е същото, което ни „казва“ дали пред себе си имаме по-скоро куб, сфера, елипса, права линия или друго. А то е свързано и с чувството ни за ритъм – както в пространството, така и във времето. И ако се вгледаме по-отблизо в това наше чувство за ритъм, ще видим, че то се състои от възприятия за повторение и интервали, във взаимоотношението на тези неща със скоростта на движението, било то на коня или на собствените ни крака, докато танцуваме, като междувременно, също като ръцете, краката ни ще чувстват допира със земята и ще усещат дали тя е твърда или мека, камък или пръст, пясък или вода, студена или топла…

И докато препускаме през долината, ние ще усещаме галенето на вятъра и благоуханията, които ще се менят с менящите се храсти и цветя наоколо и ще сладнеят на езика. Ще проследяваме вариациите на светлината и постепенното удължаване на сенките. Ще минем покрай двата моста и петте къщи и ще знаем, че са два моста и пет къщи, без да ги броим, както знаем мигновено дали има една или три чаши на масата (усет за численост). До ушите ни ще стигат звуците на живия свят и очертанията на релефа, които възприемаме, без да ги чертаем в ума си. С една дума, в този момент отворените ни сетива ще означават единство на дух и тяло.

Всеки един елемент от нашата чувствителност, дори и да не можем да го назовем (за колко от сетивата си имаме точни имена?), може да бъде усъвършенстван или пък бъде оставен да закърнее и да се свие. И колкото по-развити са тези елементи, толкова по-силен е духът ни, толкова по-голямо е и нашето великодушие.

Но разбира се, човек може да премине през живота си и като къртица през градина. Цветовете на нара и дъхът на дюлята ще са му безразлични. Лекото съпротивление на клонката, когато откъсва от нея шишарка, няма да го развълнува. Стройността на кипариса няма да му е мила. Пропорциите и ритъма на архитектурното му обкръжение ще са незначителна подробност и лекотата на ничии стъпки няма да разиграят сърцето му.

Можем да приемем, че за много хора тънкостите на възприятията не са от интерес.

Но да не са от интерес за поетите и художниците, или пък за учените?

Това би означавало не просто, че „идеите ще опропастят поезията“, но че и самите идеи, загубили корените си в сетивното, първо ще станат деривативни и неразбираеми, а после ще започнат да чезнат като сенки в отвъдното. А в такъв призрачен и смален свят кой би искал да живее?

 


Цитирани:

A Garden Carried in a Pocket. Guy Davenport and Jonathan Williams. Letters 1964 – 1968. Green Shade, 1994, 87.

Pumpelly, Raphael. Reminiscences. Henry Holt and Co., 1918, Vol. I, 14. Ibid. Vol II, 664, 509.

Suzuki, Shinichi. Nurtured by Love, 1984.

Давенпорт, Гай. „Витгенщайн“. Пеат некогаш, бр. 31, януари 2021.

 

Илюстрации: ботаническа рисунка на Calypso borealis (bulbosa); “Сирените”, Niels Skovgaard, Ca. 1888; “Тичащ кон”, Хокусай (MET Museum).